Вещ
Чл.57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.
Този текст е силно оспорван теоритически. Според Василев този текст следва да се считал мълчаливо отменен от чл. 108 ЗС, който е по-нов. И понеже урежда същото чл. 57 е излишен, всъщност защото чл .57 уреждал не кондикция, а ревандикационен иск. Тази теза е критикувана правилно от Големинов: чл. 57 не е излишен, защото може да не са налице предпоставките за петиторния, за ревандикационния иск, в частност възможно е солвенсът да не е собственик на вещта, която е дал и тогава той няма да може да си я иска по чл.108 ЗС. Това е вярно, но не е решителен аргумент срещу тезата за мълчаливото отменяне на този текст - тезата, че 57 урежда всъщност някакъв ревандикационен иск е инспирирана от състоянието на старото европейско обичайно право. То не е признавало ревандикация на движимости. Впоследствие то я е признало, т.е. иск на собственика на движимата вещ срещу лицето, което я държи, само когато тя му е отнета чрез кражба. Оттук и правилото на днешния чл. 78 ЗС. От същия принцип да се въведе ревандикация за движими вещи в по-ограничени от недвижимите имоти размери е инспириран и actio spoli, владелческият иск по чл. 76 ЗС: владелецът на движима вещ може да я иска от този, който му е отнел владението само, ако това е станало с насилие, или по скрит начин. Така че тезата, че чл. 57 урежда всъщност ревандикационен иск се оказва неоригинална. Всъщност обаче модерното право познава ревандикация на движимости и въпреки това са се намерили доста французи, които са виждали в това едно повторение и са го разглеждали като ревандикационен иск. Тезата на Василев е едно заблуждение, което не е и негово. Но чл. 57 е необходим, само защото за него не са необходими предпоставките на ревандикацията. Разглеждайки го като ревандикационен иск ние всъщност го разглеждаме като основание за една кондикция, като основание на претенцията за връщане на вещта, а чл.57 няма тази функция, той не урежда основанието на една кондикция, той не ни казва, че могат да се връщат и вещи (нещо, което е очевидно когато четем чл.55, който пък не ни казва, че не могат да се връщат вещи, не казва този, който е дал нещо). Така че основанието на кондикцията за връщане на вещи е в чл. 55, но чл. 57 ни дава правилото, което урежда съдържанието на тази кондикционна претенция, съдържанието на задължението за връщане, какво се връща, когато се дължи една вещ: вещта в натура, ако я има, че не се връщат плодовете, ако акципиента не е в забава, какво става когато вещта е отчуждена, когато тя е изразходвана. Всъщност се оказва, че става въпрос за съдържанието на претенцията, а не за нейното основание. Ревандикационният иск е искът на собственика срещу владеещия несобственик, докато правилото на чл. 57 във връзка с 55 може да бъде приложено успешно и ако лицето срещу което вие предявявате иска не е вече във владение, не е в държане на тази вещ. Тогава ще искате нейната равностойност и то по правилата, а именно, ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната и стойност или получената за нея цена, когато тя е по-висока. Но ако вещта е погинала, или вещта е изразходвана преди поканата, т.е преди акципиентът да е в забава той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете. От тази гледна точка става ясно, че чл. 57 няма нищо общо нито с ревандикационния иск, нито ни дава ключ към въпроса могат ли да се искат вещи с кондикция - той просто ни казва какво е съдържанието на правото, когато вещта е изразходвана и кога можем и кога не можем да искаме плодовете. Вярно е обаче, че чл. 73 ЗС урежда подобни отношения: отношенията между владелец и собственик и тези два текста не напълно съвпадат по разрешения: би било добре, ако биха съвпадали, защото макар хипотезата на чл. 73 да е по различна и да урежда възраженията по един ревандикационен иск, то все пак поради разликата, която се чувства би могло да се получи така, че от това как е заведен иска да зависи последицата по отношение на акципиента (дали срещу него се води вещен или кондикционен иск). Това напрежение трябва да бъде преодоляно, а то е минимално по законодателен или тълкувателен път, а не чрез твърдението, че чл. 57 е излишен.
Чл. 57 ЗЗД не урежда основанието на кондикцията, а урежда съдържанието на задължението за плащане, тогава когато неоснователно е получена една вещ.
