Римските юристи са означавали действието, с което длъжникът се е освобождавал от задължението, с което е удовлетворявал кредитора, с което е изпълнявал с два термина:
- facerе - да се направи нещо;
- dare - да се даде нещо, да се достави едно вещно право
- non facere - отрицателни задължения, задължения за въздържане;
- pati - задължение да се търпи, нещо което обикновено е кореспондирало на вещните права и се е разглеждало най-вече при сервитутите.
Класически са първите: dare et facere - двете заедно са се означавали с едно по-общо понятие: praestare - в началото по-скоро със значение: "гарантирам, поръчителствам", след това - "извършвам".
Praestatio. Престация.
Прието е, че и римските юристи под престация са разбирали общо действието, което длъжникът прави, за да се освободи, нещото, с което той изпълнява задължението, нещото, с което той изпълнява интереса на кредитора, нещото, което той дължи, предмета на задължението. Престацията - предмета на задължението. Следователно вместо за престация можем да говорим за задължение или за видове задължения с оглед на техния предмет - тъй като и условните задължения са видове задължения, но при тях особеността не е свързана с предмета, а с това кога възниква и как се определя някакво несигурно събитие.
Престацията е това, което длъжникът трябва да осъществи, за да се освободи предмета на задължението. Но по нашето право длъжникът дължи резултат, дори и когато типът задължение е задължение за средство, задължение за поведение (напр. задължението на лекаря или на частния учител, който не ви обещава да научите историята, а е длъжен да ви преподава по определен начин, като не е пиян и с това е изпълнил дължимо поведение). Но все пак и самото поведение, обективирането на надлежното поведение е един резултат, така че длъжникът по нашето право дължи резултат: в единия случай този резултат е първата полезна за кредитора последица от неговото поведение (усилията на длъжника ще ме направят собственик на един имот и този резултат мен ме интересува); при другите резултатът (изпятата песничка на рождения ден) не е първата последица от поведението ми, а самото поведение.
Ако приемем по принцип, че по нашето право длъжникът по принцип дължи резултат, бихме казали, че този резултат е всъщност престацията, осъществяването на този резултат е всъщност осъществяване на предмета на задължението, а също така и осъществяване на престацията. Следователно този резултат можем да го наречем престативен. Тогава ще кажем, че престацията е това, което е съдържанието на престативния резултат.
От друга страна длъжникът, за да се освободи трябва да задоволи легитимния кредиторов интерес, който всъщност е резултатът, но погледнат откъм кредитора (кредиторът има право да иска задоволяването на легитимния си кредиторов интерес: да чуе песничката изпята, да стане собственик на имота). Следващият му интерес, да иска да стане собственик на имота не е самоцелно, а за да има къде да живее и т.н. Тези последици не се обхващат от неговия легитимен кредиторов интерес, те стоят зад него, но всъщност са истинската цел на кредитора. Когато обаче легитимният интерес остане незадоволен част от тези последици ще бъдат обезщетени като вреди, защото те няма да настъпят. С осъществяването на първоначалната промяна на дължимия резултат, с незадоволяването на легитимния кредиторов интерес няма да се задоволят и неговите следващи интереси, тези които той е имал предвид когато е сключвал сделката, макар да не се дължат. За част от тях ще се дължи обезщетение.
От гледна точка на легитимния кредиторов интерес следователно можем да кажем, че престацията е това, което е равно на осъществяването на легитимния кредиторов интерес.
Тъй като и самото изпълнение се дефинира като "осъществяване на дължимия от длъжника резултат, осъществяване на облигационния резултат, осъществяване на престативния резултат, задоволяване на легитимния кредиторов интерес" можем да кажем, че изпълнението е осъществяване на престацията или, че изпълнението е осъществяване на дължимия резултат, на предмета на задължението и т.н.
Между другото по този начин са дефинирали изпълнението и римляните, те казват, че изпълнението е престацията, която ни се дължи - solutio est praestatio.
От тази гледна точка самото изпълнение можем да наречем престиране. И когато в съдебната практика се казва "длъжникът е престирал със закъснение" искат да ни кажат: "длъжникът е изпълнил със закъснение" или "длъжникът е изпълнил дължимата престация със закъснение".
На практика терминът "престация" има едно единствено значение и това е: "предмета на задължението, съдържанието на дължимия резултат". Престацията е предмета на задължението, а изпълнението е осъществяване на този предмет - не са синоними.
Начини за определянето на престацията
За да възникне едно задължение, а още повече, за да бъде изпълнено, неговият предмет трябва да бъде определен. Длъжникът не може да се задължава за нещо въобще, той трябва да се задължава за нещо, в някаква степен конкретно. Длъжникът също така не може и да изпълни нещо въобще - може да се старае да причини този резултат, който е конкретизиран. Следователно определянето на дължимата престация е съществен въпрос.
За да възникне задължението обаче не е нужно престацията да бъде определена - достатъчно е да бъде определяема, т.е. да е оставено началото на нейното определяне, да са посочени белезите, които са договорени между страните, въз основа на които по-късно ще може да се стигне до една пълна определеност. Ако престацията по време на сключването на договора не е определяема това ще означава, че въобще не е постигнато съгласие.
Към момента на изпълнението на задължението обаче престацията трябва да бъде вече определена, т.е. на базата на тази уговорена до степен на определяемост престация, трябва да се стигне до една точно определена престация, до един точно определен предмет на задължението, защото едно неопределено задължение няма как да бъде изпълнено.
Разбира се това не означава, че е задължително при възникването на задължението то да е само определяемо, в една значителна част от случаите със сключването на договора престацията е точно определена. Но е допустимо и престацията при сключването на договора да бъде определяема.
Как се определя престацията?
Престацията обикновено се определя чрез волеизявление или от волеизявление. Но и законът, и нормативният акт като източник на правото също е волеизявление. Следователно като мислим за волеизявление в случая мислим за волеизявление на страните, но мислим и за нормативен акт, както и за други актове, за волеизявления понякога и на трети лица.
Договорът най-често определя престацията. При това положение от съществено значение ще бъде тълкуването на договора, правилата за което са дадени в :
Чл.20 При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
2. В много случаи обаче, престацията се определя от нормативен акт - когато облигационното отношение не възниква от договора, задължението не възниква от договора. Напр. в чл.51 е определена престацията на деликвента.
Чл.51 Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
По същия начин чл.82 определя престацията на неизправния длъжник, когато срещу него се претендира договорна отговорност:
Чл.82 Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.
Но отново законът определя тази престация, защото става въпрос за едно вторично договорно задължение, което е последица от неизпълнение на уговореното между страните задължение, на престацията, чието съдържание е определено от волята на договарящите.
Разбира се страните биха могли да определят и съдържанието на престацията при неизпълнение - вместо чл.82 да определят размер на неустойка. Това всъщност ще бъде определяне по договорен път съдържанието на задължението за обезвреда, предварително.
По същия начин могат да се разгледат неизпълненията на всички извъндоговорни задължения - gestor, dominus и т.н.
Законът обаче не свършва с това, че прави определяеми престациите в редица случаи. Когато страните сключват договора и чрез него определят съдържанието на дължимото, предмета на задължението, престацията те биха могли да пропуснат доста неща, така че престацията да не е достатъчно определена, дори до степен на определяемост, или пък не може лесно да се определи.
Тези непълноти законът ги доуточнява съдържайки допълващи диспозитивни норми. Ако договорът е достатъчно пълен, ще важи договорът, но това на което страните не са дали отговор в договора чрез своята воля законът се е постарал да го допълни, напр.:
Чл.63 Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.
Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, в които законът изисква друга грижа.
На пръв поглед чл.63 говори за начина на изпълнение, но то ще даде отражение и върху съдържанието на това, което се дължи, защото ще се стигне до извода, че макар да е постигнат някакъв резултат, това не е истинския облигационен резултат, защото той би бил по-различен, ако би се изпълнило задължението по друг начин.
Чл.64 Когато се дължи вещ, определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне от средно качество.
Чл.68 Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши:
а) при паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнението на задължението;
б) при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението и
в) във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението.
Така че законът при определянето на престацията има двойна роля:
- определя я сам;
Договорът най-често определя престацията. При това положение от съществено значение ще бъде тълкуването на договора, правилата за което са дадени в :
Понякога престацията се определя от неща, които не са нито закон, нито договор, нито волеизявления.
Търговският посредник има право на възнаграждение, което се дължи от едната или от двете страни съобразно уговорката им. Ако няма уговорка, дължи се обичайното възнаграждение за този вид дейност според случая и от двете страни.
Самият закон в случая препраща към търговския обичай, към юзанса.
- изкупуването на неподеляем жилищен имот по чл.288 ГПК (изплащането на дяловете ще се определи от съда).
- съдът ще определи по справедливост обезщетението за неимуществени вреди, което означава, че ще определи по този начин престацията на деликвента:
Чл.52 ЗЗД: Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
ГПК чл.130 Когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице.
Напр. предявил съм иск и от фактите следва, че аз имам да вземам някаква сума от лицето, което съдя, но не е установен безспорно размерът на тази претенция - тогава, за да може да уважи претенцията съдът ще определи сам размерът и или с помощта на вещи лица. Тези дейности на съда обаче представляват определяне на съдържанието на престацията по един вече възникнал правен спор, спор по защита на права. Увреденият си търси обезщетението от деликвента, защото деликвентът не го е обезщетил за вредите, които му е причинил доброволно. Аз искам да изкупя неподеляемият недвижим имот, защото не сме постигнали спогодба с останалите съделители, каквато спогодба ако бяхме постигнали щяхме да си определим сами цената на изкупуването. С други думи съдът няма обща компетентност да разрешава неправни, икономически спорове - не можем да го попитаме колко струва една вещ, за да се споразумеем за цената и да попълва по този начин празнини в договорите, респ. да изменя съдържанието на договорите.
С последните изменения на Закона за международния арбитраж обаче (чл.1/2) изрично се посочва, че може да съществува и икономически арбитраж (същата роля ще играят и съществуващите институционни арбитражи, напр. този при Търговската палата), който ще може да попълва празнини в договорите, т.е. да решава евентуални преддоговорни спорове, както и да приспособява договори към изменили се условия, т.е. да съобразява правилото за уговорката за неизменни условия - clausula rebus sic stantibus. Това обаче е по международни дела.
Независимо от всички по принципите на облигационното право следва възможността да се уговори между страните едно трето лице да решава някои неправни спорове между страните (за правните също е възможно когато са имуществени) - напр. цената на една вещ да се определи от едно трето лице. Това не го пише в днешния закон, но го пише в стария и общо взето се смята за допустимо. Волята на това лице ще има значение за договора, защото страните така са пожелали.
Ако резюмираме:
1. Договорът (волеизявлението на страните)
2. Диспозитивните норми на закона, когато волеизявлението на страните е непълно или неясно
3. Законът, когато условно е източник на задължението, при което разбираме не, че то следва пряко от закона, а не от юридически факт, който не съдържа сделка, не съдържа волеизявление, насочено към създаването на тези последици.
4. Съдебни актове
5. Арбитражни актове
6. Административни актове
7. От волеизявлението на едно трето лице
Видове престации
Когато се занимаваме с някаква класификация трябва да разберем:
1. Критерият
2. Практическата полза от него - разликата, която се получава от правния режим и практиката
I. Еднократни престации (задължения с еднократно изпълнение). Те са по-голямата част - напр. купувам си шапка - предават ми я веднъж и с това задължението за предаване е изпълнено и веднъж ще ми я прехвърлят в собственост.
Паричната ми насрещна престация, ако платя цената наведнъж също ще бъде еднократна. Ако изплащам цената на изплащане ще се получи нещо друго.
II. Трайни престации (задължения с трайно изпълнение). Те могат да се разделят на два вида:
1. С продължително (непрекъснато) изпълнение
2. С периодично (прекъснато) изпълнение
Задължението на наемодателят е да осигури спокойното ползване на наетия имот, респ. на наетата вещ. Това нещо той дължи през цялото време на действие на договора. Това е една продължителна, непрекъсната престация.
Задължението на наемателя за плащане на цената обаче също е трайно, но той не плаща непрекъснато, а периодично, прекъснато.
Практическото значение на това деление е свързано най-вече с чл.88/1 ЗЗД - развалянето на договорите поради неизпълнение:
Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
Нормално развалянето има обратно действие - т.е. връщаме се до момента на сключването и стигаме до правния извод, до фикцията, че това задължение никога не е съществувало, т.е. можем да искаме една пълна реституция. Но когато престациите по договора са периодични или продължителни, то развалянето на договора няма да има обратно действие, т.е. ще бъде само за в бъдеще. Т.е. ако вие не си плащате наема и ви изгонят от жилището, това няма да засегне съществуването на наемното правоотношение до момента на разваляне на договора, т.е. няма да трябва да ви върнат наема, който сте плащали досега, включително ще трябва да платите и наема за последния период до развалянето на договора, нито пък вие ще връщате ползването на имота през това време. Това е така, защото основанието, причината на двете насрещни волеизявления е продължаваща се, сукцесивна, трайна във времето. Приема се, че за да се приложи правилото на чл.88/1 трябва и двете основни насрещни престации да бъдат трайни (периодични или продължителни). Ако едната от престациите е еднократна развалянето на договора ще има обратно действие. Спорният момент в класически пример за това е договорът за издръжка и гледане - там прехвърлящият апартамента за издръжка и гледане прави това веднъж, а другата страна се задължава за една трайна престация (да го гледа докато е жив), която престация в повечето случаи ще бъде продължителна (ако старецът е добре може да се окаже и периодична - напр. през два дена да му се носи мляко).
Според съдебната практика: Развалянето на договорите с продължително или периодично изпълнение става само с оглед бъдещото действие на договора. То няма обратно действие. Необходимо е задължението по договора и на двете страни на е продължително или периодично. При еднократно престиране от едната страна и периодично престиране от другата развалянето има обратно действие.
III. Лични (незаместими) престации.
IV. Предметни (заместими) престации
Известно е, че длъжникът дължи резултат. Известен е и монистичният възглед за предмета на гражданското правоотношение. Действително може да се каже, че облигационното право разчита на действията на хората, то има за цел да ни помогне да получим една промяна, която е полезна за нас (дължимия резултат) - но ние не искаме или не можем сами да я направим - облигационното право урежда динамиката, докато вещното право статиката, защото при вещното право интересът е никой да не ми пречи. От тази гледна точка бихме казали, че всички престации са лични. Но има редица случаи, в които от значение е не толкова качеството на поведението на длъжника за задоволяване на интереса на кредитора, колкото количеството и качеството на някакви предмети. Така напр. ако ви дължа пари ясно е, че е безинтересно от кой джоб ще ги извадя, дали ще бъда учтив или не. Когато ви продавам вещ, за вас е интересно дали има някакви дефекти, дали това вещта, с която вие желаете, а не дали ви я подавам с лявата или дясната ръка. Следователно предметни са задълженията, при които на преден план излизат качествата на някаква вещ (наем-наемате имота и се интересувате от неговите качества, а не от качествата на хазяйката и това е така, защото е по-нормално да наемете вещта, а не хазяйката).
1. Заместими
2. Незаместими
Предметните престации се оказват винаги заместими.
Личните престации пък могат да бъдат заместими и незаместими.
Заместими и незаместими могат да бъдат и вещите, но в случая става дума не за вещите, а за престациите. За заместими обикновено се смятат вещите, които се броят на килограм, метър, литър и т.н. Един литър олио от дадена марка и качество е равностоен и като така заместим на всеки друг литър олио от същата марка и качество.
Изцяло незаместими са уникалните вещи (оригиналната картина е една единствена и също е уникална). Това разбира се не означава, че един автомобил по принцип е незаместима вещ.
Въпросът обаче за заместими и незаместими престации не касае качеството на вещите. Въпросът за заместимостта на престацията се свързва с възможността тя да бъде изпълнена от едно трето лице, без ущърб за кредитора, или да се реализира едно адекватно и точно изпълнение на престацията от едно трето лице. Или престацията е заместима, когато може да бъде изпълнена и от едно трето лице. Престацията е незаместима, когато може да бъде изпълнена само от длъжника (intuito personae).
От това дали една престация е заместима или не следва най-важната практическа разлика: възможността да бъде изпълнена от трето лице (адекватно задоволен интерес и удовлетворяване на претенцията). Това ще даде последици в други области, напр. относно възможностите на кредитора за изпълнение - когато престацията е заместима и длъжникът не изпълни съгласно чл.80 ЗЗД кредиторът може да иска да я изпълни той или трето лице, за сметка на длъжника:
Когато задължението е за действие, което може да бъде извършено от друго лице, кредиторът има право да иска да му се разреши да извърши това действие за сметка на длъжника.
Когато задължението е да не се върши нещо, кредиторът може да иска да му се разреши да премахне за сметка на длъжника това, което е било направено в нарушение на задължението.
Следователно когато престацията е за заместимо действие, в принудителното изпълнение кредиторът може да поиска по реда на чл.419 ГПК да се събере предварително стойността на изпълнението, така че той да го осъществи сам или чрез друго лице за сметка на длъжника:
Чл.419 Когато длъжникът не изпълни едно действие, което е осъден да извърши и което действие може да бъде извършено от друго лице, взискателят може да иска от съдебния изпълнител да го упълномощи да извърши действието за сметка на длъжника.
Чл.420 Взискателят може да поиска от съда да бъде осъден длъжникът да внесе предварително сумата, която е нужна за извършване на действието
Напр. ако съм поел задължението да измия прозорците ви и не го правя, дори и да съм осъден за това, вие ще поискате да съберат от мене парите, защото те по-лесно се събират, отколкото да ме глобявате и с тези пари ще платите на друго лице, което ще свърши тази работа - по този начин ще получите едно принудително изпълнение.
При незаместимите престации невъзможността на длъжника да изпълни, субективната невъзможност за изпълнение (болест) би била не невъзможност за изпълнение, а само невъзможност аз да изпълня, самото изпълнение е възможно, защото то може да дойде от едно трето лице. При незаместимите задължения не можем да искаме да ни разреши ние сами да си изпълним или да изпълним чрез едно трето лице за сметка на длъжника, защото това по идеята на задължението е невъзможно. Следователно единственото нещо, което можем да направим е да я глобяваме. Също така субективната невъзможност да изпълни задължението (певецът е прегракнал, художникът е ослепял) ще се окаже равна на обективната невъзможност, защото, ако по идея само длъжникът може адекватно да изпълни и никой друг, след като той не може да изпълни задължението няма как да бъде изпълнено.
По отношение на заместимото лично действие - проф. Кожухаров стига до извода, че ако дограмаджията, ако не може сам да произведе дограмата, която му е поръчана, защото си е прещипал пръста, понеже задължението е заместимо и неговата субективна невъзможност не е равна на обективна, той трябвало да възложи работата на друг дограмаджия и вие можело да искате това. Но теоретично това е така, но при договора за изработка дограмаджията е изработващ, а съконтрахента не е изработен. Чл.269/1 казва:
Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението.
Следователно дори и задължението да е заместимо, когато то е за действие ние не можем да възложим на това лице да викне някой друг да му помага - то ще викне друго лице да му помага, ако само желае това, с което ще изпълни договора и ще получи нашата насрещна престация, но не можем ние да му наложим това, защото той разчита на собствените си сили.
Личните задължения биват също:
1. Задължения за правно действие
2. Задължения за фактическо действие
Незаместими са винаги задълженията за правно действие - напр. при сключване на предварителен договор. Следователно от личните действия заместими могат да бъдат част от тези за практическо действие (художника - неговото ще се окаже незаместимо, дограмаджията - неговото ще се окаже заместимо)
3. Задължения за положителна престация – facere
4. Задължения за отрицателна престация - non facere
Практическото значение е свързано с липсата на забава при отрицателните задължения, и с това, че отрицателните задължения са винаги незаместими.
Отрицателните задължения могат да бъдат:
- за въздържане от едно фактическо действие - Виндшайд пръв обосновава в модерното право необходимостта от такива задължения и дори е разсъждавал, след като кредиторът няма личен интерес от тяхното изпълнение дали те са валидни и е стигнал до положителен отговор - да не се свири на клавесин от толкова до толкова часа;
- за въздържане от правно действие - когато поемам задължение да не извършвам известно време конкурентна дейност, да не сключвам за известно време някакви сделки; класическият пример е договорно учредената неотчуждимост или задължението на едната страна да не прехвърля предмета на договора по отношение на трети лица, т.е. продавате вещта, но в договора сме включили клауза, която ви задължава да не я продавате (завинаги, за 5 години) - тези клаузи, т.нар. pactum de non cedendum (съглашения за непрехвърлимост) някога са били разглеждани като недействителни, защото се е казвало, че те представляват опит да се извади вещта от гражданския оборот, което означава, че този ефект не може да се постигне с договора, а една вещ може да бъде извадена от гражданския оборот само със закон. Тази теза почива на едно надценяване на действието на въпросната клауза, защото клаузата ще има действие само между страните и в никакъв случай няма да извади вещта от гражданския оборот. Следователно дори и да съм поел задължението да не продавам вещта, аз съм неин собственик и това относително съглашение не е в състояние да повлияе върху съдържанието на моето вещно право. Защото съдържанието на вещните права се определя от закона, а не от волята на страните – следователно правото валидно да се разпоредя с вещта си. Ако направя това, сделката, с която отчуждавам вещта по отношение на едно трето лице ще бъде действителна и ще прехвърли моята собственост върху него. Ако това е така се поставя въпросът какво е действието на тази отговорност - чисто облигационно: аз ще бъда в положението на един неизправен длъжник, защото не съм изпълнил обещанието си да не прехвърлям собствеността на вещта върху трети лица. Третото лице обаче ще стане собственик на вещта ми и сделката с него ще бъде действителна. Затова смущението ни от подобни клаузи би трябвало да бъде по-малко доколкото те няма да извадят вещта от гражданския оборот, нито ще накърнят по някакъв начин моето вещно право, нито ще засегнат по някакъв начин на трети лица, защото по отношение на тях прехвърлянето ще бъде действително - с единствения риск разбира се, ако приемем, че вие като кредитор на задължението за бездействие сте увреден от неизпълнението ми и ще поискате да обявите тази сделка за относително недействителна с Павловия иск.
Отрицателните задължения разбира се са винаги незаместими, защото не бих могъл да кажа, че аз изпълнявам своето задължение за несвирене от 2 до 4 часа, макар че свиря, но едно трето лице вместо мене не свири. Това бяха личните задължения.
Предметните престации.
Предметните задължения са винаги заместими дори когато техният предмет е една незаместима вещ, защото тази незаместима, дори уникална вещ може валидно да бъде предадена, вкл. и прехвърлена в собственост от едно трето лице, а не от длъжника.
Тези задължения се делят на две групи:
1. Задължения за прехвърляне на собственост – dare
2. Задължения, с които не се прехвърля собственост - т.е. те ще бъдат задължения за facere, както всички останали, които разгледахме по-горе.
Следователно предметно ще бъде задължението, както когато договорът има транслативно действие (продажба), така и когато договорът е за наем (предоставя се една вещ без да се прехвърля правото на собственост), а понякога предметно ще бъде и задължението и при договора за изработка: когато се изработва една вещ и качествата на тази вещ са от значение, а не как точно я е изработил изработващият (костюм - не се интересувам от действията на шивача - и ако костюма не ми харесва ще правя възражение по отношение на вещта, а не толкова по отношение на действията на шивача, макар че в крайна сметка последицата е от действията му).