Сключване на сделките. Значение на мълчанието и конклудентните действия. Разрешение и одобрение на сделката
/настоящите материали не са съобразени с разпоредбите на новия ГПК, влязъл в сила на 01 март 2008 г./
І. Сключване на сделките
Съществуват две тези относно понятието “сключване на правните сделки”:
1. Едни автори смятат (напр. проф. М. Павлова), че под “сключване на сделките” се разбира извършването на едно или повече волеизявления, насочени към пораждането на определени правни последици, т.е. в сключването на сделките влиза само извършването на тези волеизявления, които определят съдържанието на правните последици. Значи, според тази теза, сключването на сделките обхваща само волевите актове на страните. Проф. М. Павлова счита, че в 8 – 20а ЗЗД са уредени само волеизявленията на страните.
2. Други автори са привърженици на по-широкото схващане за понятието “сключване на сделките”, според което под това трябва да се разбира начина, по който трябва да се осъществи фактическият състав, за да могат да възникнат желаните от страните правни последици, т.е. всички елементи от фактическия състав на сделката трябва да са осъществени, а не само волеизявленията на страните.
Проф. Павлова също така е на мнение, че в тесен смисъл сключването на сделките представлява извършването на волеизявленията на страните, а в широк смисъл под “сключване на сделките” трябва да се разбира осъществяването на фактическия състав на сделката.
Вярно е, че в широк смисъл на понятието “сключване на сделките” не се включват всички елементи от фактическия състав на сделката, от които зависи нейната валидност.
От друга страна, терминът “сключване” се отнася до хипотезите, при които има две или повече волеизявления, за да има валидно сключена сделка.
Решенията пък се приемат, постановяват, вземат и пр.
Безспорно е обаче, че предпоставките за валидността на сделката стоят извън от нейното сключване (напр. дееспособност, изрично пълномощие и т.н.).
Няма спор също така, че минимално необходимото, за да се сключи една сделка, е да се изяви съответната воля, т.е. волята на страната/страните да се обективира.
Когато сделките се сключват в определена форма, която не е устна, се съставя документ, който указва, че се е сключила сделката и е необходимо върху този документ да има подписи на страните, сключили сделката.
ІІ.Видове сключване на сделките
1. В зависимост от това как е изразена волята на страните, т.е. дали е изрично изразена или не, различаваме следните волеизявления:
а) преки волеизявления за сключване на сделката – напр. вербалното волеизявление, като думите могат да бъдат устно или писмено формулирани. Тук волеизявлението е пряко, тъй като при него по несъмнен начин се формира определена воля;
б) волеизявления, направени с конклудентни действия – при тях за наличието на воля у страните, се съди по определени външни белези. Напр., фактът, че наследника влиза във владение на наследствените имоти, говори за това, че наследството се приема чрез конклудентна форма. Ако обаче има двусмислие в тълкуването на конклудентните действия, това означава, че тези действия не са относими към сключването на определена сделка.
Но за това, как трябва да се тълкуват определени конклудентни действия на страните, в някои случаи законът изрично указва – напр. 76, ал. 1 изрично предвижда, че тогава, когато длъжникът има към един кредитор няколко еднородни задължения, а изпълнението спрямо задълженията му не е достатъчно да, за да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В случай, че не е заявил кое от задълженията си към кредитора погасява, счита се, че длъжникът погасява най-обременителното за него задължение, а при няколко еднакво обременителни задължения – погасява се най старото.[i]
Важно е да се отбележи, че чрез конклудентни действия не могат да се сключват формални сделки.
ІІІ. Правното значение на мълчанието в гражданското право
Нека вземем като пример за tatita reconductio (мълчаливо продължаване действието на един сключен договор) хипотезата на 236, ал. 1 ЗЗД, според която, ако след изтичането на наемния срок вещта продължи да се използва от наемателя със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.[ii]
Мълчанието често се приравнява на съгласие, тъй като се презюмира, че онзи, който мълчи е съгласен, защото е могъл и е трябвало да говори (По този начин е построена и женската логика, която както повечето неща свързани със жените е парадоксална). Но на друга логика е построена системата на волеизявлението в гражданското право – мълчанието означава липса на съгласие и само по изключение може да бъде приравнено на съгласие и то, ако това е изрично е предвидено в закона (напр., както в 236, ал. 1 ЗЗД).
Мълчанието е приравнено на съгласие и в 16, ал. 3 ЗЗД – но в тази хипотеза, както и в 236, ал. 1 ЗЗД, се касае не за сключване, а за продължаване действието на един договор при общи условия, като страната, която иска да промени тези условия, следователно трябва да съобщи на другата по какъв начин предлага да промени клаузите, да й даде писмен срок за отговор и ако тя не даде изрично волеизявлението си за приемане на промените, предложението се счита за прието.[iii]
Сходно е положението и при 298, ал. 1, т. 2 ТЗ – търговецът може да установи предварително общи условия за сключваните от него сделки, които условия стават задължителни за другата страна, когато тя е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги е оспорила незабавно.[iv]
Мълчанието е приравнено на съгласие и в хипотезата на 204 ЗЗД – продажбата при уговорка за опитване или преглеждане ще се счита за сключена, а вещта за одобрена, ако продавачът я е предал на купувача, дал му е определен срок да я опита и прегледа, а, ако няма срок – ако купувачът мълчи след поканата за произнасяне от страна на продавача, вещта се счита за одобрена и следователно договора се сключва.
Значението на мълчанието се различава от това на конклудентните действия, тъй като последните са израз на воля, за която се съди по косвени индиции. Докато тогава, когато има мълчание, което е приравнено на съгласие, отново няма налице воля, а това приравняване става въз основа на оборимата презумпция iurs et de iure.
IV. Заявлението на протест и резерви в хода на сключване на сделката
Заявлението на протест/резерви в хода на сключване на сделката има за цел определено волеизявление на страната, направено във връзка с преговорите, да не породи нормалното, свързано с него от закона действие, т.е. счита се, че волеизявленията, които прави страната не е обвързващо за нея. Чрез заявяването на протест/резерви лицето всъщност показва, че волеизявлението му не трябва да се приема. Или при заявяването на резерви лицето заявява, че неговото волеизявление не трябва да се счита за отказ от права.
V. Главни и допълнителни волеизявления при сключването на сделките
Част от авторите-цивилисти (напр. проф. М. Павлова) считат като допълнителен факт за волеизявлението само част от него, когато мнимо представляваното лице сключва сделка, но тя не поражда правно действие, т.е. липсва воля.
Новата уредба на търговските сделки в Част ІІІ на ТЗ, където за първи път беше дадена уредба и на допълнителните волеизявления, налага към тях да се включат не само допълнителните волеизявления на гражданско-правните субекти, но и на публично-правни такива.
Така, съгласно 299 ТЗ, ако страните предварително са се уговорили едно трето лице да определи отделни уговорки, те стават задължителни за страните само тогава, когато третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.[v]
В малко по-широк смисъл е 300 ТЗ, който отива още по-нататък, като допуска допълването на договора при настъпването на определени обстоятелства да става от съда, т.е. тогава, когато страните не са уговорили как да стане това допълване.
Това са примери за такива допълнителни юридически факти и действия на трети лица, които определят съдържанието на желаните правни последици, като не е задължително те да са гражданско-правни.
Така напр., 130 ЗЗД дава право на длъжника да избере задължението при едно право на избор, когато не е уточнено кой да направи този избор. Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна, а когато правото на избор е предоставено на трето лице – в момента, когато бъде съобщен на двете страни.[vi]
131 ЗЗД дава право на страните да определят дали кредиторът или длъжника ще изберат правото на избор. Ако правото на избор принадлежи на длъжника и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв срок – до времето, когато трябва да се изпълни задължението, правото на избор преминава у кредитора. Ако правото на избор е на кредитора и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв – до срока, който длъжника му определи, правото на избор преминава върху длъжника. А, ако изборът е предоставен на длъжника и той не го направи в определения му срок – правото на избор преминава у съда. Тук изборът не само обуславя, но и определя съдържанието на сделката.
Още по-радикално вмесване ще има в случая на 307 ТЗ, който определя последиците от стопанската непоносимост – когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, тогава по искане на една от страните, съдът може да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти. Това е т.нар. clausa rebus extantibus.
VI. Разрешение и одобряване на договора
Разрешаването и одобряването на договора е друг допълнителен факт във връзка със сключването на сделките.
Когато говорим за допълнителен юридически факт (допълнително волеизявление), се има предвид адресно волеизявление, което трябва да има потвърждение от лицето, в чиято полза се прави. Това допълнително волеизявление не става част от фактическия състав на сделката, а част от фактическия състав, който е необходим, за да може сделката да прояви правното си действие.
Когато законодателят предвижда кога трябва да се даде това обуславящо потвърждение, хипотезите са две:
1. Това потвърждение да е дадено като разрешение, т.е. да е дадено преди формирането на главното волеизявление.
2. Това потвърждение да е дадено като одобрение, т.е. след формирането на главното волеизявление.
Разрешението поначало е оттеглимо, но одобрението не може да се оттегли, тъй като веднъж дадено, фактическият състав, необходим за проявлението на правните последици на сделката, е вече завършен. Често се счита, че одобрението има обратно действие, защото само обуславя сделката.
Така напр., 295, ал. 1 ТЗ обуславя действителността на сделката с даването на разрешение/одобрение на държавен орган и именно от момента на даването им сделката поражда правно действие.[vii]
296 ТЗ е новият текст, който предвижда действието на потвърждаването при търговските сделки – ако е предвидено, че сделката ще породи действие след потвърждаването й от трето лице, тя поражда действие след потвърждаването й. Страната, която е задължена да се погрижи за потвърждаването на сделката от третото лице е длъжна да уведоми другата страна за резултата. Ако в срок от три месеца, след като е сключена сделката другата страна не е уведомена за резултата, тя може да се откаже от сделката, ако не е уговорен друг срок за съобщаване на резултата.[viii]
[i] Чл. 76. Този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
[ii] Чл. 236. Ако след изтичане на наемния срок използуването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.
[iii] Чл. 16. При договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля.
[iv] Чл. 298. (Нов - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) (1) Търговецът може да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки. Те стават задължителни за другата страна, когато тя:
2. е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно.
[v] Чл. 299. (Нов - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) (1) Когато страните са предвидили трето лице да определи отделни уговорки, те стават задължителни за страните само ако третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.
[vi] Чл. 130. Ако при едно задължение с право на избор не е определено кому е предоставен изборът, той принадлежи на длъжника.
Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна, а ако е предоставен на трето лице - когато бъде съобщен на двете страни. В случай, че на страната, на която изборът трябва да бъде съобщен, участвуват няколко лица, той става неотменяем, когато се съобщи на едно от тях.
[vii] Чл. 295. (1) Когато за действителността на търговската сделка е необходимо разрешение или одобрение от държавен орган, сделката поражда действие с даването му.
[viii] Чл. 296. (Нов - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) (1) Ако сделката е сключена при условие да бъде потвърдена от трето лице, тя поражда действие с потвърждаването й.
(2) Страната, задължена да се погрижи за потвърждаването, е длъжна незабавно да уведоми другата страна за резултата.
(3) Ако в срок от три месеца след сключване на сделката другата страна не бъде уведомена за резултата, тя може да се откаже от сделката, когато не е уговорен друг срок.