Тълкуване на гражданския закон – понятие, правна уредба. Предмет и цел на тълкуването. Развитие на възгледите за тълкуване

/настоящите материали не са съобразени с разпоредбите на новия ГПК, влязъл в сила на 01 март 2008 г./ 

 

   Правно-логическото тълкуване предхожда прилагането на гражданско правния закон, поради което то се явява вторична дейност по отношение на правоприлагането.
   Прилагането на закона представлява една преценка и подвеждане на фактите от действителността към хипотезата, диспозицията и санкцията на правната норма.
   Тук възниква въпроса: кой може да прилага закона? В правната доктрина съществува спор по този въпрос – според едни автори законът се прилага само от държавните органи и то тогава, когато са нарушени правни норми, докато според други автори законът може да се прилага както от държавата, така и от всички останали гражданско правни субекти. 46 ЗНА предвижда, че разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, като под “прилагане” се разбира прилагане на закона както от съда, така и от гражданско правните субекти.
   Под “прилагане” в широк смисъл следва да се разбира съобразяването с гражданско правната норма. В този аспект законът се прилага от всички гражданско правни субекти, включително и от държавните органи, защото това прилагането представлява упражняване на правата и изпълнение на задълженията, нещо, което се прави от всеки гражданско правен субект. Оттук следва, че в широк смисъл правоприлагат всички гражданско правни субекти, т.е. това е спазването и прилагането на гражданско правната норма.
   В тесния смисъл на думата, правоприлагане извършват само определени държавни органи, овластени за това. В този аспект правоприлагането представлява преценката от страна на компетентните държавни органи за това, дали поведението на останалите гражданско правни субекти съответства с предписанията на гражданско правната норма. Следователно под прилагане на закона трябва да се разбира един тип правно-логическа дейност, при която фактите от действителността се подвеждат под хипотезата на правната норма.
   В този смисъл, правоприлагайки, се извършват няколко вида (типа) правно-логически дейности:
-установяват се фактите (доказателствата)
-търси се правната норма, която е относима към дадения случай, т.е. преценява се дали фактите от реалната действителност съответстват на юридическите факти в правната норма
на базата на тези факти се преценява каква част от тях ще намерят приложение към дадения случай
   Нуждата от тълкуване на правната норма се налага, защото тя е общо правило за поведение, а конкретните факти, които трябва да се подведат под нея са специфични за всеки отделен случай. Това изисква при правоприлагането да се изясни точния смисъл на правната норма.
   1.Определение за тълкуване – тълкуването представлява изясняване точния смисъл на нормативния акт (46, ал. 1 ЗНА). Всяка правна норма е някакъв тип съждение, което съдържа определена заповед, запрещение или овластяване. Именно извличането на този смисъл на законодателната воля се цели с тълкуването.
   2.Белези на тълкуването:
а) тълкуването е деривативна мисловна дейност
б) тълкуването е обвързано от тълкуваната норма, т.е. предметът на тълкуването следва предмета на тълкуваната правна норма, в резултат на което се установява точното съдържание на изразеното в правната норма
в) тълкуването може да се разгледа и като научна дейност, в смисъл, че способите и средствата за тълкуване на една правна норма са строго определени.
   Извличането на съдържанието на нормата може да се разгледа по два начина – като изясняване на нормативния акт за тълкуващия и като разясняване съдържанието на нормата и довеждането й до знанието на други лица.
   Тълкуването е абстрактна дейност, която поначало предхожда правоприлагането, дейност, служебна по отношение на него, но тълкуването може да съществува и без правоприлагането. Докато правоприлагането не може да съществува без тълкуването. Парадоксално, но и самата норма, която урежда тълкуването (46, ал. 1 ЗНА) също се нуждае от тълкуване, което довежда до извода, че се тълкуват всички норми, независимо от това дали са ясни или не, за да се разбере техния смисъл.
   Нуждата от тълкуване се налага поради следните причини:
   1.От абстрактното формулиране на правните норми. Правната норма представлява правило, пригодено да се прилага по отношение на неопределен брой случаи, но в същото време, всеки от случаите, към които тя се прилага е уникален сам по себе си.
   2.От употребата на специфични правни средства при формулирането на правната норма. За да може да бъде изведен точният смисъл на правната норма, е необходимо да се знаят отделните видове способи, чрез които се извежда точния й смисъл.
   3.Правната действителност е изпълнена от много правни норми, създадени по различно време, изхождащи от различни casio legis и ratio legis, което създава възможност тези норми да си противоречат.
   4.Нормативната уредба не може да обхване всички случаи, които се явяват в действителността – търсят се различни способи да се преодолеят празнотите в правото.
   3.Предмет на тълкуването
   Предметът на тълкуването е съответния нормативен акт като цяло, а в частност това са отделните негови разпоредби, в които се съдържа волята на законодателя. Тълкуваме разпоредбата, от която всъщност извличаме волята. Въпреки, че е очевидно, че предмет на тълкуването е нормативният акт и в частност разпоредбата, общоприето е, че предмет на тълкуването е правната норма. Но тази правна норма всъщност е резултат от тълкуването – тълкуват се всички части на разпоредбата, за да се извлекат всички части на правната норма.
   4.Цел на тълкуването
   Целта на тълкуването е да се въздейства върху поведението на правните субекти, да се доведе правната норма до знанието им и следоветално те да бъдат мотивирани да формират съответното правосъзнание.
   Българската правна теория има основание да се гордее с един съществен принос към теорията на тълкуването. Този принос е заслуга на проф. Апостолов, който възприема и доразвива обективната теория за тълкуването. Основният спор дотогава е кое е меродавно при тълкуването – волята на закона или волята на законодателя. Безспорно е, че обективната теория е по-правилната при решаването на този проблем – тя възприема, че волята на законодателя е онова, което е записано в закона. Това е така, защото една правна норма трябва да обхваща хипотези, които много често законодателят не е имал предвид или не е могъл да обхване.
   5.Нормативна уредба на тълкуването
   Нормативната уредба на тълкуването се съдържа преди всичко в 46, ал. 1 ЗНА. Тълкувайки нормата, която урежда тълкуването, можем да извлечем изискванията, от които трябва да се водим, за да осигурим едно адекватно тълкуване на правната норма. В 46, ал. 1 ЗНА се съдържат поредността и критериите, използвани при тълкуването. Но тези критерии се използват за всички правни норми, независимо дали са ясни или не. Всички правни норми следва да бъдат тълкувани. Изводът, който можем да направим е, че при тълкуването, правните норми се подлагат на следните видове тълкуване:
-систематично тълкуване
-телеологично тълкуване
-принципите на правото (ratio legis)
-правилата на морала.

 Видове тълкуване на гражданския закон

   Тълкуването на гражданския закон (в частност и на гражданско правните норми), може да бъде различно в зависимост от следните критерии:
   1. Според правното положение на лицата, които тълкуват гражданско правната норма и дали това тълкуване има задължителен характер, тълкуването бива:
1.1.официално тълкуване – това тълкуване се дава от държавните органи, овластени от закона за това, както и онова
тълкуване, което има задължителен характер за правоприлагащите нормата (напр. тълкуване, което се дава в закон, наречен “тълкувателен” – ЗЧРБ; решенията на КС; решенията на ОСГК и ОСНК на ВКС).
   От своя страна официалното тълкуване се дели на общо и казуално. Докато общото тълкуване представлява тълкуване на закона в неговата цялост, то каузалното тълкуване е тълкуване на правната норма, но вече за всеки конкретен случай ( така напр. всяко едно съдебно решение е едно такова каузално тълкуване).
    1.2.неофициално тълкуване – това е онова тълкуване, което, за разлика от официалното, няма задължителен характер, тъй като се прави от лица, които нямат публично-правна компетентност.
   2.Според резултатите тълкуването бива:
   2.1.корективно тълкуване. То от своя страна се дели на разширително и ограничително тълкуване.
   2.2.потвърдително тълкуване.
   Критерий за това деление е дали буквата на закона съвпада с духа на закона или пък дали духа на закона се покрива с буквата на закона.
   3.Според средствата, с които се извършва, тълкуването бива:
    3.1.граматическо тълкуване – то има за цел да изясни езиковия смисъл на правната норма. Граматическото тълкуване предшества логическото, тъй като чрез първия вид тълкуване се изяснява езиковия смисъл на правната норма, а чрез втория вид се разкриват духа и разума на закона.
   При граматическото тълкуване се изяснява смисъла на отделните думи, използвани при формулирането на закона. Тези думи се наричат “термини”. Оттук следва извода, че, тълкувайки тези термини, ние стигаме до правното понятие. Правилата, които се използват при граматическото тълкуване са следните:
   а) когато думите, използвани в правната норма имат едновременно обикновено и по-особено значение, предполага се, че законодателят е имал предвид обикновеното значение
   б) когато има употребен термин с научна или техническа употреба, това значение трябва да се предпочете пред общоупотребимото, защото е по-прецизно
   в) правилото на легалните дефиниции. То се състои от две подправила:
   -когато легалната дефиниция е дадена в специалната част на закона, легалната дефиниция се отнася само до съответния закон.
   -когато легалната дефиниция се дава като определение на дадено понятие чрез описанието му в текст на закона. Тези легални дефиниции се прилагат в цялата правна система – напр. понятията “давност”, “собственост”, “договор”;
   Тези дефиниции се разделят на два вида:
   -дефиниране на нови понятия – напр. “опасен рецидив”.
   -предефиниране на нови понятия – напр. “вина”.
   3.2.логическо тълкуване – това е следващата крачка към разтълкуването на правната норма. При логическото тълкуване се предполага, че терминът е изяснен като езикова единица и се търси връзката му с другите термини, търси се мястото на термина в разпоредбата. Логическото тълкуване се дели на:
   а) логическо тълкуване в тесен смисъл – при него се изяснява смисъла на тълкуваната норма, като се търси връзката между използваните термини и изрази. Използват се способите на формалната логика, които са следните:
   -argumentum a fortiori (аргумент на по-силното основание) – ако се докажат някакви права или задължения за даден правен субект, предполагат се същите права или задължения и за друг правен субект, който се намира в по-силна юридическа позиция.
   -argumentum a contrario (аргумент на противното основание) – ако се докаже липсата на определено право в едната страна, то това право се намира в другата страна.
   -argumentum pe analogia (по аналогия) – аналогията представлява сходство и този аргумент се основава на сходството между два предмета или между две явления.
   -reductio ad absurdum (довеждане до абсурд) – тази логическа техника представлява серия от съждения, всяко от които логически е основано на предхождащото го. Тази техника се състои в логическото продължаване на противниковата теза и установяването, че тя довежда до абсурден резултат.
   -tentum non datum (трето не е дадено) – тази логическа техника се използва, когато има две противоположни тези.
   -nemo dat tot non habbet (не могат да се дадат повече права, отколкото се притежават) – тази логическа техника се използва при прехвърлянето на права.
   б) логическо тълкуване в широк смисъл
   в) систематично тълкуване – при него се държи сметка за правната логика, презюмира се от една теза, че законодателят е прав. Т.е. това е намирането на една определена правна норма в общите разпоредби на закона, означава, че тя се отнася за всички други правни норми. Това е и предпоставка за това дали тълкуваната правна норма ще се тълкува широко или тясно.
   г) историческо тълкуване – при него се търси отговор на това, каква е правната идея, от която е изходил законодателят когато е формулирал правната норма. Тук критериите са два:
   -ratio legis (смисъла, целта на закона) – напр. хипотезите на неоснователното обогатяване (55-59 ЗЗД) .
   -ocasio legis (конкретният повод за издаването на закона).
   4.Тълкуване според резултатите. Тук се установява съответствието между граматическото и логическото тълкуване. В зависимост от това доколко те си съответстват, вариантите са следните:
   а) потвърдително тълкуване – когато граматическото тълкуване съвпада с логическото тълкуване, т.е. разума и буквата на закона съвпадат.
   б) отменително тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване въобще не съвпадат и взаимно се отменят. В този случай няма правна норма, която да урежда интересуващия ни юридически факт.
   в) корективно тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване отново въобще не съответстват, но е възможно да се изведе правна норма, която да уреди интересуващия ни юридически факт.
   г) когато има несъответствие от гл.т. на обема между граматическото и логическото тълкуване. Тук се прилага тълкуване в няколко насоки:
   -ограничително тълкуване – когато действителният смисъл, който законодателят е искал да вложи в правната норма се окаже по-тесен в сравнение с граматическия изказ – напр. 27 ЗЗД във връзка 26, ал. 2 ЗЗД.  Тук става въпрос за използването на корективно тълкуване със стеснен обем, от което се достига до извода, че унищожаеми са сделките, сключени само от лица, които са ограничено недееспособни (напр. непълнолетните) или лицата, които са пълнолетни, но са поставени под ограничено запрещение.
   -разширително тълкуване – когато езиковият смисъл на закона е по-тесен от действителния смисъл, който е искал да вложи в правната норма законодателя (26 ЗЗД).



[i] Чл. 46. (1) Разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт, на основните начала на правото на Народна република България и на правилата на социалистическия морал.

(2) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта и на правилата на социалистическия морал. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Народна република България и правилата на социалистическия морал.

(3) Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава съобразно предходната алинея.

 

[ii] Чл. 55. Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.

 

Чл. 56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.

 

Чл. 57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.

 

Чл. 58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза.

 

Чл. 59. Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.

 

[iii] Чл. 27. Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда.

Чл. 26. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от законна форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.