Редица автори считат, че правото на ЕС е прецедент в международната практика, защото в нея не съществува подобно обособяване на специфични правни механизми, призвани да уреждат конкретни взаимоотношения в рамките на една твърде голяма общност от държави (които вече са 15 на брой).
Независимо от наличието на многобройни договорености, правото на ЕС има своя специфика и особености. То се счита като създаващо прототип на нова международна общност, която се отличава съществено от това, което понастоящем протича например в рамките на ООН.
Доброволната взаимозависимост и взаимобвързаност между държавите-членки на Европа се засилват с въвеждането на едни или други контролни механизми. Налице са взаимоотношения все по-ясни и точно определени юридически - политически, икономически, екологични и др. функции. Това обаче не изключва продължаването на международно-утвърдената практика, зачитаща основните принципи на съвременното международно право - държавен суверенитет, ненамеса във вътрешните работи на други държави, право на използване на природните ресурси, съгласно националното законодателство и пр. Но принципи от такова естество в рамките на ЕС вече имат донякъде ограничено приложение, предвид поеманите доброволно от държавите-членки задължения.
Основа на съществуващото право на ЕС са учредителните договори (наричани и Конституция на ЕС). Първият от тях е договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана (вече споменахме за него), подписан през април 1951 г., влиза в сила от 10.08.1952 г.
След това (през 1957 г.) бяха приети и подписани другите два основни договора - в сила от 01.01.1958 г.
С течение на годините договорите бяха изменяни и допълвани от държавите-членки.
Вторичното законодателство контролира взаимоотношенията между държавите в рамките на ЕС.Така че, правото на ЕС се оформи като специфична правна система .Тя обаче е съобразена и отчита съществуващата обща международноправна уредба, включително вътрешните (индивидуалните) законодателства на страните-членки. Зачитайки тези правни уредби, в същото време, правото на ЕС има определена самостоятелност:
Чрез сключените три основни (учредителни) договора се от кри възможност за постепенна икономическа интеграция между държавите-членки, да повишават жизненото равнище на населението на Общността, да предотвратяват избухването на въоръжени конфликти, да укрепват мира, да утвърждават принципите на различните видове свободи и да допринасят за "все по-тясното сближаване между европейските народи".
Кръгът на урежданите обществени отношения от правото на ЕС вече е на ниво установяване на политически, икономически и валутен съюз. Това бе постигнато с влизането в сила на Маастрихтския договор. Тенденцията е кръгът от уреждани обществени отношения от правото на ЕС да се разширява общата правна регламентация, като крайната цел е изграждането на обединена Европа.
В заключение можем да кажем, че правото на ЕС досега премина през три етапа:
- 1-ят етап е до 1958 година,
- 2-ят етап е до 1987 година,
- 3-ят етап е свързан с приемането на Мааст договор (изменен и допълнен от договора от Амстердам).