Защо има предварителен и подготвителен характер? Защо има централно място? За този въпрос се отнася същото като за Въпрос 21 от част I - виж!
Характерно е, че съдът събира и проверява всички доказателства, които са събрани в досъдебното производство, макар и да са събрани по перфектен начин! Действията, които могат да се повторят, се повтарят, а тези, които не могат, не се повтарят. Но събраните доказателства от тези неповторими действия се проверяват - например съдът ще разпита двете поемни лица, присъствали на претърсването и изземването.
1. Обща характеристика на образуването:
1) С приемането на новия НПК може да се каже, че законът легално реши въпроса - образуването е ли самостоятелен стадий на наказателния процес или не е. За практиката това няма значение. Дълго време имаше такава дискусия. Според чл. 192 НПК -Стадии на досъдебното производство са:
1. Разследването
2. Действия на прокурора след приключване на разследването.
2) Образуването на досъдебното производство (ДП) е действие, подробно регламентирано в НПК и което се извършва винаги преди предварителното разследване, без да е част от самото предварително разследване.
3) Образуването на досъдебното производство има като непосредствена цел да се сложи началото на процеса, като от момента на образуването тече и началният срок за разследването.
4) С новия НПК правилото е: При образуването на производството може да се извършва предварителна проверка . От това правило има изключения- те се свързват със случаите, когато трябва да се извършат неотложни следствени действия. Именно тази неотложност на следствените действия прави абсолютно ненужна и недопустима предварителната проверка.
2. Предпоставки за образуване на досъдебното производство. Те са четири:
1) Законен повод - Законен повод е всяка информация, която е съобщена или по друг начин е доведена до знанието на компетентен държавен орган и в която се съдържа съобщаване, че е извършено престъпление. Законните поводи са посочени в закона изчерпателно и са 4:
а) чл. 208, т. 1 - съобщение до органите на досъдебното производство за извършено престъпление:
- Чл. 208, т. 1 ще бъде изтълкуван и приложен правилно само при систематическото му тълкуване с чл. 209.
- Всяко съобщение за извършено престъпление е законен повод. И е бвз значение кой е направил съобщение - пострадал, гражданин, държавен орган, организация.
- За съобщението за извършено престъпление няма предписани задължителни реквизити, които да са условие за валидността му. То може да е писмено, устно, направено по факс, интернет, телефон, присъствено, неприсъствено. Единствено важно е, че не може да е анонимно. Анонимни съобщения не са законен повод, но ако в тях се съдържа конкретна информация и става въпрос за тежко престъпление - те са повод да се предприемат всякакви проверки- не по реда на НПК, а по реда на ЗМВР и всеки друг нормативен акт.
- Това, което има значение при този законен повод, е информацията, която се съдържа в съобщението, да е получена от орган на досъдебното производство - НПК казва кои са тези органи - дознателски органи, следствие, прокуратура. Това условие е абсолютно.
б) чл. 208, т. 2 - информация за извършено престъпление, разпространена чрез средствата за масово осведомяване - тя винаги ще е законен повод.
в) чл. 208, т. 3 - лично явяване на дееца пред органите на ДОСЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО с признание за извършено престъпление:
- Правилното разбиране на т. 3 може да стане само при систематичното й тълкуване с чл. 210.
- Става въпрос за лично явяване- невъзможно е чрез представител.
- Явяването с признание за извършено престъпление не е равнозначно на самопризнание по смисъла на НПК. Това признание е извънпроцесуално действие, затова не само не е самопризнание, но и то не може да се използва като доказателствен материал след образуване на делото.
- При лично явяване е налице законен повод, но само когато признанието е направено пред орган на досъдебното производство.
г) чл. 208, т. 4 - Непосредствено разкриване от орган на досъдебното производство на признаци на извършено престъпление:
- Това не означава органът на досъдебното производство да е бил свидетел на престъплението, защото според постоянната практика на ВКС: Ако един орган на досъдебното производство е станал свидетел на престъпление, той нито е компетентен да образува дело, нито е компетентен да разследва случая.
- т. 4 има предвид няколко хипотези:
Когато в хода на предварителното разследване органът на досъдебното производство е установил информация и за друго извършено престъпление, независимо дали от същото лице или от всяко друго.
При осъществяване на общ прокурорски надзор- т.е. надзор за законност върху дейността на администрацията по смисъла на КРБ и ЗСВл. - Ако прокурорът, извършвайки такава проверка, констатира признаци на извършено прест-е.
Когато прокурорът осъществява надзор за законност върху местата за лишаване от свобода и констатира в хода на тази проверка, че са извършени престъпни деяния.
2) Достатъчно данни за извършено престъпление - чл. 211 - това е втората предпоставка за образуване на досъдебното производство. Без законен повод не може нито да се образува, нито да започне досъдебното производство. Без достатъчно данни обаче може да се образува и може да започне досъдебното производство - Във всички случаи, когато трябва да се извършат неотложни следствени действия, при които НПК освобождава държ. органи от задължението да събират и проверяват достатъчно данни за извършено престъпление.
- чл. 211 прави опит, твърде несполучлив, да дефинира понятието „достатъчно данни”- Според ал. 1 достатъчно данни са налице, когато може да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление. Но неизвестно е и какво е „основателно предположение”:
- Основателно предположение може да се обясни така: Предположение не означава една версия, която е правдоподобна, но не е проверена ; не означава убеждение, че е извършено престъпление. Ако се изисква убеждение, това ще означава, че наказателният процес ще се изнесе извън процеса и престъплението ще се доказва, но не по правилата на НПК. Предположение означава да са събрани толкова и такива данни, които, анализирани в своята съвкупност, ще доведат до единствено възможен извод, че е извършено престъпление. Основателно предположение означава, че изводът за извършено престъпление се базира единствено върху обективни данни, събрани и проверени по повод на извършеното престъпление.
- За образуване на досъдебното производство се изискват достатъчно данни за извършено престъпление, но не и за извършителя. Затова, дори когато няма никаква информация за извършителя, но има достатъчно данни за престъплението, се образува предварително производство.
- За да се образува досъдебното производство, не се изискват данни за правната квалификация на деянието Необходимо и достатъчно е органът да разполага с достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер.
*На практика хипотезите на образуване на досъдебното производство могат да се обобщят/ групират в 3 групи:
Първа хипотеза: Самият законен повод е придружен с достатъчно данни за извършено престъплениее, при която хипотеза прокурорът, без да извършва каквото и да било друго, изготвя постановление за образуване слага началото на процеса ( Прокурорът получава съобщение - законен повод- което е молба за образуване на досъдебното производство, която съдържа обяснения, медицинско и т.н. - те са достатъчно данни.)
Втора хипотеза: Законният повод не е придружен с достатъчно данни за извършено престъпление. В този случай се извършва предварителна проверка. Прокурорът може сам лично да направи предварителна проверка и основанието за това е чл. 119, ЗСВл., според който прокурорът може да изисква документи, сведения, обяснения, експертни мнения, да извършва лични проверки, да призовава граждани и да постановява принудително довеждане, ако не се явят по неуважителни причини. Обикновено прокурорът изпраща други органи да правят предварителни проверки - полицейски, административни, митнически. На практика не прокурорът извършва тези проверки. Обикновено на основание чл. 119, т. 4 ЗСВ той възлага на съответните органи да извършват проверки и ревизии и в определен срок да му докладват получените резултати. Затова на практика в тази хипотеза прокурорът възлага на полицейски органи извършването на проверка, данъчни, митнически и т.н.
Разликите м/у предварителната проверка и разследването могат да се обобщят така:
1- Целта на предварителната проверка (ПП) е събиране и проверка на достатъчно данни за извършено престъпление. А целта на разследването е да се съберат и проверят всички доказателства, за да се разкрие истината за извършено престъпление и да се повдигне обвинение пред съда.
2- По време на предварителната проверка не се извършват следствени действия, не се събират доказателства, не важи НПК. Извършват се действия, предвидени в други закони или подзаконови НА - ЗМВР, ЗСВл., ЗСРС(специалните разузнавателни средства) и мн. др. По време на разследването се изв. само онези действия, предвидени в НПК.
3- Събраната информация по време на ПП не може да е доказателство в образувания процес след проверката. Тази информация може да бъде легализирана, т.е. отново да се събере и провери, но чрез някои от способите за доказване, предвидени в НПК. И само тогава ще са налице доказателства.
Чл. 207 НПК дава отговор на въпроса дали по новия НПК може да има предварителна проверка - Според чл. 207 за образуване на досъдебното производство са необходими „законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление”. Ако има законен повод, но няма достатъчно данни - тогава се прави предварителна проверка, а основанието за това е в ЗСВ.
След като приключи предварителната проверка прокурорът, ако реши, че са събрани достатъчно данни, изготвя постановление за образуване на досъдебното производство.
Когато прокурорът след извършена проверка констатира, че не са сънрани достатъчно данни, но и не е направено всичко възможно за това, той ще разпореди допълнителна проверка и може да разпорежда такава толкова пъти, колкото намери за необходимо.
Когато след приключване на на предварителната проверка прокурорът констатира, че не са събрани достатъчно данни за извършено престъпление и е направено всичко възможно за това, той изготвя постановление за отказ да се образува досъдебното производство - чл. 213.
Трета хипотеза: На практика това е случаят, когато от самия законен повод (съобщението напр.) може да се направи извод, че трябва да се извършат неотложни следствени действия. В тази хипотеза законът в чл. 212, ал. 2 презумира с необорима презумпция, че досъдебното производство се счита за образувано с извършването на първото действие по разследването, когато то е оглед на местопроизшествие и свързаните с него претърсване, изземване и разпит на очевидци. *Обискът е вид претърсване. И при обиск може, въпреки че изреждането е изчерпателно.
3) Компетентен орган- това е третата предпоставка. Само прокурорът е компетентен да образува досъдебното производство. Тук трябва да се има предвид, че при неотложни следствени действия по чл. 212, ал. 2, при бързото и незабавното производство, досъдебното производство се счита за образувано с извършване на първото действие по разследването.
4) Надлежен акт - четвъртата предпоставка. Той е постановление за образуване на досъдебно производство.
- чл. 214, ал. 1 сочи задължителните реквизити на постановлението за образуване.
- Прави впечатление, че измежду задължителните реквизити не се съдържа изискване в това постановление да се съдържа името на лицето, срещу което се образува ДП, както и правната квалификация. С тълкувателно решение No. 2/ 2002 г. по несъмнен начин се установиха следните правила:
o В постановлението за образуване на досъдебното производство не трябва да се вписва името на лицето, дори когато има данни за това лице.
o Лицето, срещу което е образувано досъдебното производство не е процесуално качество, защото нашият НПК не му предписва нито права, нито задължения.
o Лицето, срещу което е образувано досъдебното производство не е лице, срещу което е повдигнато обвинението, не е обвиняем.
o Практиката в постановлението да се вписва името крие сериозни рискове да се накърнят на това лице основни права и свободи.
3. Особени случаи на образуване на досъдебното производство
1) Става въпрос за т.нар. дела от частно-публичен характер, при които, за да се образува ДП, е необходима още една предпоставка, а именно подадена тъжба до прокурор от пострадалия от престъплението - чл. 207, ал. 2,3,4 - виж!
2) При незабавното производство не се извършва предварителна проверка, не се издава постановление за образуване, а производството се счита за образувано със съставяне на акта за първото действие по разследването- презумпция. Чл. 212,ал.2 е общата наказателна процедура, тук тази е диференцирана - Тук няма значение кое е първото действие за разлика от чл. 212, ал. 2.- по който е само оглед на местопроизшествие и свързаните с него претърсване и изземване и на разпит на очевидци, ако незабавното им извършване е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства.
3) При бързото производство по чл. 356, ал. 3 въпросът за образуването е решен по абсолютно същия начин, както при незабавното.
* Каква е разликата при образуване на бързо и незабавно (чл. 356, ал. 3 и чл. 362, ал. 3 и чл. 212, ал. 2 )
Новият НПК категорично установява кои са стадиите на досъдебното производство:
1) Разследване;
2) Действия на прокурора след приключване на разследването.
РАЗСЛЕДВАНЕ:
I. Действия, които се извършват в I стадий на досъдебното производство, а именно разследването:
1. След като се образува досъдебното производство, разследващият орган извършва всички действия по разследването, които са необходими и възможни във всеки конкретен случай. Тук и в тази връзка разследващият орган е самостоятелен да реши какви действия да извърши и в каква поредност да ги извърши. Това е неговата т.нар. оперативна самостоятелност.
* Терминологично уточнение: Гл. 14 от НПК е озаглавена “Способи за доказване” и те са изчерпателно посочени – разпит, оглед, експертиза, претърсване и изземване, следствен експеримент, разпознаване, специални разузнавателни средства.
“Действия по разследване” = “Способи за доказване”. Използвайки термина способ за доказване НПК има предвид самото доказване ; а под действия по разследването се има предвид самата дейност. Просто са наречени по различен начин, но се едно и също.
Образуването на производството (Въпрос 2) е процесуално действие. Всички действия, които нямат за резултат събиране на доказателства, не са способи за доказване, а са процесуални действия ( напр. образуване на производството, привличане на обвиняемия и т.н.)
2. Когато разследващият орган реши, че е събрал достатъчно доказателства за вината на конкретното лице в извършване на конкретното престъпление, той докладва на прокурора и след този доклад изготвя постановление за привличане на обвиняем.- чл. 219, ал. 1.
1) С изготвянетo на това постановление и чрез него именно се конституира фигурата на обвиняемия. От този момент по делото има обвиняем. Това постановление е правно основание да бъде наречено лицето “обвиняем” в призовката, която му се изпраща и да бъде привлечен като обвиняем.
2) С постановлението за привличане на обвиняемия не само се конституира фигурата на обвиняемия, но нещо повече – в това постановление се формулира конкретното обвинение. Ако постановлението не съдържа фомулировката на обвинението, ВКС приема, че е налице съществено процесуално нарушение.
3) чл. 219, ал. 3 съдържа изчерпателно реквизитите на постановлението за привличане на О.:
а/ Дата, място на издаване и орган, който го издава. Тълкувателно решение 2 / 2002 г. оказва, че тези реквизити са задължителни, но ако постановлението не е подписано от разследващият орган и се установи, че това е технически пропуск, то може да се подпише и по- късно, без да се връща делото за доразследване.
б/ Трите имена на лицето, което се привлича като О. Този реквизит означава, че не може да се привлича като обвиняемия неизвестно лице, че привличането е винаги по повод конкретно лице.
в/ Деянието, за което са привлича лицето и правната му квалификация. Фактическите твърдения/ изводи/ констатации означават: деянието, описано, както се е случило в конкретния случай ( напр. счупил прозореца и проникнал или разбил вратата и проникнал и т.н.). Правната квалификация е правният извод: в случая - взломна кражба, т.е. осъществил е състава на това престъпление.
Според ВКС ( Тълк. Реш. 2/2002 ) това е абсолютно задължителен раквизит и разследващият орган трябва на опише времето, мястото и всички фактически съставомерни признаци за обективната и субективната страна на престъпното деяние. В това решение се оказва, че няма пречка някои съставомерни признаци да се опишат в обобщен вид, като напр. при кражба или присвояване, ако предмет на кражбата/ присвояването са множество еднородни вещи, не е необходимо да се описва всяка вещ и отделната й цена. Достатъчно е да се посочи родовия признак на всички вещи и общата им цена.
г/ Доказателствата, на които се основава привличането на обвиняемия също се описват в постановлението. Според същото тълкувателно решение. Този реквизит не е задължителен, защото изречението по т. 4 на чл. 219, ал. 3 завършва с израза “ако това няма да затрудни разследването”. В същото решение ВКС е приел, че непосочването на доказателствата чрез описването им в постановлението за привличане на обвиняемия не противоречи на европейските стандарти и тук е цитирано решението на делата Лами срещу Белгия, Нийлсен срещу Дания, Фокси Кембъл срещу Обединеното Кралство и др. => Европейските стандарти не изискват нито да се посочват доказателствата, а още по-малко да се показват на обвиняемия.
д/ Мярката за неотклонение, ако такава се взима.
е/ Правата на обвиняемия по чл. 55, вкл. и правото му да откаже да даде обяснения и правото му да има защитник.
3. След изготвяне на постановлението за привличане на обвиняемия, обвиняемия се призовава, за да му бъде предявено това постановление.
1) Процедурата по предявяването на постановлението е изчерпателно посочена в чл. 219, ал. 4-7 НПК.
2) Предявяването на постановлението означава да се даде възможност на обвиняемия в присъствието на неговия защитник да се запознае, т.е. да прочете постановлението за привличане на обвиняемия. С новия НПК освен това, разследващият орган е длъжен да му връчи и препис от постановлението.
3) Предявяването на постановлението има за непосредствена цел да научи обвиняемия в какво е обвинен. Без да знае това, той не би могъл да се защити. Затова ВКС константно е приемал, че непредявяването на постановлението на обвиняемия е съществено процесуално нарушение, защото ограничава правата на обвиняемия.
4) Привличането на обвиняемия е действие, различно от предявяването на постановлението, т. к. при привличането на О. се формулира обвинението с постановление, а с предявявавне на постановлението О. се запознава с обвинението.
5) Не може да се изготви обвинителен акт и делото да се внесе в съда, ако преди това по време на разследването лицето не е било привлечено като обвиняемия и не му е било предявено обвинението.
6) Не може да има разлика нито във фактическите, нито в правните изводи на постановлението и обвинителния акт.
4. След като предяви постановлението за привличане на обвиняемия, съгласно чл. 221, разследващият орган е длъжен незабавно да пристъпи към разпит на обвиняемия.
1) Разпитът на обвиняемия е първото средство за защита, което има на разположение О., след като му е предявено постановлението за привличане на обвиняемия.
2) Именно защото разпитът е и първото средство за защита на обвиняемия НПК изисква този разпит да стане незабавно, а това значи веднага, щом това е възможно и забрана разследващият орган да върши други действия след предявяване на постановлението за привличане на обвиняемия.
5. След разпитът на обвиняемия разследващият орган продължава да извършва едни или други действия по разследването. Целта им е различна от действията, извършвани преди привличането на обвиняемия. В случая разследващият орган цели да извърши всички действия по разследването, за да провери обясненията на обвиняемия или да установи всички факти, които ще бъдат оценявани като смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.
6. Когато разследващият орган реши, че е извършил всички действия по разследването за разкриване на обективната истина, преди да предяви разследването, докладва на прокурора.
1) Докладва за втори път на прокурора. Както при това докладване, така и за докладването преди привличането на обвиняемия, НПК не поставя никакви изисквания. Затова е вярно, че докладването може да е устно, по телефон, присъствено, неприсъствено и т.н.
2) Това докладване има изключително значение, защото, ако прокурорът по- късно констатира някакви пропуски, когато вече делото му е изпратено, той не може да го връща за доразследване. Затова всички пропуски трябва да се оправят именно при това докладване.
3) След докладването прокурорът може да констатира:
че са допуснати съществени процесуални нарушения;
че не са събрани всички доказателства;
че трябва да се извърши ново привличане на О. ( напр. ако О. е бил привлечен за кражба, а се констатира, че е грабеж)
В тези хипотези или прокурорът, или разследващият орган по негово указание, отстраняват така допуснатите нарушения.
7. След доклада на разследващия орган пред прокурора разследващият орган пристъпва към предявяване на разследването. - чл. 227 - чл. 231 НПК.
1) Предявяването на разследването е действие, различно от предявяване на постановлението за привличане на обвиняем. Разликата е в непосредствената цел: Постановлението се предявява, за да научи обвиняемия в какво е обвинен, а разследването се предявява, за да научи обвиняемия съдържанието на всички материали, които са приложени по делото. - както тези от действията по разследването, така и тези от другите процесуални действия.
2) Предявяването става в кабинета на разследващия орган, като се дава възможност на заинтересованите лица да прочетат всички, приложени по делото материали, за което се определя срок, който е различен в зависимост от обема на делото, от неговата фактическа и правна сложност - чл. 228
3) С новия НПК се предвиди възможност разследването да се предявява и на пострадалия в присъствието на неговия повереник. Предявяването на разследването на обвиняемия в присъствието на неговия защитник е задължително, докато предявяването на разследването на пострадалия и повереника му не е, т. к. чл. 227, ал. 3 поставя условието пострадалият да е направил искане да му се предяви разследването.
4) За предявяване на разследването са съставя протокол, който се подписва от обвиняемия, пострадалия и техните защитници и повереници, затова че са се запознали с материалите по делото. В този протокол се вписват още техните искания, бележки и възражения, които се правят. Според ВКС непредявяването на разследването е винаги съществено процесуално нарушение. Но невписването в протокола на престъплението, в което е обвинено лицето, не е съществено процесуално нарушение. Така е, защото при предявяване на разследването не се повдига обвинение и затова не е нужно в протокола да се вписва престъплението.
5) Когато при предявяване на разследването са направени искания, бележки и възражения, това е третият задължителен път, когато разследващият орган докладва на прокурора, който се произнася по тях.
6) Ако прокурорът уважи направените искания напр. за събиране на нови доказателства, след извършване на допълнителните действия по разследването, разследващият орган отново предявява разследването по същите правила.
8. След като предяви разследването, разследващият орган изготвя своя заключителен акт, който е обвинително заключение, заключение за прекратяване или заключение за спиране.
1) Заключителният акт на разследващия орган не е юридически акт, защото заключението не поражда каквито и да било правни последици. То не е задължително дори за прокурора. Затова прокурорът може да изготви обвинителен акт и да го внесе в съда, независимо че по делото е изготвено заключение за прекратяване например.
2) В заключението на разследващия орган няма нужда да се описва престъплението, в което е обвинено лицето, защото това заключение не формулира обвинение.
3) В тълкувателно решение No. 2 /2002 г. много вярно е указано, че ако заключението на разследвщия орган не съдържа всички реквизити така, както изисква НПК, това не е съществено процесуално нарушение.
* Забележка: В действащия НПК се говори за „постановление с мнение за спиране/прекратяване”. Според ЗНА, ако е постановление, то е юридически акт, а ако е такъв, то той трябва да поражда правни последици. А в случая не поражда - това е небрежност на законодателя.
9. След като изготви заключението си, разследващият орган изпраща делото на прокурора, от който момент започва вторият стадий на досъдебната фаза.
II. Обща характеристика на разследването
1. С новия НПК, независимо дали разследването се извършва от дознател или следовател, то се извършва по абсолютно еднакви правила, без изключение. Затова по новия НПК няма полицейско производство и предварително производство. Дейността е единна, няма диференциране- винаги е разследване.
2. Разследването се извършва като правило от разследващ орган (следовател, дознател), но прокурорът може да извършва отделни действия по разследването и отделни други процесуални действия.
3. С новия НПК прокурорът може да извършва цялостно разследване по всяко дело, което прецени, че е необходимо, в която хипотеза не изготвя заключение.
4. С новия НПК за пръв път бе установена фигурата на наблюдаващия прокурор и екипното разследване. Що се отнася до фигурата на наблюдаващия прокурор, тя не е непозната на практиката. Новото е, че за пръв път бе легално установена със закон. А що се отнася до екипното разследване, то наистина е нещо непознато и ново за законодателството и практиката.
- Наблюдаващ прокурор - Това е винаги конкретен прокурор, който е образувал производството, осъществява постоянен надзор за законност и ръководство при провеждане на разследването и решава всички въпроси, които се поставят в хода на разследването и след неговото приключване и участва в съдебното заседание на първата инстанция при разглеждането на обвинителния акт, който той е внесъл.
- Екипно разследване - То е установено по следния законодателен механизъм: Според чл. 46, ал.2, т. 1, която е обща правна норма, прокурорът е длъжен да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане. Специалната разпоредба на чл. 196 изчерпателно сочи какви методи може да използва прокурорът, за да реализира общото си правомощие по чл. 46: напр. да проверява всички материали по делото, да дава указания, които са задължителни, да отменя всички актове на разследващите органи, да заменя един разследващ орган с друг. Т.е. чл. 196 не е специален по отношение на чл. 46, а го допълва. Всички тези правомощия дотук прокурорът упражнява по собствена инициатива.
За да се получи екипно разследване, НПК установява задължение за разследващите органи по чл. 203, ал. 3 системно да докладват на прокурора. А в три случаи, които бяха разгледани по-горе, това докладване е задължително и се прави по инициатива на разследващия орган.
Така се получава екип между разследващите органи и прокурора, при който разследващият орган е напълно процесуално подчинен на прокурора и в който решаващият орган е прокурорът. Тази екипност е гарантирана и чрез невъзможността прокурора да връща делото на разследващия орган за доразследване, както и чрез решението искането за задържане под стража да се прави само от прокурора; както и всички искания за разрешение от съда за извършване на обиск, претърсване, изземване и т.н. - само от прокурора.
5. С новия НПК на разследващите органи е отнето правомощието да задържа дори и до 24 часа и при незабавното и бързото производство. Става дума за разследващ орган, който е полицейски и дознател. Дознател може да бъде лице, което е назначено на длъжност „дознател”. За да е дознател, трябва да е завършил висше юридическо образование. Получава се, че всеки полицейски орган, извън дознател може да задържи до 24 часа, а не и дознателят (по ЗМВР). А по новия НПК само прокурорът може да задържа обвиняемия, може да го задържа до 72 часа и на едно единствено основание - когато прокурорът е направил искане до съда за задържане под стража и го задържа до 72 часа, за да бъде доведен до съда, когато съдът ще се произнася по искането му за мярка за неотклонение задържане по стража. По новия НПК има само тези два вида задържане:
1) под стража- чл. 64, ал. 1;
2) до 72 часа, но за да бъде доведен в съда - чл. 64 НПК.
1. Обща характеристика на привличането на обвиняемия.
Общи правила:
1) По на нашето право, като правило без изключение, привличането на обвиняем е винаги процесуално действие, което означава, че 1 лице може да бъде привлечено като обвиняем, но само след като е образувано ( с постановление на прокурор) или е започнало досъдебното производство ( счита се за образувано с първото процесуално действие).
2) Привличането на обвиняемия се извършва преди да е приключило разследването, преди да са извършени всички действия и да са събрани всички доказателства.
3) Привличането на обвиняем може да се извърши както от разследващите органи, така и от прокурора. Това не следва от чл. 219, ал. 1. Това следва от чл.46, ал. 2,т. 2 в частта „и други процесуални действия”. А привличането на обвиняем е процесуално действие.
4) Актът, с който 1 лице се привлича като обвиняем, е постановление за привличане на обвиняем Но от това правило има изключения. Изключенията са чл. 219, ал. 2, чл. 356, ал. 4 и чл. 362, ал. 4, в които хипотези не се изисква да се изготвя постановление за привличане на обвиняем.
5) С постановлението за привличане на обвиняем се конституира фигурата на обвиняем и именно от този момент трябва да намери пълно приложение разпоредбата на чл. 6 от Европейската конвенция, която постановява правото на всяко лице, обвинено в криминално престъпление, на надлежна съдебна процедура. Това всъщност е правото на защита. От този момент сме длъжни да осигурим всичките му права, предписани в чл. 6.
6) Привличането на обвиняемия в крайна сметка не може да се отрече, че по своята същност е формулиране на конкретно обвинение срещу конкретно лице. Затова е вярно, че с привличане на обвиняемия не само се конституира фигурата на О., но и за първи път възниква функцията по обвинението.
7) С отменения НПК това действие бе обозначено в НПК с израза „Повдигане на обвинение”. С новия НПК това действие се обозначава с израза „Привличане на обвиняем”, а действието на прокурора по изготвяне на обвинителния акт и внасянето му в съда - „Повдигане на обвинение пред съд”. Възприемането на тази лексика в новия НПК бе направено, за да се отграничи по един недвусмислен начин привличането на обвиняемия и привличането към наказателна отговорност. Според Решение N 14 на КС по конституционно дело N 1 от 1999 г. привличането на обвиняемия или повдигането на обвинение в хода на разследването не е привличане към наказателна отговорност, защото 1 лице може да е привлечено като обвиняем, но да не бъде привлечено към наказателна отговорност, ако производството бъде прекратено или спряно. Затова привличането на обвиняем от разследващ орган не е противоконституционно и не противоречи на чл. 127, КРБ, според който прокурорът привлича към наказателна отговорност лицата, извършили престъпление и това правомощие е поверено единствено и само на прокурора. Изготвянето на обвинителния акт от прокурор и внасянето му в съда, което действие по НПК е наречено „Повдигане на обвинение пред съд” без съмнение е равнозначно на „привличане към наказателна отговорност”, така, както е обозначено същото действие в КРБ.
* По дела от частен характер - сигналът до съда е частна тъжба от частен тъжител и пак се нарича привличане към наказателна отговорност. Привличането към наказателна отговорност е свързано със сезирането на съда.
8) С тълкувателно решение No 2 /2002 г. на ВКС бе уточнено, че привличането на обвиняем в хода на разследването е неокончателно, работно обвинение. А внасянето на обвинителния акт в съда е наречено в това тълкувателно решение окончателно обвинение.
9) По нашето право не може да бъде формулирано окончателно обвинение, без да е формулирано преди това предварителното обвинение, т.е. без да е било провлечено лицето като О., при това за същото деяние и със същата правна квалификация. Защо? С привличането на О. няма никакво съмнение, че се гарантира правото на защита на О., че това лице, именно защото е О., ще разполага с многобройните процесуални права, които са предвидени в НПК и ще може да вземе участие при извършване на разследването. Но от друга гледна точка е не по-малко важно и следното - че, след като лицето е конституирано като О. и именно защото е О., по отношение на това лице могат да се постановят десетките мерки за процесуална принуда, предвидени в НПК.
10) Европейските стандарти за обвинение: Решенията, които можем на погледнем, са Девеер, Минели, Агоза, Екле.
1. Според практиката на Европейския съд в Страсбург обвинение може да има независимо дали има разследване или не.
2. Според същите стандарти обвинение е налице, когато компетентен орган на държавна власт прави изявление срещу конкретно лице, в което изявление се съдържа твърдение, че това лице е извършило престъпление.
3. Според Европейския съд обвинението може да е писмено, устно, мълчаливо, чрез конклудентни действия. Като класически хипотези на мълчаливо обвинение се сочи: претърсването, изземването, обиск, снемане на имунитет, запечатване на помещение.
11) Понятието „обвинение” по чл. 6 от ЕКЗПЧОС е автономно понятие за Евр. съд, защото Евр. съд може да приеме, че е налице обвинение и тогава, когато в съответното национално законодателство деянието не е обявено за престъпление.
Напр.: Да премахнеш печат, поставен от компетентен орган в/у помещение в България е престъпление, но в Германия не е. Европейският съд не се интересува от това какво предвижда националното законодателство. Европейският съд приема, че е престъпление, ако има предвидена пенална санкция и => щом е престъпление, има О. и обвинение и попада под чл. 6, ЕКЗПЧОС.
2. Трите групи предпоставки за повдигане на обвинение:
1) Фактически предпоставки:
С новия НПК едно лице може да бъде привлечено като обвиняем по принцип, когато са налице достатъчно доказателства за вината му в извършването на конкретно престъпление (чл. 219, ал. 1). Но едно лице може да бъде привлечено като обвиняем и без да са налице доказателства за вината му, когато е достатъчно да са налице фактически данни, че е извършило престъпление (чл. 219, ал. 2).
2) Материално- правни предпоставки:
- Да се касае за деяние, което е съставомерно и е извършено от наказателно-отговорен субект .
- Да не са налице условията за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на възпитателни мерки по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 8.
- Да не са налице условията, които ще доведат до изключване или погасяване на наказателна отговорност (смърт, давност, амнистия, невменяемост и т.н. по чл. 24 )
3) Процесуално- правни предпоставки:
- Компетентен орган - прокурор и разследващи органи.
- Надлежен акт - постановление за привличане на обвиняем или протоколът от първото действие по разследването срещу лицето- имат едни и същи задължителни реквизити - чл. 219, ал. 3.
- Да са спазени изискванията на КРБ за снемането на имунитета по отношение на лицето, което ще се привлече като обвиняем.
- Да не е налице предпоставката по чл. 24, ал. 1, т. 6 - non vis in idem- спрямо същото лице за същото престъпление да няма незавършено производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото.
3. Обяснение на фактическите предпоставки за привличане на обвиняем
1) чл. 219, ал. 1- „Когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер и не са налице някои от основанията за прекратяване на наказателно производство, разследващият орган докладва на прокурора и привлича лицето като обвиняем със съставяне на съответно постановление.” Какво означава на практика изразът „достатъчно доказателства„. Този израз може да бъде обяснен първо с обективни критерии, които се обобщават така:
а) Преди да привлече обвиняем разследващият орган трябва да е извършил всички необходими и възможни действия по разследването.
б) При след така извършените действия разследващият орган е направил единствено възможен извод, че конкретното лице е извършило престъплението.
в) Събраните док. материали не трябва да са противоречиви. Ако са противоречиви обаче и противоречията не могат да бъдат преодоляни и ако се даде вяра на едната група доказателства, ще се приеме, че престъплението е извършено от лицето Х, а ако се даде вяра на другата група, ще се приеме, че е извършено от лицето У. => При условие, че тези противоречия не са преодоляни, не може да се пристъпи към привличане на обвиняем
От субективна страна изразът „достатъчно доказателства” не означава разследващият орган да е убеден, че това е лицето, извършило престъплението. Към този момент убеждение не е възможно, защото към момента на привличането на О. лицето не е и не може да се разпитва като обвиняем, а и обясненията, които дава, не са и не могат да бъдат проверени. Затова достатъчно доказателства означава: да се направи основателно предположение за извършено престъпление и за вината на лицето:
а) Предположението е основателно, защото се базира на конкретни доказателства или на конкретни фактически данни.
б) Става въпрос за предположение, защото при привличането на обвиняемия у разследващия орган има съмнение, но това съмнение се базира не на събрания и проверен док. материал, а на обстоятелството, че не е разпитан О. и не са изслушани и проверени обясненията му.
2) чл. 219, ал. 2- „Разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него, за което докладва на прокурора.”:
- ал. 2 на чл. 219 е диспозитивна правна норма - Това следва от употребената дума „може”, поради което, когато се извършва действие срещу конкретно лице, то може да се привлече като О., но разследващият орган може да реши и да не го привлича- нещо, което противоречи на здравата житейска и правна логика и на европейските стандарти.
- Думата „акта” в ал. 2 означава протокола и този извод следва от систематичното тълкуване на ал. 2. с ал. 3.
- За привличането на обвиняемия по ал.2 е необходимо да се извърши действие по разследването, към което НПК поставя две изисквания:
I. Първото изискване към действието по разследването е това действие да е първото срещу лицето.
* Незабавно производство и бързо производство се считат за образувани с извършване на първото действие по разследването, независимо какво е то. А по общата процедура- чл. 212, ал. 2 - се счита за образувано само в изчерпателно посочените случаи - „когато се извършва оглед на местопроизшествието и свързаните с него претърсване и изземване и разпит на очевидци, когато незабавното им извършване е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства.”
На практика е възможно първото действие по разследването да е и действието, чрез което производството се счита за образувано, а в същото време да е действието, чрез протокола на което лицето се привлича като О. Този извод следва от систематичното тълкуване на чл. 219, ал. 2 и чл. 212, ал. 2.
II. Второто условие е действието по разследването да е срещу лицето.
- Действията са принудителни и такива, които не са принудителни. Тези, които са принудителни е посочено в НПК, че са принудителни и е посочено най-често принудата, която се използва.
- Тълкуването на израза „ разследване срещу лицето” би означавало, че действието по разследването не може да се проведе без участието на лицето, без значение дали е принудително или не е .
- Друго възможно тълкуване: Същото, но действието трябва да е принудително. Това второ тълкуване означава, че разпознаването, следственият експеримент и т.н. не са действия срещу лицето - защото за тях в НПК не е предвидена принуда.
* Действие срещу лице, с което се привлича обвиняем, е само това действие, което НПК предписва, че може да се извърши принудително.
I. Действията на прокурора след приключване на разследването (ДПСПР) са самостоятелен стадий на наказателния процес и този извод е верен по следните съображения:
1. С новия НПК – ДПСПР са установени в самостоятелна гл. 18 НПК.
2. С новия НПК легално, използвайки самостоятелен текст на чл. 192, законодателят установи, че стадиите на досъдебното производство са:
- разследване
- действия на прокурора след приключване на разследването.
3. В този стадий единствено прокурорът е органът, който може да осъществява дейността.
4. Този стадий има строго специфична непосредствена задача, която е различна от тази на другите стадии. Непосредствената задача на този стадий е да се реши от прокурора окончателната съдба на досъдебното производство.
5. Различни са методите и средствата, с които се извършва дейността в този стадий. При него не се събират доказателства, не се извършват следствени действия. Единственото изключение е по чл. 242, ал. 2, по силата на който прокурорът сам отстранява или нарежда на разследващите органи да отстранят съществени процесуални нарушения, допуснати при предявяване на разследването.
6. В този стадий прокурорът решава 3 въпроса:
1) Дали делото да се прекрати
2) Дали делото да се спре
3) Дали делото да се внесе в съда.
7. Прокурорът в този стадий не затвърждава заключението на разследващия орган, а издава свои актове. Например, ако разследващият орган е изпратил делото със заключение за прекратяване, то прокурорът трябва да издаде постановление за прекратяване, за да се прекрати производството, а не може само да утвърди заключението на разследващия орган.
8. Заключенията на разследващия орган в никаква хипотеза не са задължителни за прокурора. Затова е възможно разследващият орган да е изготвил заключение за прекратяване на производството, а прокурорът да е изготвил обвинителен акт и обратно.
9. В този стадий прокурорът може да изготви обвинителен акт, постановление или предложение:
1) При изготвянето на обвинителен акт делото се внася в съда и по този начин обвинението е повдигнато пред съд, а лицето е привлечено към наказателна отговорност, затова е очевидно, че обвинителният акт на прокурора не е решаващ обвинителен акт.
2) Прокурорът издава постановление в 2 случая:
- Когато прекратява производството
- Когато спира производството.
Постановленията са от категорията решаващи юридически актове, защото чрез тях делото се прекратява / спира.
3) Прокурорът изготвя предложения в 2 случая:
- Когато предлага на съда обвиняемият да бъде освободен от наказателна отговорност и да му бъде наложено административно наказание при предпоставките на чл. 78, НК.
- Предложение за решаване на делото със споразумение.
10. Именно защото става въпрос за самостоятелен стадий, НПК предписва и срока, в който трябва да бъде извършена тази дейност- чл. 242, ал. 3 – “най-късно 1 месец”. Този срок е инструктивен.
II. Обвинителен акт на прокурора. Белези:
1. Обвинителният акт (ОА) се изготвя във втория стадий на досъдебното производство. Затова е вярно, че от тази гл. т. той се явява единственото средство, чрез което се формулира окончателното обвинение на досъдебната фаза. Доколкото постановлението за привличане на О. формулира предварително / неокончателно обвинение.
2. Обвинителният акт не е от категорията решаващи юридически актове, защото чрез този акт не се решават нито въпросите за фактическите обстоятелства, при които е извършено престъплението, нито пък въпросите за вината и наказанието.
3. Обвинителният акт от др. гл.т. е единственото средство, чрез което се повдига обвинение пред съд – чрез внасянето му в съда.
4. От друга гл. т. Обвинителният акт е и единственото средство, чрез което лицето се привлича към наказателна отговорност по смисъла на чл. 127 КРБ. Изводът е верен, защото обвинителният акт съдържа искане, отправено до съда, за решаване на фактическите констатации на вината и наказанието.
5. Обвинителният акт от др. гл. т. е и единственото средство, чрез което се слагат рамки в процеса на съдебното доказване. Изводът е верен, защото съдът може да проверява, но само фактическите констатации, отразени в Обвинителният акт, да разглежда делото само във връзка с обвинението, което е инкриминирано в Обвинителният акт и само по отношение на лицето, срещу което е повдигнато обвинение с Обвинителния акт.
6. Предпоставките за изготвяне на Обвинителния акт са изчерпателно посочени в чл. 246, ал. 1 и са една положителна и две отрицателни:
1) положителна – Когато прокурорът е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина.
2) отрицателните – Когато няма основание за прекратяване или за спиране.
В тази връзка могат да се формулират поне две съществени различия между фактическите предпоставки за привличане на обвиняем и тези за изготвяне на ОА.
1) От обективна страна:
- Обвинителният акт се изготвя, когато е завършено разследването, когато са извършени всички действия, когато са събрани всички доказателства и е разкрита обективната истина.
- Привличането на обвиняемия обективно се извършва преди да е приключило разследването, преди да са извършени всички действия и преди да са събрани всички доказателства.
2) От субективна страна:
- ОА се изготвя, когато прокурорът е убеден, че е извършено престъплението и вината е на извършителя. “Убеден” означава абсолютна увереност, който изключва всякакво съмнение за извършеното престъпление и вината на извършителя – чл. 264, ал. 1.
- Докато, когато се привлича обвиняем, НПК не изисква, а и не може да изисква убеждение, че лицето е извършило престъплението. Достатъчно е да се направи предположение – извод, т.е. основателно предположение за вината на лицето за извършеното престъпление.
След като е внесен Обвинителният акт в съда, не може да се откаже образуването на съдебно производство. Така е, защото внасянето на Обвинителния акт е конституционно правомощие, което е предоставено само на прокурора, а съдът не е орган, който има правомощието да привлича към наказателна отговорност лицата.
7. В чл. 246, ал. 2НПК са посочени задължителните реквизити на обстоятелствената част на Обвинителния акт. Според ТР 2 / 2002 г. от тези реквизити не са задължителни само два:
1) Да се посочват смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и
2) Да се посочват условията за прилагане на чл. 53 НК.
Липсата на всеки друг реквизит според ВКС винаги ще означава, че е допуснато съществено процесуално нарушение, поради което делото ще бъде върнато на досъдебното производство за допълнително разследване.
В чл. 246, ал. 3 се сочат задължителните реквизити на заключителната част на ОА и от тях според ТР 2 /2002 г. не е задължително посочването само на:
- има ли основание за прилагането на чл. 53 НК.
I. Основания за прекратяване – чл. 243, ал. 1 – От текста е видно, че т. 1 препраща към общите основания за прекратяване по чл. 24, ал. 2, а т. 2 установява едно специфично, изключително основание, на което само прокурорът може да прекрати делото.
От общите основания за прекратяване по чл. 24 единственото реабилитиращо основание е по чл. 24, ал. 1, т. 1, а всички други са нереабилитиращи, защото прилагането им е свързано с условието за доказване на вината на извършителя и с доказването на деянието.
т. 1 гласи “деянието не съставлява престъпление”. Ако деянието е извършено в състояние на невменяемост, основанието за прекратяване е по т. 1, а ако става невменяем след деянието – по т. 5. Ако се докаже в хода на разследването, че такова деяние не е извършено – има празнота в закона. С аргумент на по- силното основание се преодолява. Основанието за прекратяване ще е по т. 1 .
т. 7 касае т. нар. частно-публични дела. Прокурорът не може да образува такова дело без тъжба на пострадалия. От частно- публичен характер са около 20 престъпления и се разглеждат като частно- публично обвинение.
т. 8 – единствено за чл. 61, НК става дума.
т. 9 – Това са делата от публично-частен характер. Случаите на публично-частно обвинение са два: чл. 343 ( Не е сигурна Чинова, че са два).
т. 10 – чл. 479 и чл. 480 НПК
т. 11 – Няма как да се приложи, ако не се допълни НК.
II. Характеристика на прекратяването като процесуално действие:
1. Извършва се с постановление, което се издава във втория стадий на съдебната фаза.
2. Това постановление трябва да съдържа общите реквизити по чл. 199, ал. 2 и специалните по чл. 243, ал. 2.
3. Препис от това постановление задължително се изпраща на обвиняемия, пострадалия и ощетеното юридическо лице, защото това са изчерпателно изброените граждани, които могат да обжалват постановлението на прокурора.
III. Съдебният контрол при прекратяването. – Процедурата е посочена в чл. 243, ал. 4 -7 вкл. и от тези текстове могат да се направят следните изводи:
1. Съдебният контрол е двустепенен, защото постановлението може да се обжалва пред първоинстанционен съд, а определението на първоинстанционния съд- пред въззивния. След което постановлението влиза в сила и е окончателно.
2. След като е предвиден съдебен контрол, принципът е актовете да не могат да се обжалват по общия ред на чл. 200 пред горестоящата прокуратура.
3. Делото при подадена жалба срещу постановлението за прекратяване се разглежда в закрито заседание, поради което лицето, което обжалва, няма възможност да вземе участие.
4. Съдебният контрол не е по същество, а е контрол, в хода на който се проверява само обосноваността и законосъобразността на постановлението.
5. Съдът е вярно, че може да отмени и обжалваното постановление и да върне делото на прокурора, както е вярно, че при това връщане може да дава задължителни указания. По- важно е, че задължителните указания не могат да са по същество, а трябва да са свързани единствено с правилното приложение на закона (НК и НПК).
6. Съдът не може да дава указания кое лице да бъде привлечено като обвиняем , за какво престъпление, при каква правна квалификация, какъв да е обемът на обвинението, какви действия по разследването да се извършат.
Какви изводи могат да се направят при тълкуването на чл. 243, ал. 9 –
- Докато не е изтекъл срокът за обжалване, обвиняемият и пострадалият не могат да обжалват постановлението по общите правила на чл. 200, т. е пред горестоящият прокурор, а могат само пред съд.
- След като изтече срокът за обжалване, обвиняемият и пострадалият също не могат да обжалват пред горестоящият прокурор по правилата на чл. 200.
- След като изтече срокът за обжалване е вярно, че постановлението за прекратяване може да се отмени от горестоящия прокурор, но това, както следва от ал. 9, става служебно.
Служебно означава, че прокурорът може да отмени постановлението, когато по собствена инициатива е предприел проверка или след получен сигнал на обвиняемият, пострадалият или др. лице.
Когато постановлението на прокурора е било потвърдено от съда, то влиза в сила, има законна сила и не може да бъде отменяно вече нито от съд, нито от прокурор. Единственият начин да се отмени това постановление е от ВКС по реда на възстановяване на наказателни дела, но този ред е възможен само поради новооткрити обстоятелства.
Когато постановлението не е било обжалвано, то макар и да влиза законно в сила, няма сила на присъдено нещо, защото на основание ал. 9 всеки горестоящ прокурор може да го отмени. Така процесът ще е окаже отново висящ, при това без изискване за нови обстоятелства и докато изтече давностният срок за престъплението.
Интересът на О. е да се обжалва делото пред съд. Проблемът е, че ако обвиняемият обжалва, за да се сдобие със силата на присъдено нещо, той трябва да има правен интерес, защото в противен случай жалбата му няма да бъде допусната. О. обжалва – ако е прекратено по т. 1, не може да обжалва, а ако е по някоя друга точка – може да обжалва- това е неговият интерес.
IV. Спиране на производството.
1. Основания за спиране – чл. 244, ал. 1 и ал. 2
2. Спирането на производството от прокурора се извършва по правилата на чл. 244, ал. 3.
3. Съдебният контрол при спирането е едностепенен и процедурата е описана в чл. 244, ал. 5 и ал. 6. За този контрол важи всичко, което бе казано при прекратяването.
4. Спряното производство се възобновява от прокурора по правилата на чл. 245, ал. 2 и ал. 3.