Мястото на търговското право в юридическия свят – най-често се застъпва тезата, че търговското и гражданското право формират два отделни отрасъла на частното право. Общото между тях двете е, че уреждат отношения между равнопоставени субекти. Връзката между институтите на гражданското право и търговското право е функционална – редица институти на гражданското право се прилагат пряко в търговското право, поради което последното представлява съвкупност от правни норми, уреждащи правния статут на търговците и отношенията, в които те влизат помежду си или с други частно-правни субекти. Търговското право не е самостоятелен отрасъл на частното право, а е клон на гражданското право, тъй като не съществува обособен кръг от обществени отношения, различни от тези, уреждани от гражданското право, които търговското право да регулира.
Според някои автори онова, което разграничава търговското от гражданското право, е наличието в търговското право на множество публично-правни норми, но това не е достатъчно силен аргумент, за да се приеме такова становище.
Разграничение между гражданско материално право и гражданско процесуално право – гражданското процесуално право е съвкупност от правни норми, които уреждат процесуалните действия на гражданите и съда, процесуалните права и задължения, както и защитните и санкционните последици от тези действия. Като клон на действащото право гражданското процесуално право регулира тези действия чрез метода на власт и подчинение(съдът налага тези отношения върху гражданите). Макар и противоположно на гражданското материално право, гражданското процесуално право се намира в тясна връзка с последното, тъй като урежда правната защита на материално-правните норми.[i] Нормите на гражданския процес разрешават проблеми, породени от материалното гражданско право. От една страна гражданско-процесуалните норми са обусловени от материално-правните норми, които защитават, но от друга страна процесуалните норми също въздействат върху материално-правните норми като им дават защита.
Трудността идва, когато нормите на гражданското процесуално право не могат да се разграничат от материално-правните норми, защото понякога в материално-правен акт могат да се намерят процесуални норми и обратно – в процесуално-правен акт да се съдържат материално-правни норми. Като пример за първата хипотеза могат да послужат нормите, предвиждащи оборими презумпции(45,ал. 2 ЗЗД; 85 ЗЗД; 77, 99, 205 ЗЗД)[ii]. Това са правила, относно доказателствената тежест. Относно втората хипотеза това ясно личи в 64 – 69 ГПК, уреждащи отговорността за съдебни разноски.[iii] Оттук следва и изводът, че разграничението между материално-правните и процесуално-правните норми не може да се направи въз основа на акта, в който се намират.
Важно да се отбележи е, че в процеса няма правоотношение между страните, а всяка страна се намира в правоотношение със съда, който служи като “посредник” между тях.
Разграничение между гражданското и трудовото право.
Гражданското право и трудовото право са два отделни отрасъла на частното право. Трудовото право урежда правоотношенията във връзка с предоставянето на работна сила.
Разграничението между двата отрасъла се налага поради сходството между индивидуалния трудов договор и някои гражданско-правни договори(напр. Договор за поръчка, за превоз и др.). И трудовото право също е възникнало на основата на гражданското право. За разлика от търговското право, съществуването на трудовото право като отделен отрасъл на обективното право е безспорно. Аргументи в полза на това схващане са специфичните само за трудовото право субекти(работник – работодател). При трудовото право се престира жив труд, а при договора за изработка – резултата от труда. Поради това трудовото право възприема и различни разрешения – приема се, че резултата от труда е собственост на работодателя. Докато при договора за изработка резултатът се прехвърля. Друго разграничение е, че трудовото правоотношение е винаги възмездно, има продължително действие и е intuitu personae. Не трябва да се омаловажава и факта, че страните в трудовите правоотношения са неравно поставени – работодателят заема господстващо положение спрямо работника.
Разграничение между гражданското право и международното частно право.
Международното частно право урежда частно-правните отношения с международен елемент. Този елемент може да засяга кой да е от елементите на правоотношението.
Системата на международното частно право отразява системата на вътрешното право и затова в него може да се обособи международно гражданско право. Тук основният въпрос, който възниква е дали международното частно право е отделен отрасъл на частното право?
Едни автори считат, че международното частно право има за задача само да отстранява стълкновението между гражданските правопорядъци между отделните държави. Следователно според това становище международното частно право не представлява отделен от частното право отрасъл.
Други автори поддържат, че международното частно право също като гражданското право е регулатор на гражданските правоотношения, т.е. има едновременно функция по разрешаването на стълкновения и функция по регулиране.
Регулативната функция на международното частно право се обяснява с това, че в правопорядъка на всяка държава има две съставки – от една страна вътрешна, която урежда местните правоотношения, а от друга – международна съставка.
Международното частно право не е част от вътрешното гражданско право, а е самостоятелен клон, т. е. част от международната съставка на българското частно право, като то има за елементи определен кръг отношения. Като обективно право международното частно право включва два типа норми:
-несамостоятелни (стълкновителни) норми и
-самостоятелни норми – последните се прилагат пряко. Чрез преките норми международното частно право регулира пряко международните отношения с частен характер.
Стълкновителните норми включват в диспозицията си съдържанието на закона, към който те препращат.
Според професор Живко Сталев пък, международното частно право не съществува като самостоятелен правен отрасъл. Според него функцията на международното частно право е да урежда кой правопорядък ще се прилага, т.е. международното частно право притежава само стълкновителна функция. Аргументите на проф. Сталев са следните:
1. От една страна се смята, че международното частно право се прилага не само спрямо международно-правните отношения с частен елемент, но на него са подчинени и местните вътрешно-правни отношения с частен характер.
2. От друга страна от това, че стълкновителната норма се прилага заедно с материално-правния закон, към който тя препраща, следва, че те двете се прилагат в единство. Оттук не следва и че уредбата се дава от стълкновителната норма.
[i] Процесуалните норми имат служебен характер – съдържат норми относно норми.
[ii] Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.
Чл. 85. Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение.
Чл. 77. При изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка.
Ако за вземането е бил издаден особен документ от длъжника, той може да поиска връщането му.
Ако документът се отнася и до други права на кредитора или ако длъжникът е изпълнил задължението си само отчасти , кредиторът е длъжен да отбележи върху документа полученото изпълнение и да даде разписка на длъжника.
Ако документът е изгубен, в издадената разписка кредиторът е длъжен да отбележи и това обстоятелство.
Чл. 99. Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Чл. 205. При продажба на движими вещи на изплащане продавачът може да запази собствеността на продадената вещ, докато получи последната вноска, но в такъв случай рискът преминава върху купувача от предаването.
Това условие може да се противопостави на кредиторите на купувача, ако е уговорено писмено и документът има достоверна дата.
[iii] Чл. 64. (1) Заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.
(2) Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
(3) Ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.
(4)(Нова - ДВ, бр. 64 от 1999 г.) При прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат с действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
(5)(Предишна ал. 4 - ДВ, бр. 64 от 1999 г.) Когато делото е решено в полза на държавно учреждение, осъденото лице е длъжно да му заплати всички задължителни за отделните граждани такси и разноски. В полза на държавните учреждения и предприятия, кооперации и други обществени организации се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защищавани от юрисконсулт.
Чл. 65. (1) (Изм. - Изв., бр. 90 от 1961 г. и ДВ, бр. 28 от 1983 г., изм. - ДВ, бр. 124 от 1997 г., доп. - ДВ, бр. 64 от 1999 г.) Страната, която причини отлагане на делото или отменяне на решението чрез предявяване на искания, посочване на факти или доказателства, които е могла да заяви или посочи своевременно, понася независимо от изхода на делото разноските за новото заседание, съответно по обжалване на решението и по събиране на новите или повторното събиране на събраните вече доказателства, разноските на другата страна и на нейния представител за явяване по делото, а също така заплаща допълнителна държавна такса в размер на 1/3 от първоначално платената, но не по-малко от 20 лв.
(2) Ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
Чл. 66. При спогодба разноските остават върху страните, както са ги направили, ако не е уговорено друго.
Чл. 67. Третото лице-помагач нито дължи, нито му се присъждат разноски
Чл. 68. Когато в делото участвува като страна прокурорът, следуемите се разноски се присъждат на държавата или се заплащат от нея
Чл. 69. Разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите:
а) когато делото се прекрати съгласно чл. 330 и
б) когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда.