Изпълнително-разпоредителната дейност на органите на изпълнителната власт е подзаконова и следва да се развие въз основа на изпълнението на закона. Необходимо е обезпечаване на законността на тази дейност, тъй като при осъществяването `и се пораждат едностранно и непосредствено определени правни последици. Най-честият юридически израз на тази дейност е издаването на актове с определено съдържание от страна на държавната администрация. Тези актове биват 3 основни вида: нормативни, общи и индивидуални. При изравняване на общите и индивидуалните административни актове много често се засягат пряко права и законни интереси на граждани и юридически лица. Поначало въпросът за оперативната самостоятелност и обвързаната компетентност може да се постави във връзка с всяка форма на административна дейност. Неговата специфика обаче се разкрива най-пълно при издаване на индивидуалните и общите административни актове. При изпълнение на своите норми изпълнителните органи се опират всякога на закона и всяко тяхно действие следва да се основава на предвиденото в закона. В едни случаи обаче ПН сочи пряко какво следва да бъде поведението на административния орган в конкретната законова хипотеза. В други случаи ПН само очертава насоките на изпълнителната дейност като по този начин създава правна рамка, в която на административния орган е дадена възможност на свободен избор и преценка спрямо конкретния случай, но винаги в очертаните от закона рамки, следователно в едни случаи ПН може да оказва конкретно какво следва да бъде поведението на административните органи. Тогава говорим за обвързана компетентност. В случаите, когато ПН дава възможност на административния орган да избегне как да действа се касае за оперативна самостоятелност. Въпросът за оперативната самостоятелност и обвързаната компетентност е свързан със законосъобразността на волеизявлението. За да бъде законосъобразно волеизявлението на административния орган той следва да разтълкува правилно ПН, която указва какво да бъде неговото поведение и да се съобрази с това дали в конкретния случай той е изправен пред хипотезата на оперативната самостоятелност или на обвързаната компетентност. При издаване на един акт от компетентен на съответната администрация орган административният орган разполага с обвързана компетентност, при която възможното решение е само едно. Или с оперативна самостоятелност, при която административния орган има възможност за избор между най-малко 2 юридически равностойни варианта. При обвързаната компетентност административният орган не разполага с никакъв избор. ПН му предписва определен начин на действие. В тази хипотеза задачата на административния орган се свежда до това да провери дали са налице визираните в хипотезата на конкретната ПН предпоставки за нейното прилагане. Напр. при молба за издаване на нова лична карта молителят трябва да отговаря на определени изисквания на закона и да предостави определени документи. Ако тези предпоставки са изпълнени, административният орган не може да откаже издаването на личната карта. Следователно в условията административният акт обвързва. Компетентният административен орган издава акт, който има предварително определено съдържание. Щом в ПН са посочени изчерпателно всички предпоставки, при наличие на които конкретният административен акт следва да се издаде, административният орган не може да предвиди други условия и предпоставки, които самостоятелно да обосновават издаването на конкретния акт.
Оперативната самостоятелност се нарича още дискреционна власт. Тя се изразява във възможността на административния орган да прецени как да действа, дали да действа и по какъв начин. Правото му на избор се свежда между различни, но юридически равностойни, варианти, посочени от ПН. Следователно административният орган избира своето поведение в рамките на възможностите, които ПН му дава. Поради това не може да се говори за същински избор на административния орган тъй като той трябва да избере измежду няколко еднакво законосъобразни решения, които могат да се явят в различна степен целесъобразни т.е. макар в хипотезата на оперативната самостоятелност административният орган следва да избере онова решение, което в конкретния случай се явява най-ефективно, полезно, икономически оправдано или най-икономично от гледна точка на държавния и обществения интерес. След това той е задължен да избере именно това решение и този негов избор впоследствие подлежи на административен контрол. Неизпълнението на задължението да се намери най-целесъобразното решение не прави акта на административния орган незаконосъобразен, но може да доведе до неговата нецелесъобразност, наричана още неправилност. Това от своя страна може да бъде самостоятелно основание за оспорване на административния акт по административен ред. Нецелесъобразността не се контролира по съдебен ред. Оперативната самостоятелност е ограничена в две насоки:
І. От изискването да се избере най-полезното от възможните решения като критерий за този избор следва да бъде държавния и обществения интерес.
ІІ При упражняване на оперативната самостоятелност административният орган не бива да излиза извън нейните предели, т.е. макар и да има хипотеза на оперативната самостоятелност административният орган трябва да се съобрази с изискването за законосъобразност на издадения от него акт, а именно спазване на компетентността, на законоустановената форма за издаване на акта, спазване на материалния и процесуалния закон и съобразяване с целта на закона.