По нашето право е узаконен облигаторно-вещният ефект на транслативните договори. Транслативни са договорите, които прехвърлят вещните права.
Чл. 24. При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта.
При договори за прехвърляне на собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени.
За да разберем какво представлява облигаторно-вещният ефект на договорите трябва да се върнем към времето, когато той не е бил познат или да погледнем към съвременните правни системи, които не са го узаконили.
При римското право договорът за продажба не прави купувачът собственик - предаването на вещта прехвърля собствеността:
- с договора контрахента само се задължава да ви направи собственици
- или да ви достави необезпокояваното владение върху вещта. Когато ставаше въпрос за недвижими имоти, договорът също не правеше купувачът собственик, а трябваше да се разиграе един едва ли не симулативен процес (in iure cessio).
По същият начин стоят нещата и днес в немското право - докато не е предадена вещта, тя не е станала ваша, а когато ще се купува недвижим имот не трябва да се води симулативен процес , но трябва да се извърши едно вписване в поземлените книги. Договорът има само облигаторно действие, в смисъл, че създава задължение за прехвърляне на собственост (за dare).
У нас се приема, че вещното право се прехвърля по силата на самия договор. Напр. придобиване на владение по съгласие на стария и новия владелец чрез така нареченият constitutum possessorum - чрез конституиране на владение. Старият владелец, продавайки ми шапката казва: тази шапка, която аз досега владеех преставам да я владея, изменям си основанието и ще я държа за вас, все едно че тя е при мен на влог, но няма да ви я дам сега, защото вие отивате някъде другаде и искате да ходите без шапка. Това нещо, че по съгласие на страните, макар и шапката да не се традира купувачът е конституиран като владелец е било достатъчно в средновековието в много случаи да се стигне до извода, че шапката все едно е връчена и купувачът е станал собственик. И понеже това е било постоянна практика, да се сключват такива съглашения, до степен че понякога са започнали да се подразбират, съставителите на кодекса са си казали: след като нещо може да стане така с уговорка, по-добре е да кажем направо, че съгласието между страните, договорът за продажба, транслативният договор прехвърля директно собствеността и няма нужда да се прави нищо друго. Т.е. приобретателят става собственик в момента на постигането на съгласието, в момента на сключването на договора, независимо от това кога се дава вещта. По същият начин ставаме и собственици на недвижимия имот от момента на изповядването на нотариалния акт, независимо от това дали той е вписан и кога ще бъде вписан.
Друг е въпросът, че ако въпросната шапка бъде продадена на друг, а ако същият имот би бил прехвърлен втори път и се впише втората продажба, купувачът по нея ще има по-силни права.
Следователно при нас излиза, че задължението за прехвърляне на собственост се изпълнява автоматично, което ни кара да мислим, че такова задължение едва ли не съществува, т.е. че няма проблем.
За да разберем обаче в какво се състои проблемът е нужно да изследваме предпоставките на облигаторно-вещното действие на транслативните договори, които са всъщност уредени в чл.24:
"При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху о п р е д е л е н а вещ...." следователно когато вещта е още неопределена, ще трябва да се направи още нещо, за да се стигне до прехвърлянето на собствеността. С това обаче предпоставките не се изчерпват - другата предпоставка е толкова ясна и проста, че в текста не е включена, защото се предполага, че всеки я има предвид. За да се прехвърли по силата на договора собствеността върху една вещ е необходимо този който прехвърля права, да ги има: nemo plus iura transferre posset, quam ipse habet. Следователно прехвърлителят трябва да е собственик.
Когато прехвърлителят не е собственик договорът няма да е нищожен, но той няма да породи вещното си действие - ще остане само неговото облигационно действие.
Кога прехвърлителят няма да е собственик на вещта: