Правото на европейския съюз включва разнородни по юридическата си природа източници, които могат да се разделят на писани и неписани източници.
Писаните източници от своя страна могат да се разделят значими и не толкова важни. На първо място следва да се поставят актовете, съставляващи т. нар. първично право, което е създадено пряко от държавите членки. То включва договорите, учредяващи трите общности, заедно с приложенията и протоколите към тях, както и направените по-късно допълнения и изменения. Това са Парижкия договор от 1951 г. и Римските договори от 1957 г., с които се учредяват ЕОВС, ЕВРОПЕЙСКАТА ИКОНОМИЧЕСКА ОБЩНОСТ и Евратом, ЕЕА, Договорът за ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, Амстердамския договор и др.
Друг писан източник на правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ е вторичното право. То е създадено от институциите, които от своя страна са създадени в съответствие с разпоредбите на първичното право. Поради тази причина създадените от тях актове имат вторичен характер. Тези актове са регламентите, директивите и решенията.
Сключените от ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ самостоятелно международни договори са другият вид писан източник на правото.
Според някои автори решенията на представителите на правителствата на държавите членки, заседаващи в рамките на Съвета са източник на правото на европейския съюз, но това все още е дискусионен въпрос дали могат да се сметнат за формиращи правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.
Неписаните източници на правото на европейския съюз са преди всичко общите принципи на правото. Друг неписан източник са нормите на обичайното право. Като спомагателен източник могат да се определят и нормите на общото международно право.
Писаните и неписаните източници на правото на ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ могат да се разделят на няколко групи: актове на държавите членки; актове на институциите; международни договори сключвани с трети страни; общите принципи на правото; практика на Съда.