Грешка
Чл. 56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.
Този иск може да се нарече condictio indebiti в тесния смисъл на думата. По какво той се различава от плащането без основание, или с оглед на отпаднало основание, от исковете по чл. 55.
По чл. 55 солвенсът дава нещо на акципиента, но той не е негов длъжник, а акципиентът въобще не е кредитор, той не е ничий кредитор, между тях не съществува облигационна връзка. По чл.56 солвенсът плаща един дълг, който действително съществува по отношение на акципиента, който е кредитор, но той е кредитор не на солвенса. Всъщност солвенсът плаща едно съществуващо задължение, което не е негово, а на трето лице. Плаща го обаче поради грешка, мислейки, че то е негово - напр. наследникът плаща дълговете на наследството и се оказва, че не е наследник, защото нямал запазена част и е открито завещание, с което наследник е някой друг. Така той е платил дълговете на този друг наследник, погрешно смятайки, че те са негови. Тълкуването на текста стига дотам, че разглежда като релевантна не само т.нар. извинителна грешка, т.е. грешката във фактите, но понякога и грешката в правото.
Нужно е да съществува грешка, защото ако солвенсът не смята, че този дълг е негов той всъщност ще плати по чл.73 чуждия дълг, защото иска да погаси тъкмо чуждия дълг. Когато по погрешка смятаме един чужд дълг за свой и плащаме, за да погасим своя дълг сме в хипотезата на чл. 56 ЗЗД. Последицата: солвенсът може да иска, има кондикция по отношение на акципиента, който се е обогатил неоснователно може би, но по-скоро защото солвенсът е неоснователно обеднял, т.е. дал е нещо, което той не дължи. Тази кондикция ще се окаже парирана тогава, когато в следствие на плащането кредиторът също така добросъвестно е приел, че получава плащане от длъжника си и е унищожил документа (или му го дава) и в другата хипотеза - е освободил обезпеченията на дълга. В такъв случай е несправедливо да искаме от кредитора да ни върне това, което сме му дали, защото всъщност ние погасяваме едно негово право, което обаче не е към нас, а към някое друго лице, което е длъжника и ние сме в грешка. Тогава кондикцията е изключена, но за да не остане солвенсът неоснователно обеднил се законът казва: кондикцията е изключена, но солвенсът встъпва в правата на кредитора, защото той го е удовлетворил, но е дал нещо, което не е трябвало да дава. Дали е налице суброгация в случая? Може би да, ако гледаме на суброгацията като на една законна цесия. Всъщност излиза, че кредиторът го поставя в собствените си права, все едно му цедира правата си срещу истинския длъжник. Като оставим настрана обезпеченията, които в едната хипотеза се оказват погасени или поне някои от тях са паднали истинският смисъл на правилото е, че при липсата на уреден иск по 59 ЗЗД може да се окаже, че солвенсът няма някакъв пряк иск по отношение на обогатилия се посредством това плащане истински длъжник. Затова законът предвижда, че солвенсът получава претенцията, иска на кредитора, встъпва в неговите права.