ЛЕКЦИИ

І. ОБЩА ЧАСТ

1. Предмет на наказателно-процесуалното право.

Наказателно процесуалното право може да се разглежда в няколко аспекта. На първо място, като обективно право – система от правни норми, които регулират определена група обществени отношения свързани с разглеждане и решаване на наказателни дела. Наказателно процесуалното право може да се разглежда и като наука, предмет на изучяване на която е действащото право в нашата държава, съответно в други правни системи, сравнителен анализ. На тази база правене на предложения за изменение на закона с оглед оптимизиране на наказателно-процесуалната материя.

Друг аспект, в който може да се разглежда наказателно процесуалното право е като учебна дисциплина. Предмета на науката за наказателния процес е наказателно процесуалното право на РБългария и съответно изучаване на регулираните с него действия и правоотношения, свързани с разглеждането и решаването на наказателните дела.

Наказателния процес в РБългария се основава на концепцията, че светът е материален и съществува независимо от нашето съзнание, т.е. може да бъде опознат и знанията за този свят имат характер на обективна истина. Т.е. фактите и обстятелствата, които се установяват в наказателния процес и които са от значение за разглеждане и решаване на наказателното дело се отнасят до обективната действителност, която съществува вън и независимо от съзнанието на познаващия субект, а изворите за тези знания /за тези факти и обстоятелства/, които стоят в основата на крайните актове в процеса, трябва да имат и се предполага, че имат характер на обективна истина.

Наказателно процесуалното право, наказателно процесуалната наука има връзка и с други науки, съответно с други отрасли на правото. Неразривна е връзката между наказателно процесуалното право и материалното наказателно право. Материалното наказателно право дава престъпните състави, предвижда санкциите, а наказателния процес дава възможност да бъде реализирана наказателната отговорност. Наказателният процес е свързан много тясно и с криминалистиката, особено в досъдебната фаза на наказателния процес. Криминалистиката почива на НПК, но освен това тя разработва и редица методи и средства, които да бъдат използвани по време на разглеждането и решаването на наказателните дела, най-вече в досъдебната фаза, но това важи и за съдебната фаза. Друга материа, с която е свързан наказателния процес, това е наказателно изпълнителното право. Следва да се прави разлика между стадия в наказателния процес - привеждане в изпълнение на влезли в сила присъда и изпълнението на наказанието. Когато се говори за изпълнение на наказанието мислим само, когато лицето е осъдено, т.е. признато е за виновно по повдигнатите от държавния обвинител обвинения. Наказателно процесуалното право има връзка и с гражданското право – в нашия наказателен процес е предвидена възможност наред с наказателното дело да се разгледа и граждански иск за вреди причинени на пострадалия, които вреди са пряка и непосредствена последица от деянието, предмет на наказателното дело /при неуреденети от НПК въпроси се прилагат съответно гражданскоправните норми/. Гражданският иск в наказателния процес може да се приеме в съдебната фаза на наказателния процес. В досъдебната фаза пострадалият участва в качеството си пострадал без да се конституира в друго качество /до 2003 г. възможност за пострадалия да предяви иск в досъдебната фаза/. Наказателноправната материя е неразривно свързана с конституционното право, където за заложени основите на всички отрасли на правото.

Източници на наказателно процесуалното право. Източник може да бъде и е единствено законът. Главен източник на наказателно процесуалното право това е НПК, а основен източник на правото, това е КРБ. Закони свързани с наказателно процесуалното право - Закон за СРС, Закон за защита на лица застрашени във връзка с наказателното производство /ДВ, бр. 103/2004, изм. ДВ бр. 102/2006г./, Закон за правната помощ, Закон за признаване изпълнение и постановяване на актове за обезпечаване на имущество или доказателства /ДВ, бл. 59/2006г./, Закон за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления /ДВ, бр. 105/2006г./.

Тълкуване. Тълкуването е дейност, която се извършва от държавния орган, осъществяващ функцията по ръководство и решавана в наказателния процес. Не следва да се пропуска и обстоятелството, че освен този орган и всички участници в наказателния процес извършва тълкуване на законите. Тълкуването предшества и съпътства прилагането на правните норми. Следва да се направи разлика между прилагане на правните норми /от органа по ръководство и решвана/ и осъществяване на наказателноправните норми. Последното може да се извършва и се извършва от другите участници в наказателния процес, които съобразяват своето поведение с изискванията на НПК. По изключение, само в определени обстоятелства, наказателноправни норми могат да се прилагат по аналогия – не могат да се накърняват наказателнопроцесуални правила, не се създават нови задължения; не могат да се включват нови участници, изрично регламентирани от закона; да се разширяват правомощията на органите осъществяващи функцията производство и решаване.

Действие на наказателно процесуалното право. То може да се разгледа по предмет, по място и по отношение на лицата.

Действието по предмет /чл. 2 от НПК/ – НПК намира приложение при разглеждане и решаване на наказателни дела, при изпълнение на съдебни поръчки, направени от органи на други държави.

Действието по време /чл. 3 от НПК/ – наказателнопроцесуалните норми действат и се прилагат от влизането им в сила и за процесуалните действия, които предстоят по незавършили наказателни производства. Наказателнопроцесуалните норми нямат обратно действие – това е така, защото те биха необоснователно забавили наказателния процес, на следващо място те са и по-съвършени от действащите преди това норми /като правило/. Изключение от това правило на дейтвие има – изключенията могат да се предвидят в ПЗР на съответния акт. В НПК това е предвидено в § 3 от ПЗР на НПК; § 4 от ПЗР на НПК.

Действие по място /чл. 4 от НПК/ – наказателнопроцесуалните норми се прилагат навсякъде, където действат органите на нашето наказателно производство. Наказателно производство образувано от орган на друга държава или влязла в сила присъда издадена от друга държава, непризната по реда на НПК, не представляват пречка да се образува производство от органите на нашата държава за същото престъпление и за същото лице, т.е. тук нява да важи правилото non bis in idem.

Действие спрямо лицата /чл. 5 от НПК/ – НПК се прилага спрямо всички лица, които се явяват пред органите на досъдебното производство и съд, без разлика на произхода. По изключение НПК не се прилага срещу определена категория лица – лица, по отношение на които е налице имунитет за наказателната юрисдикция на РБългария и влизат в действие нормите на международните актове, касаещи тази материя; по отношение на народните представители по силата на чл. 70 от КРБ.

4. Наказателнопроцесуални норми, действия, правоотношения.

Наказателно процесуалното право може да се разглежда като система от наказателнопроцесуални норми, които регулират наказателнопроцесуалната дейност на органите и гражданите, както и свързаните с тази дейност правоотношения. За наказателнопроцесуалните норми може да се каже, че както и всички други правни норми, притежават елементите – хипотеза, диспозиция, санкция. Хипотезата съдържа предпоставките, които трябва да бъдат налице, за да се извърши определено правно действие. Диспозицията предвижда действието, което трябва да се извърши. Санкцията предвижда, какво ще се случи ако не бъдат извършени предписаните от закона действия. Санкциите могат да бъдат определени като общи и процесуални. По-голямата част от наказателнопроцесуалните норми имат тази особеност, че техните елементи не се съдържат в един и същ текст на закона.

Наказателнопроцесуалните действия се отличават с това, че са правнорегламентирани действия, т.е. опират се на норми в закона. Не се явяват упражняване на процесуални права или пък изпълнение на визирани в закона процесуални задължения. Когато говорим за държавни органи не бива да се пропуска да се отбележи, че държавният орган не реализира права и задължения, а осъществява правомощия, т.е. той е длъжен ако са налице определени предпостваки да извърши процесуални действия. По начало на всяко процесуални действие съответства предвидено в закона процесуално право /на задължението на въззивния съд да уведоми за решението, кореспондира правото на страната да бъде уведомена за решението/.

Наказателнопроцесуалните правоотношения са взаимно свързани с наказателно процесуалните действие, тъй като при извършване на последните те пораждат наказателнопроцесуалните правоотношения, да изменят или погасяват наказателнопроцесуалните правоотношения. Важно е да се отбележи, че наказателнопроцесуалните правоотношения са винаги властнически, т.е. не са правоотношения на равенство, по хоризонталата. Специфичното за тези правоотношения е, че на едната страна винаги стои органа по разглеждане и решаване на наказателния процес. Когато говорим за наказателнопроцесуалните правоотношения не бива да се пропуска и това, че са властнически, което не означава, че органът осъществява някаква власт. Възможно е чрез действията, които извършва, чрез осъществяване на правомощията да подпомага осъществяването на процесуални права на страните. Възможно е в наказателния процес да възникнат и наказателнопроцесуалните правоотношения между държавни органи /напр. наблюдаващ прокурор и разследващ орган/. Обект на наказателнопроцесуалните правоотношения е онова, по повод на което те възникват.

Наказателнопроцесуалните действия могат да бъдат разделени на две големи групи:

1. съвършени – осъществени при съобразяване на законовия регламент

2. порочни – такива, които са извършени в нарушение на НПК. От своя страна порочните наказателнопроцесуални действия могат да бъдат разделени на:

- абсолютни – при тях законодателят презумира, че ако такива бъдат извършени, то процесуалното нарушение е съществено и то не следва да породи правни действия. Допускането на такива нарушения води до пълна негодност на съответния процесуален резултат /при присъда тя ще бъде отменена от съда, пред който е обжалвана/.

- относителни – при допускането на тези нарушения компетентният орган преценява доколко тяхното допускане е оказало влияние върху постановения акт и доколко те са повлияли до постановяване на правилен или неправилен акт.

Наказателнопроцесуалните действия могат да бъдат поделени и във връзка с наказателнопроцесуалния резултат към които са насочени:

1. хода на наказателния процес се изменя –  при подаване на жалба от правоимащия субект;

2. действия, които не въздействат пряко върху хода на наказателния процес – искане за разпит на определен свидетел.

Това деление на наказателнопроцесуалните действие е важно от гледна точка на това субекти на наказателния процес могат да бъдат само тези участници, които осъществяват действие оказващи влияние върху хода на процеса, т.е. да може да се разграничи кои са субектите на наказателния процес.

5. Исторически преглед на наказателния процес.

От исторически аспект са се установили два основни модела:

1. Инквизационен тип наказателен процес. Визниква и се развива в един по-ранен период. Характерно за него е, ча в ръцете на един и същи субект са съсредоточени функции по разследване, обвинение, ръководство и решаване. Обвиняемият е бил обект на разследване, а не субект на процеса. Разследващият орган не е имал ограничение в сроковете. Обвиняемият често не е бил уведомяван за разследването срещу него. Не е имало регламент на доказателствените средства, т.е. те не са били предвидени изчерпателно, а органът е ползвал такива, каквито намери за необходимо. Най-важен белег на този вид процес е, че тук е действала презумпцията за виновност – лицето е виновно до доказване на противно.

2. Обвинителен тип наказателен процес, в който съдът има активна роля в процеса на доказването. Съдът е запознат в детайли с доказателствата събрани на досъдебната фаза на наказателния процес. Съдът е орган по ръковдство и решаване. Обвиняемият е субект на доказване – може да участва в процеса и да има определени права. Съдът не е обвързан с формални правила на доказване, т.е. действа принципа за вътрешното убеждение. Действа и засилено служебно начало – съдът активно участва в събирането и проверката на доказателствения материал. С резвитието на наказателния процес, с въвеждане на справедливия съдебен процес, се развива и състезателния наказателен процес

Състезателен тим наказателен процес /само за съдебната фаза/. Основните наказателнопроцесуални функции се осъществяват от различни процесуални субекти. Има ясно изразени страни – страната по обвинение и страната по защита, които страни са равнопоставени. Когато се говори за равнопоставеност следва да се разбира равни процесуални възможности за осъществяване на доказването. При този тип наказателен процес съдът се явява като арбитър между спорещи страни. Това означава, че съдът има пасивна позиция. За този тип е валидно това, че съдът се произнася в рамките на повдигнатото обвинение, т.е. ако прокурорът не е съобразил обвинителния акт, съответно не извършил изменение на обвинителния акт в първоинстанционния съд, съдът би следвало да оправдае обвиняемия. При внасяне обвинението в съда то се внася по основния текст на закона, а вече в последствие с оглед установеното в съда се детайлизира и правната квалификация.

Нашият наказателен процес не е чист състезателен наказателен процес, нито обвинителен. Може да се каже, че той е относително състезателен процес – в наказателнопроцесуалните норми се откриват норми на състезателния процес, но не от чист вид, тъй като се откриват норми от които се съди, че в някои случаи за съда се предвиждат правомощия, които ни карат да считаме че неговата позиция не е чисто пасивна.

 

6. Наказателният процес като дейност по разглеждане на наказателни дело. Участници – държавни органи и граждани. Задачи на процеса – непосредствена и основна.

Наказателният процес може да се разглежда и като дейност по разглеждане и решеване на наказателни дела, която дейност се извършва от определени участници. На първо място това са държавните органи, които действат в наказателния процес в неговата досъдебна и съдебна фаза. Главен субект на наказателния процес е съдът. С новия НПК се закрепи нормативно един нов принцип на наказателния процес за централното място на съдебното производство. Съдът до 1998г. беше колегиален орган, т.е. не винаги в състава на съда влизаше повече от едно лице. В първа инстанция, съдебният състав включваше винаги съдия и съдебни заседатели. Към настоящия момент, като първа инстанция за някои категории дела съдебният състав може да е едноличен, т.е. съдът не е колегиален орган. Съставът на съда е предвиден в чл. 28 от НПК. Съдиите и съдебните заседатели имат равни права при разглеждане и решаване на делото. Съдебни заседатели има само в първа инстанция и то не винаги, а само в случаите предвидени от закона.

От категорията на държавните органи в наказателния процес на досъдебна фаза взимат участие и прокурор и разследващите органи. Последните са следователите и дознателите. Разследващите органи могат да вземат участие само на досъдебната фаза в процеса, за разлика от прокурора, който участва и в двете фази. Прокурорът в качеството му на държавен орган взима участие и при възобновяване на наказателните дела, където той има качеството на държавен орган, а не на страна, доколкото няма висящ наказателен процес.

Друга категория лице това са гражданите. Обвиняемият /основна процесуална фигура/ встъпва в наказателния процес не по свое желание, а в качеството на привлечен. Привличането се извършва, когато са налице предпоставките на НПК. Възможно е да има наказателен процес без да има обвиняем. Обвиняемият в съдебната фаза се нарича подсъдим, а след влизане на постановения акт в сила – осъден или оправдан.

От гледна точка на гражданите, които участват в наказателния процес следва да се посочи и пострадалият. Последният е лице, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Пострадалият винаги е физическо лице. Когато говорим за юридически лица, говорим за такива претърпяли вреди от престъплението. Участието на пострадалия е предвидено в досъдебната фаза на процеса, като законодателят предвижда права, които той да упражни в досъдебната фаза, а в съдебното производство за пострадалия се открива възможността да поиска да бъде конституиран като граждански ищец, а също така и като частен обвинител по дела от общ характер. Когато пострадалото лице е пострадало от престъпление от частен характер, той се конституира като частен тъжител.

Защитниците и поверениците като граждани, които встъпват и участват в наказателния процес. Защитникът встъпва заедно с обвиняемия в наказателното производство, като той подпомага обвиняемия при осъществяване правото на защита. Защитникът е субект на наказателния процес и страна в съдебното производство. Защитник може да бъде лице, което упражнява адвокатска професия, както и съпруг/съпруга или възходящ или низходящ роднина по права линия. Той притежава права, които са регламентирани в НПК и които са права запазени за него.

За разлика от защитника, повереникът не е страна в наказателното производство – изрично предвидено в новия НПК. Повереник има и гражданският ответник. В качеството си на гражданин участващ в наказателния процес, гражданският ответник е лице, което се конституира като такова, тъй като носи отговорност за причинените вреди от пострадалия, които са пряка и непосредствена последица от деянието, предмет на наказателното дело. Освен граждани, в качеството на граждански ответници /родители на непълнолетен обвиняем напр./ могат да се конститурат и юридически лица /работодател при или по повод на възложената от него работа е извършено престъпланието/. Гражданският ответник е също страна на наказателния процес в съдебната фаза.

Участници, които не са субекти на наказателния процес, но вземат участие в него са вещи лица, преводачи, свидетели, тълковници, психолози.

Освен делението на държавни органи и граждани, друго деление е на участници, субекти, страни.

Субекти на наказателния процес са онези държавни органи и граждани, които встъпват в наказателния процес или са привлечени в него, осъществявайки една от трите наказатателнопроцесуални функции, привлечени са или встъпват в процеса в защита на собствени или представлявани от тях права и законни интереси /лични или обществени/ и които притежават права за активна процесуална дейност, чието извършване оказва влияние в хода на наказателния процес.

Друго деление на участниците в наказателния процес:

Задължителни участници по дела от общ характер в досъдебна фаза – прокурор, разследващ орган, обвиняем, защитник /чл. 94, ал. 1 от НПК и др. норми на НПК/. В съдебната фаза на наказателния процес по наказателни общ характер дела – съд, прокурор, подсъдим.

По наказателни дела от частен характер – частен тъжител /до образуване на НЧХД частен обвинител/, подсъдим, съд.

 

7. Наказателнопроцесуални функции/Н-П функции.

Н-П дейност се осъщестява и се извършва по линия на три основни Н-П функции или с други думи по три направления. Н-П функции най-общо могат да се определят като дейност на определени държавни органи и лица, която дейност е регламентирана в Н-П норми и направлението на тази дейност, т.е. освен конкретната дейност и целта, която се преследва с тази дейност. На базата на това може да се каже, че в наказателния процес се очертават три основни Н-П функции.

1. В наказателния процес възниква функцията по ръководство и решаване. Тази Н-П дейност обхваща всички действия, които са предназначени да осъществят процесуално ръководство и чрез които действия да се решат въпросите възникнали в съответния процесуален стадий, т.е. това е дейността на държавните органи насочена към разглеждане и решаване на наказателните дела. Тази функция възниква първа, защото при образуване на досъдебното производство все още не е налице обвинителната такава.

С обвинителната функция се изразява тази част от Н-П дейност, която обхваща привличане на обвиняем, повдигане на обвинение с обвинителния акт, съотв. предаване на съд и обосноваване на това обвинение срещу определено лице за определено престъпление. Съгласно правилата действащи в НПК тази функция може да се осъществи като държавна или като частно обвинение. Осъщестява се от държавни органи, когато говорим за дела от общ характер. На досъдебната фаза тази функция се осъществява от прокурора и от разследващия орган, а в съдебната фаза – от прокурора, който представлява държавното обвинение /частния обвинител, гражданския ищец/. Когато говорим за дела от частен характер говорим за частния тъжител, който осъществява дейността по обвинението. Когато говорим за тази функция е важно да се спомене, че от активността на субектите по обвинителната функция зависи динамиката на наказателния процес, защото за тях е присъщо да бъдат активни. Когато говорим за активност на субектите не бива да се пропусне да се направи разграничение между прокурора, който е длъжен да бъде обективен и да не следва при всички положения обвинителния уклон, а когато има основания да събира доказателства, които онивиняват обвиняемия, когато има основания за това /а не да прави всичко, за да не излязат тези доказателства наяве/. Такова задължиние не съществува за частния тъжител, за който не съществува и задължение да бъде активен. Когато се говори за обвинителната функция следва да се спочене, че благодарение на нея се очертава предмета на доказване на наказателното дело.

В противовес на обвинителната функция възниква защитната функция възниква. За разлика от прокурора, който действа в обвинителната функция, защитникът не е длъжен да бъде обективен, напротов той е длъжен да действа еднопосочно - да защитава интересите на своя подзащитен, като със своите действия следва да върви по линия на оборване на обвинението, съотв. до смекчаване на обвинението. Обвиняемият не е длъжне да доказва свояна невиност, прокурорът е този, който трябва да докаже виновността на обвиняемия.

Разграничение между защитната функция и правото на защита. По линия на защитната функция действа обвиняемия, съотв. подсъдимия и защитникът, но последният не е субект на правото на защита. Субекти на това право са гражданския ищец, частния обвинител – действат и целят осъществяване на обвинението, но в същото време са субекти на правото на защита, което е присъщо на лицата, които встъпват в процеса за защита на лични права и интереси /защитникът не защитава лични права и интереси, а представлявани такива/.

В досъдебната фаза функцията по ръководство и решаване и обвинителната функция се предадени в ръцете на прокурора и разследващите органи. В съдебната фаза функциите са разпределени в ръцета на различни правни субекти – функцията по ръковдно решаващата са предадени на съда; функцията по обвинението се изпълнява от прокурора и функцията по защита от подсъдимия и неговия защитник.

Съществуват и две допълнителни функции: 1. по предявяване и обосноваване на граждански иск в наказателното производство /принадлежи на пострадалия и юридическото лице претърпяло вреди/ и 2. функция по защита срещу този граждански иск /осъществява се от гражданския ответник, подсъдимия/. Те са допълнителни функции, тъй като не е задължителни да възникнат в наказателния процес.

8. Обща характеристика на фазите и стадиите в наказателния процес.

Наказателния процес може да се разгледа от гл.т. на неговата структора.

Наказателният процес може да се подели на две големи структурни единици – фази. Първата фаза е досъдебната фаза по дела от общ характер /по отменения НПК три процесуални стадия, а по новия – те са два/. Първия процесуален стадий е стадият на разследването – действа прокурора и разследващия орган. Разследването започва с образуване на досъдебното производство и се слива с разследването, последното може да започне с нарочен акт от прокурора или с първото действие по разследването, извършено от съответния орган. Новият НПК предвижда възможността разследването да се извърши от прокурора. След като протече разследването, дознателят предоставя материалите на прокурора, който действа в следващия стадий, а именно: действия на прокурора след приключване на разселдването. Прокурорът е длъжен да прецени дали има достатъчно доказателства, за да всене обвинителен акт или пък делото да бъде прекратено. С внасяне на обвинителния акт се дава начало на съдебната фаза на наказателния процес /втора фаза на наказателния процес/. Съдебната фаза от своя страна се дели на няколко процесуални стадия. Първият процесуален стадий това е подготовка на делото за разглеждане в съдебно заседание /дейността, която осъществява съдията-докладчик/. Вторият процесуален стадий в съдебната фаза се дели на пет етапа: 1. действия по даване ход на делото; 2. съдебно следствие – етап, в който се събира доказателствения материал; 3. съдебни прения – всички страни въз основа на събрания доказателствен излагат своето мнение какъв краен акт трябва да бъде постановен; 4. последна дума на подсъдимия – обособена като отделен етап, защото е изключително важен момент в разглеждане на делото и е част от правото на защита на подсъдимия; 5. произнасяне на присъдата. Ако присъдъта не е обжалвана наказателното производство приключва до тук и следва да се проведе стадия изпълнение на влезли в сила присъди, решения, определения. Ако присъдата бъде обжалвана, делото се изпраща на въззивния съд и ще започне стадия разглеждане на делото пред въззивна инстанция – при съдебно заседание пред въззивния съд не е задължително да провеждане съдебно следствие. Ако някоя от страните упражни правото си на жалба или прокурора на протест е делото преминава в четвъртия процесуален стадий пред – разглеждане на делото пред касационна инстанция. В последната има само четири етапа – даване ход на делото; съдебни прения; последна дума на подсъдимия; произнасяне на решение. След влизане в сила на присъдата следва стадия привеждане в изпълнение на влезли в сила присъди, решения, определения.

По наказателни дела е възможно да се проведе един извънреден стадий, провежда се не при упражняването правото на жалба или протест, а при наличие на определени основания за това, т.е. това е стадия на възобновяване на наказателните дела.

 

11. Основни принципи на процеса. Участие на съдебните заседатели в наказателното производство.

Основните принципи са основни ръковдни идеи, насоки на изграждане и функциониране на процеса.

Принципите се делят на две категории: устройствени и процесуални. Устройствени са участие на съдебни заседетели, равенство, независимост, състезателност. Процесуални - право на защита, разкриване на обективната истина, оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение. С новия НПК са въведени нови принципи – централно място на съдебното производство /устройствен принцип/ и разглеждане и решаване на делата в размуни срокове /процесуален принцип/.

Първият принцип, който е изключително ограничен в сегашната нормативна уредба е принципът за участие на съдебни заседатели в наказателното производство /чл. 8 от НПК/. Идеята на този принцип, когато се заражда в 16-17в. във Франция и Германия, е да се предотврати изкривяване, което съществува у професионалните съдии по отношение на възприемане на определени факти от действителността. Народът, чрез свои представители, участва в наказателния процес като осъществява обществен контрол върху правораздаването. Съществуват две форми на участие на съдебни заседатели. Едната е съдебното жури – образува се една самостоятелна колегия, различна от професионалния съдия, на която се възлагат решаването на определени въпроси. Тази система е характерна за аглосаксонската правна система /сега действащия процесуален кодекс на Руската федерация предвижда такова разглеждане на делата, въпреки че Русия не спада към тази правна систме/. Системата на шофени /за първи път се появява в Германия/ – заедно с професионалните съдии се изгражда обща колегия, т.е. съдия и съдебни заседатели взимат решение заедно по всички въпроси. Нашото правораздаване по наказателни дела се осъществява по втория вид и изобщо той е характерен за континенталната правна система. За всяка една от системите може да се изтъкнат предимства и недостатъци. При системата с шофени, съдебният заседател може да въздейства върху решението на съдията, за разлика от системата с жури.

Изборът на съдебни заседатели става по Наредба за съдебните заседатели на министъра на правосъдието. Предвидена е сложна схема на избор на съдебни заседатели. Избират се за срок от 5 години, предлагат се от общинските съвети и се избират от общото събрание на съдилищата на по-горния на първоинстанционния съд – за РС от ОС; за ОС от АС. За да се гарантира независимостта на съдебните заседатели – съдебните заседатели са повече от съдиите и дават мнението си преди съдията.

 

12. Независимост на държавните органи. Назначаемост и

несменяемост на съдиите, прокурорите и следователите.

Независимостта произтича от принципа на разделението на властите, който принцип води началото си от Великата френска революция. Принципът на независимост на съдебната власт и в частност на органа осъществяващ процесуално ръководство има доста по-тясно значение в процеса, защото принципът на разделение на властите и независимост означава организационно структуриране на съответните части по такъв начин, че да не позволяват зависимост от друга система.

Идеята за независимост е органът, който взема решение да може свободно, по свое вътрешно убеждение да вземе решение. Този принцип означава невъзможност на външни на процеса лица, органи, структури, да въздействат при формиране вътрешното убеждение на съответния орган. Тази идея за независимостта е чисто организационна – така да бъде построен процеса, че външни органи да не могат да указват въздействие. ВСС е основен и единствен кадрови орган на съдебната система. Въздействието трябва да се търси на плоскостта на вземане решение по конкретно дело, а не като държавен орган въобще. Когато се прави преценка тя трябва да бъде направена на плоскостта на конкретното дело.

Следваща особеност е свързана с възможността вътре в самата система да няма въздействие – когато горния съд връща на по-долния съд делото за ново разглеждане, той не му влияя с насоките дадени в отменителното решение, тъй като той дава насока по правната квалификация не и по крайния резултат.

Независимостта на органите осъществяващи процесуално ръководство е регламентирано в чл. 10, според който текст тези органи следва да се ръководят само от закона.

Принципът за независимост има две процесуални гаранции - назначаемост и несменяемост на съдиите, прокурорите и следователите. До 1991г. съдии, прокурори и следователи имат различен механизъм за назначаване. След 1991г. – по новата Конституция следствените органи се обособяват и излизат от органите на МВР, създава се НСлС, които са към съдебната власт. Дознателите се назначават от министъра на вътрешните работи. До 1991г. прокурорите се назначават от гл.прокурор. По отношение на съдиите – първоначално се избират на общински избори, от 1976г. – съдиите се избират от народното събрание. С Конституцията – съдии и прокурори се назначават от ВСС.

Несменяемост – придобива се след атестация. Несменяемостта означава, че лицето не може да бъде освободено от длъжност освен в хипотезатите на продължителна невъзможност, по негова молба, когато е осъдено за умишлено престъпление, когато навърши пенсионна възраст – чл. 136 от КРБ.

 

13. Официално начало. Равенство на гражданите в наказателното производство.

Официалното начало означава служебно действие на съответния орган, осъществяващ процесуални действия. Чл. 13, ал. 1 изисква разследващите органи да извършват всички необходими действия в рамките на своята компетентост, за да разкрият истината и да решат въпроса на делото. Официалното начало означава органът сам, по собствен почин, да извършва необходимите процесуални действия без да е необходимо сезиране. Има две изключения от този принци, свързани с делата от частен характер: 1. образуване на дела от ЧХ – нарочно сезиране от частния тъжител; 2. привеждане на присъдите в изпълнение – хопотезата на чл. 414, ал. 1, т. 3 от НПК – наказанието не се изпълнява ако частният тъжител поиска това.

 

Равенство на граржданите като принцип е уредено в чл. 11 от НПК. Когато се говори за граждани се имат предвид три категории:

– защитаващи свои права и интереси – обвиняем, частен обвинител, частен тъжител, граждански ищец, гражданският ответник;

- защитаващи представлявани права и законни интереси – защитник и повереник; не е гражданин, но прокурорът защитава чужди права и законни интереси, а именно тези на държавата.

- граждани участващи в наказателното проиводство без да защитават свои права и законни интереси или такива представлявани, а съдействат на съда за разкриване на истината по делото.

Равенството на гражданите означава недопускане на привилегии, на различно третиране на гражданите въз основа на накякъв белег или критерий. Този принцип е повече устройствен – той изисква процесът да е така организиран, че да не се допуска различно третиране. От друга страна равенството на гражданите означава еднакво прилагане на законите по отношение на всички. Гаранция за равенството е езика на производството – чл. 21 от НПК

 

15. Процесуални гаранции на правото на защита.

Процесуалните гаранции на правото на защита по своята същност представляват процесуални правила, които установяват задължения на органите осъществяващи процесуално ръководство с цел осигуряване, осъществяване упражняването на правото на защита. Процесуалните гаранции за правото на защита биват два вида – основни и допълнителни /производни/. Основните се наричат така, тъй като те намират приложение в целия наказателен процес. Поради този причина, те са уредени в главата за основните принципи. Допълнителните намират приложение в отделни стадии и етапи на процеса и са уредени в особената част. Критерия за деление на основни и допълнителни е проявлението в процеса.

            Основните процесуални гаранции на правото на защита са три:

1. Презумпция за невиновност. Конституцията регламентира тази гаранция. НПК в чл. 16 я възпроизвежда. В чл. 16 е записано, че обвиняемитят се счита за невинен до установява на противното с влязла в сила присъда. Тази презумпция води началото си от прогресивните идеи установени по време на Великата френска революция. Тази гаранция е и една от същностинете черти на състезателния тип процес.

Правна същност на гаранцията от гл.т. на теоретичните постановки – при презумпцията за невиновност нямаме два факта – или е невиновен или не, и това не се извежда по презумптевен път, т.е. не се доказва един факт за да се презумира, че е настъпил друг. По правна същност тя не е презумпция. Не е и фикция. Според акад. Стефан Павлов, презумпцията за невиновност е обективно правно положение, което следва обвиняемия от привличането му в това качество до влизане в сила на присъдата, което обективно правно положение не се влие от мнението, схващането на един или друг субект в процеса /ако прокурорът внесе обвинителен акт това не въздейства върху прозумпцията, първоинстанционния съд приема обвинението като една теза и накрая като безпристрастен арбитър прецесява становищата на прокурора и защитата; въззивния съд също приема това за една теза и тогава прокурорът или защитата доказват своята теза за виновност или невинност/.

Презумпцията за невиновност като обективно правно положение следва обвиняемия до влизане на присъдата в сила – до момента, в който по окончателен ред се установи, че лицето е виновно, той се счита за невинен. След като има влязла в сила присъда лицето е осъдено и никой не говори за невиновност.

2. Неприкосновеност на личността – чл. 17;

3. Разясняване на процесуалните права на участващите лица – чл. 15, ал. 3 от НПК. Текстът на закона говори за разясняване, а не за прочитане. Наличието на адвокат не освобождава органа от това задължение. Следва да се осигури възможност за упражняване на съответното право. Неосигуряването на възможност лишава лицето от съответното право /лицето има право да се свърже с адвокат, което не може да бъде упржнено ако не му бъде осигурен телефон/.

Допълнителните процесуални гаранции на правото на защита са предявяване на обвинението, предявяване на разследването, забраната за влошаване положението на подсъдимия, спазване на процесуалната форма и др.

14. Право на защита.

Правото на защита е конституционен принцип. В наказателния процес обвиняемият има право на защита и в НПК този въпрос е развит.

Правото на защита е процесуално право. То е призната и гарантирана от закона възможност за извършване на процесуални действия в процеса, насочени към защита на правата и законни интереси. Когато се говори за право на защита не следва да се разбира материалното право обект на защита в наказателния процес. На следващо място, съгласно чл. 15, ал. 1 обвиняемият има право на защита, а чл. 15, ал. 2 урежда, че на обвиняемия и на другите лице, които участват в наказателното производство, са предоставят всички процесуални права необходими за защита на техните права и законни интереси. И тук следва да се направи разлика между права и средства за защита: правото на защита това е процесуалната възможност за участие в процеса; средствата за защита са способи, начини, по които право се реализира. Например: едно право, напр. право на обжалване – процесуално средство чрез което се реализира това право на обжалване е жалбата; правото да се сочат доказателства се реализира чрез процесуалното средство за допускане и събиране на доказателства, така че всяко едно право може да бъде реализирано чрез съответното процесуално средство и съществуването на самото право без съответното средство няма да доведе до неговата реализация. За да имаме реализиране на правото на защита трябва да има процесуално срество. Двете не могат да съществуват поотделно.

При съпоставка на двете алинеи на чл. 15 се поставя въпроса другите лица в процеса нямат ли право на защита - имат. Записано е, че обвиняемият има право на защита, за да се подчертае това негово право, тъй като той търпи най-неблагоприятните последици. Именно и заради това неговото право трябва да се изведе пред скоби – чл. 15, ал. 1 от НПК.

Субекти на правото на защита. Дълги години в теорията се застъпва, че субект на правото на защита е само обвиняемият. С развитието на процесуалната теория се застъпи становище, че субекти на правото на защита са всички онези субекти, които защитават свои права и законни интереси, тъй като правото на защита това е възможността в процеса да се защитават съответните права. И именно затова защитавайки свои права и законни интереси съответните лица в процеса трябва да имат възможност за активна процесуална дейност. И затова като субекти на правото на защита се разбират всички лица, които защитават свои права и законни интереси, т.е. извън кръга на обвиняемия това е пострадалия във различните му качества. Именно на тази плоскост вече не се говори за правото на защита като единствено свързано с функцията по защита. Право на защита притежават и субектите които осъщетвяват функция по обвинението, стига да защитават свои права и законни интереси.

Правото на защита е едно комплексно право, което вкл. различни процесуални права. Затова се говори за общи права на всички субекти и специфични права за всеки отделен субект. Общите права включени в правото на защита: това са правото да участва в процеса, да обжалва актовете, да сочи доказателства. Специфичните права на правото на защита: за обвиняемия – правото да разбере в какво се обвинява и въз основа на какви доказателства, да има защитник, да се изказва последен. За частният тъжител специфичните права на правото на защита – да повдига обвинение като подава тъжба, да оттегля тъжбата си, да се помирява с обвиняемия и т.н.

Правото на защи като право е процесуално право, публично, сложно или комплексно, непрехвърлимо, ненаследимо. Отказът от него е недопустим. Изричен отказ от права вкл. от правото на защита е недопустим. Отказът е допустим в хипотезите, когато съответното право не е упражнено - с изтичане на срока, в който правото трябва да бъде упражнено. Именно на тази плоскост следваща характеристика на правото на защита е, че то е диспозитивно, т.е. субектът на правото на защита не е длъжен да упражнява съответното право /в определени случаи, някои от тези права, законът ги прави задължителни макар и не за субекта на правото на защита, но това не променя характеристиката на диспозитивното право, защото самият субект не е задължително – например в НПК има хипотези на задължително участие на защитник в наказателния процес, т.нар. необходима защита – чл. 94 и правото на защита под формата на право на защитник в тези случаи защитник задължително трябва да участва, но това не нарушава диспозитивното характер, защото право да има защитник на обвиняемия зависи от неговата воля и ако той не упражни това право, органът по разследване и решаване е длъжен да назначи защитник/.

Правото на защита визниква от момента на възникване на съответната фигура, субект на правото на защита и се погасява с приключването на съответната фигура. При обвияемия това е от момента на привличането му като обвиняем и приключва с влизане на присъдата в сила. При привеждане в изпълнение на присъдата обвиняемият губи това си качество и вече е осъдено лице, т.е. загубил е качеството обвиняеми и е придобил качеството осъдено лице със съответните права. В хипотезите на частен обвинител, частен тъжител, граждански ищец в съответните разпоредби в НПК е записано, че правото се наследява. Има се предвид процесуалната правоспособност, т.е. възможността съответното лице да участва в съответното качество в наказателния процес. Процесуалната правоспособност не е елемент от правото на защита. Правата обаче на съотеветната фигура, правото да участва е предпоставка, за да може да участва, а самото участие е правото на съдебен акт и правото на защита. Самото участие в процеса и правата, които го съпътствата, не се наследяват. Те са характерни за съответната фигура и когато един субект бъде заменен от неговия наследник в процеса, поради смъртта му, тогава процесуалните права на този субект не се наследяват. В монархиите, в зависимост от установения принцип било първородния син, било първородното дете, наследява държавния глава. В тези държави, държавният глава е върховен главнокомандващ и в момента, в който почине държавният глава, неговият наследник не наследява качеството върховен главнокомандващ, той наследява качеството държавен глава, а качеството върховен главнокомандващ се следва от качеството държавен глава. Тук е същото: може да се наследи правото едно лице да участва в процеса и когато например пострадалото лице почине, неговите наследници встъпват в същото процесуално качество, което той е имал в хода на процеса. Встъпвайки в процеса те не наследяват неговите процесуални права, а наследяват възможността да участват в процеса, а вече процесуалните права, т.е. правото на защита се следват от самата процесуална фигура.

16. Разкриване на обективната истина в наказателния процес.

В НПК винаги се е поддържало схващането, че истината е обeктивна, като се изхожда от постановката, че това което съществува вън и независимо от  познаващия субект е обективно, а това което съществува вътре в познаващия субект е субективно. В Конституцията пише “установяване”, а в НПК чл. 13 “разкриване”. Има разлика между двата термина, но за процеса това е без значение

Има две определения за истината – теоритично и според съдебната практика. Според теорията истината е проверено в практиката обективно, всестранно и пълно отражение на фактите и обстоятелствата, които са от значение за процеса.

Според съдебната практика, истината в наказателния процес е това, което е станало в действителност. С други думи, това което трябва да се установи по делата е това, което в действителност е станало. Това което е станало в действителност се установява посредством събраните по делото доказателства. Констатациите на съда относно фактическата обстановка се изграждат на базата на събраните по делото доказателства. Това, което е станало в действителност, не винаги съответства на това, което е приел съда въз основа на събрани по делото доказателства. Затова в нашата процесуална теория се прави разграничение на плоскостта разкриване на обективната истина и обоснованост на фактическите констатации. Когато имаме съответствие на констатациите на съда относно фактите и обстоятелствата с доказателствата по делото се говори за обоснованост на тези констатациите. Когато имаме съответствие между констатациите на съда и това, което е станало в действителност, имамe разкриване на обективната истина. Стремежът е двете неща да съвпадат. Колкото чрез доказателствата се установява това, което е станало в действителност, толкова двете неща се сливат. Изключително трудно е обаче да се установи това, което е станало в действителност. Практически и при нас се установява формалната истина по делото.

Обективната истина се разкрива по начините и със средствата на НПК. Чрез процесуално-следствените действия се събират съотвтетните доказателства, което е станало в обективната действителност. На базата на това, което се установява се изгражда фактическата обстановка по делото. При съвременните наказателни процеси отделните способи за доказване са строго определени от закона като изчерпателно изброяване, но съответния орган, който осъществява разследването, е свободен да избира способа, по който ще докаже съответното обстоятелство предмет на доказване. Приема се, че истината в наказателния процес е абсолютна – истината в наказателния процес е ограничена в границите на предмета на доказване и всичко извън предмета на доказване е бeз значение /ако се извърши убийство в сграда, няма да ни интересува чия собственост е сградата, дали е платен тока, ако няма директна връзка с извършеното престъпление, които неща са извън предмета на доказване/. В науката истината е винаги относителна. При съпоставка между истината в наказателния процес и истината в науката, разграниченията са много ясни – разлика има и в целите и в методите, както и в предмета. Предмет на научната истина са най-общите закономерности на развитие на обществото, на природата, на всичко. Докато предмета на истината в наказателния процес е извършеното престъпление и участието на обвиняемия. Методите, по които се установява истината в наказателния процес са свързани със законовата регламентация на същите в НПК – истината може да бъде установена само по реда и начините посочени в НПК. При науката – всичко което не е забрането е разрешено. Целта на научната истината е развитие, обособяването на нови отрасли, на науката. Докато в наказателния процес целта на истината е установяване на извършеното престъпление, на нарушителя и налагане на съответното наказание.

Винаги при истината се поставя въпроса за критерий за нейната проверка. Критерия за истината е практиката – прокуроско следствената и съдебната практика. В хода на извършване на процесуалноследствени действия се установява правилността на тази истина. Истината в наказателния процес следва да бъде разкривана чрез обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Обективността, всестранността и пълнотата се разглеждат  като изисквания и критерии за разкриване на истината в наказателния процес.

 

17. Оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение.

При системата на формалните доказателства винаги се e изхождало от това `да се събере доказателствена стойност единица, независимо от събраните по делото доказателства. След Великата френска революция се дава приоритет на едно по-обективно оценяване на събраните по делото доказателства. И така постепенно се заменя системата на формалните доказателства със системата на оценката на доказателствения материал по вътрешно убеждение.

Оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение. Идеята е да няма влияние вътре от процеса, т.е. доказателствата и средствата за тяхното установяване да нямат отнапред дадена доказателствена стойност /чл. 14, ал. 2/. В наказателния процес едно доказателство не може да има отнапред дадена доказателствена стойност. Неоспорването на едно съдебно решение на гражданския съд не означава, че то има отнапред дадена доказателствена стойност, то трябва да се преценява съобразно всички събрани по делото доказателства.

В учебника се говори за субективна и обективна страна на вътрешното убеждение. Субективната страна е субективна увереност в съществуването или несъществуването на определени факти и обстоятелства и готовността да се действа съобразно тази увереност. Обективната страна на вътрешното убеждение е отново субективна увереност, която увереност се основава на доказателствата по делото. Тук най-често са нарушенията в принципа на вътрешните убеждения. Приема се, че когато използваме доказателства, които нямат характер на доказателства /например мълвата, слухът - цялото село говори, че той е убиец/ това се отразява на обективната страна на бъдещото решение.

18. Публичност. Изключения.

Публичността е процесуален принцип, които има своята основа в КРБ в гл. “Съдебна власт” – чл. 121, ал. 3 от КРБ, разглеждането на делата във всички съдилища е публично, освен когато законът предвижда друго. Съгласно чл. 20 от НПК съдебните заседания са публични, освен в случаите, предвидени в този кодекс, т.е. публичността е принцип, от който може да има изключение.

Публичността предполага, че по време на съдебните заседания освен съда и страните е възможно и присъстват граждани, които нямат процесуална функция. Публичността е принцип, който създава гаранция за правилното осъществяване на правосъдието, дава възможност на обществото /на отделния гражданин/ да прецени дали се осъществява справедливо и законосъобразно правосъдие. Публичността е принцип, който представлява или дава възможност на обществото за контрол относно работата и на държавното обвинение в лицето на прокурора, както и върху работата на съда като орган по ръковдство и решаване в тази процесуална фаза.

Публичността никога не е имала абсолютни привърженици, т.е. винаги е имало становища против публичността на съдебните заседания. В подкрепа на становището, че съдебното заседание не бива да бъде публично се изтъкват различни аргументи, като например, че по този начин престъпниците се уведомяват за хода на наказателното дело, че по този начин сред обществото се разпространяват идеи за престъпване на закона, лица, които не са били установени като извършители за някои от престъпленията които се разглеждат от съда могат да получат инфирмация за свидетели и т.н.

Публичността е един от елементите на справедливия съдебен процес.

Публичността не винаги може да бъде спазена, т.е. спазването на този принцип не винаги е благоприятно за опазване интереса на обществото или пък на отделните граждани, които участват в конкретното дело. Поради това в НПК са предвидени изключения от това основно начало на процеса, което означава, че делата не винаги се разглежа публично. В НПК са предвидени хипотезите, при наличието на които делото се разглежда в условията на закрити врати – чл. 263 НПК. Освен това, делото се разглежда при закрити врати, когато е необходимо да се предотврати разгласяването на факти от интимния живот на гражданите. Без значение обаче дали делото се разглежда при закрити врати или публично, винаги присъдата на съда се обявява публично, т.е. тук отклонение от принципа на публичността няма.

Изключение от принципа на публичността е предвидено за определени лица, които лица напр. не са навършили 18-годишна възраст, те не се допускат в съдебна зала, освен ако не са страна или свидетел по делото. Друга категория лица, които не се допускат в съдебна зала са въоръжени лица, изкл. от това е охраната на съдебната власт. Изключение от принципа на публичността се установява и при изпълнение задачата на председателя на състава на съда за спазване реда в съдебна зала, т.е. възможно е лице, което не спазва реда в залата по определен ред да бъде отстранено от залата и по този начин да се наруши по отношение на него принципа на публичността. Не винаги обаче, когато се нарушава реда в съдебна зала, нарушителят може да бъде отстранен от залата – по отношение на частен тъжител, обвинител и др., то председателят първо предупреждава, че могат да бъдат изведени принудително от съдебна зала и ако продължат да нарушават реда те се извеждат от зала. Когато реда се нарушава от прокурора или от защитника, или повереника, то тогава съдът може само да ги предупреди да не нарушават реда и ако продължи съответното лице да нарушава реда то съдът може да замести тези лица /ако е възможно това/, то съдът отлага разглеждане делото за друг ден и час /с оглед това, че тяхната задача е защита не на свои законни права и интереси/. Възможно е и по делата, които се провеждат за престъпления извършени от непълнолетни, публичността да бъде ограничена по отношение на непълнолетния подсъдим – чл. 393 от НПК.

Публичността е процесуален принцип, който осигурява възможността на медиите да се осведомяват какво става в съдебна зала, като чрез средствата за масова информация по-голяма част от обществото научава какво се слючва в съдебна зала.

 

19. Непосредственост. Устност.

Непосредствеността е процесуален принцип, който има изключително важно значение в съдебната фаза на наказателния процес. Основните принципи на наказателния процес се разгръщат в максимална степен точно във втората фаза – съдебната фаза на наказателния процес. Непосредствеността се изразява в това, че присъдата се постановява върху доказателствения материал, който съдът е събрал и проверил лично, т.е. този процесуален акт, за да бъде законосъобразно постановен, трябва да се съобрази на фактите и обстоятелствата, които са установени от доказателствените материали събрани по време на съдебното следствие, проведено в съдебното заседание. По този начин съдът може да се каже, че се поставя в близост с доказателствения материал.

Освен в съдебната фаза непосредственост има и в досъдебната фаза, но там този принцип обаче не е от такова значение, защото в съдебната фаза крайният акт, който се постановява е присъдата – актът, с който се решава въпроса за виновността.

От принципа на непосредстеността следват няколко изисквания:

1. Необходимо е да се спазва изискването присъдата или крайният акт в съответния процесуален стадий, да се основава върху доказателствен материал събран лично от органа, който постановява акта.

2. От принципа се извежда и правилото да бъдат събирани първични доказателства и да не се допуска замяната им с производни.

3. Напосредствено да се оглеждат местата и предметите, имащи значение за наказателното дело – напр. действително да се прави оглед на веществените доказателства от целия състав на съда.

4. Подсъдимият да присъства в съдебна зала.

5. Да се провеждат разпити на вещи лица, а не да се приемат само техните заключения, без да бъдат разпитвани.

От непосредствеността са предвидени изключения. Едно от тях е когато наказателното производство протича като т. нар. задочно производство. Последното предполага неучастие на подсадимия, респ. обвиняемия, но не защото е редовно призован и не се явил защото така е пожелал, а задочното производство се провежда ако не е намерен на посочения адрес или е променил адреса си без да е уведомил органа за това. Задочно производство може да се проведе и когато местоживеенето в страна не е извество; обвиняемият, съотв. подсъдимия е извън пределените на РБългария и местоживеенето в чужбина не е известно или не може да се призове по други причини, или е редовно призован на адреса в чужбина и не е посочил уважителни причини за неявяването си. Дори и да са налице тази хипотези органът по разглеждане и решаване трябва да констатира, че няма да накърни разкриването на обективната истина. Друго изключение от принцип на непосредствеността е тогава, когато се прочитат протоколи от местопроизшествие в съдебно заседание, прочитат показанията на свидетел или обяснения на обвиняемия даден в досъдебната фаза на процеса пред съдия.

Процесуалното правило неизменност на съдебния състав е правило, което съдейства за реализация на принципите, в частност на принципа непосредствеността и се изразява в това, че съдебния състав който е започнал разглеждане на наказателно дело в съответната фаза трябва в този същия състав да осъществи производството и да постанови крайния акт. Ако поради някаква причина се наложи смяна на съдебния състав, например в хипотезите, когато съдебен заседател почине, или съдията се разболее и наложи неговото пенсиониране и ако не са предвидени запасни съдебни заседатели или съдии, то делото трябва да започне да се разглежда отначало. Точно поради опасността от разглеждане делото отново, когато се касае за тежки дела, то съдията-докладчик би трябвало да предвиди запасни съдии и съдебни заседатели. Запасния съдия или съдебен заседател задължително присъстват в съдебната зала от самото начало на разглеждане на делото до неговия край и имат право да участват при събиране на доказателствения материал, т.е. те следва да формират свое вътрешно убеждение, но нямат право да участват в обсъждане и вземане на решения в хода на делото или на присъдата. В противен случай присъдата би била постановена от незаконен състав и ще е налице абсолютно касационно основание за отмяна.

Непрекъснатост на съдебното заседание е правило свързано с изграждането на вътрешното убеждение на съдебния състав. След изслушване на съдебните прения и последна дума на подсъдимия членовете на съдебния състав нямат право да участват в разглеждането на други наказателни или граждански дела, т.е. по начин се гарантира, че тяхното вътрешно убеждение няма да бъде нарушено от други факти и обстоятелства, станали им известни от тези дела, в които те са участвали.

Устността е друг процесуален принцип регламентиран в чл. 19 НПК. Устността като принцип се разгръща в съдебната фаза на наказателния процес и не е присъща за досъдебната фаза. Всяко едно действие, което в съдебна фаза се извършва в устна форма и става част от съдебния протокол. Само онова, което е отразено в протокола се счита за станало. Устоността като процесуален принцип гарантира бързината на наказателния процес, а така също и принципът на публичността.

От този процесуален принцип има изключения. Всички крайни актове на органите по ръководство и решаване се изготвят в писмена форма. Следва да се отбележи, че присъдата винаги се произнася в съдебно заседание, т.е. публично. Изключение от принципа в съдебната фаза имаме и при внасяне на жалби и протести, т.е. на всички действия, които се извършват във време различно от откритото съдебно заседание.

 

 

 

 

 

19. Състезателност. Равни права на страните.

Състезателността е уредена както в чл. 12, ал. 1 НПК, така и в чл. 121, ал. 1 КРБ. Състезателността се изразява в това, че съдебното производство е състезателно и страните в него имат равни процесуални права освен в случаите изрично предвидени в НПК. Състезателността важи за съдебната фаза на наказателния процес. В досъдебната фаза се откриват само някои от елементите на състезателността. Състезателността е тясно свързна с понятието страни в наказателния процес. Тя е свързана и с реализирането на правото на защита на гражданите встъпили в процеса на лични права и законни интереси. Състезателността най-вече се изразява в равенството на процесуалните права – равни процесуални възможности за активно участие в съдебния процес. Равенството осигурява в пълен обем активността на страните съответно осигурява състезателността в съдебния процес. Друг белег на състезателността е, че подсъдимият е активен обект на доказване, който разпоралага с повече права. Когато говорим за равенство на правата в процеса на доказване не бива да мислим, че това съвпада с еднаквост на правата.

Друга характеристика на състезателността е ролята на съда в състезателния съдебен процес. За гарантиране състезателността е важно съдът да не бъде активен субект в процеса на доказване, а прокурорът да е този, който чрез своето активно поведение да определя динамиката на наказателното производство, тъй като именно той чрез своето поведение инициира провеждането на съдебното производство. Подсъдимият,  съотв. неговия защитник, действа съобразно своята воля /може и да не докаже възраженията си, от което не могат да се правят изводи за неговата вина; защитникът е длъжен да действа в посока осъществяване защита на неговия довереник/. В процеса на доказване съдът не трябва да подпомага която и да е от страните.

 

21. Централно място на съдебното производство.

Друг принцип, който е важен за наказателния процес, включен за първи път в сега действащия НПК, това е принципът на централно място на съдебното производство в наказателния процес /чл. 7 от НПК/. Съгласно чл. 7, ал. 2 от НПК, досъдебното производство има подготвителен характер. От текста на тази норма се извежда, че двете процесуални фази имат взаимна връзка помежду си. От текста на чл. 7 е видно и на коя от двете фази се акцентира, а именно на съдебната фаза. Чрез извеждане на този принцип като писан законодателят регламентира обстоятелство, което и преди влизане в сила на новия НПК беше валидно, но преди 1990г. досъдебната фаза беше със значително по-важни позиции – доказателствения материал събиран от органите от досъдебното производство може да се ползва от съда без значение дали е събран пред съдия или от орган на досъдебната фаза. Сега съдебната фаза е тази, която има важно значение за наказателния процес, тъй като в нея се разгръщат основните принципи на процеса – имя ясно изявена публичността, непосредственост, правото на защита на обвиняемия се гарантира в максимална степен, устността. 

 

22. Разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

Нов принцип на НПК е разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Този принцип на процеса е регламентиран в чл. 22 от НПК. Въвеждането на принципа се извърши поради изискванията на ЕКЗПЧОС, в текста на чл. 6 от ЕКЗПЧОС са посочени  елементите на справедливия съдебен процес, един от който е своевременното разглеждане на делата в разумен срок.

Чрез въвеждането на този принцип на наказателния процес, законодателят се е стремил да измени състоянието на ситуацията в българският наказателен процес, като освен че го е регламентирал като основен принцип, в редица текстове на НПК са предвидени правила, които да гарантират реалното осъществяване на този принцип. Изключително важна норма, която за първи път се въвежда с новия НПК, е нормата относно сроковете за извършване на разследването в досъдебното производство /чл. 234, ал. 7 - норма, която се стреми да има дисциплиниращ ефект спрямо правоприлагащите органи в процеса/.

Следва да се подчертае, че законодателят предвижда, че делата, по които по отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение задържане под стража следва да се разглеждат с предимство. За прокурора и разследващите органи е предвидено задължение да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените от НПК срокове. В НПК са въведени и други норми, които осигуряват реализацията на този принци, например в текста на чл. 242, ал. 3, регламентира се втория стадий на досъдебната фаза. Съдът не е обвързан със срок за приключване на съдебното заседание. Тук има други правила, например назначаване на запасни съдия и съдебен заседател; съкратеното съдебно следствие в първа инстанция.

6/23. Участници, страни и субекти в наказателния процес.

1.Участниците са най-широкото понятие на лицата, които вземат участие в наказателното производство. Това са всички лица, както страните в наказателния процес, така и субектите на процеса, както и лицата, които не могат да бъдат определени като субекти на наказателния процес, тъй като не отговарят на характеристиките за това. Участниците в наказателния процес са всички лица, които действат в наказателния процес и със своите действия подпомагат неговото развитие и приключване.

По-тясното понятие е 2.субект на наказателния процес са лица, които са участници в процеса, но освен това, за да бъдат определени като такива те трябва да отговарят кумулативно на следните изисквания:

1. да действат по една от трите основни наказателнопроцесуални функции – функция по ръководство и решаване, функция обвинение или функция на защита;

2. да са встъпили в процеса или да са привлечени в него в защита на лични права или законни интереси или защита на представлявани такива права и законни интереси;

3. наказателния процес да им предоставя такива права за активна процесуална дейност, чието упражняване оказва влияние върху хода на наказателния процес.

Най-тясното понятие това са 3.страни в наказателното производство /страни има само в съдебното производство/. Страните могат могат да бъдат определени по няколко начина: 1. всички субекти на наказателния процес в съдебната му фаза без съда; 2. лицата, които повдигат и поддържат обвинението в съдебната фаза и съответно тези, които се защитават срещу това обвинение и се стремят да го оборят или да го смекчат, както и лицата, които предявяват и поддържат граждански иск в съдебната фаза и лицата, които се стремят да го оборят или да го смекчат.

Участващите в наказателното производство лица могат да бъдат разделени и по други критерии, например: лица, които встъпват в процеса в защита на лични права и законни интереси /субекти на правото на защита/ и лица, които встъпват в процеса за защита на представлявани от тях права и законни интереси. Последните могат да се поделят на такива, които встъпват в защита на представляван от тях личен интерес /защитници и повереници/ и на такива, които встъпват в защита на представляван от тях обществен интерес.

Друго деление, което се прави е това на държавни органи и граждани. Държавни органи, субекти на наказателния процес, са съд; прокуратура, дознатели и следователи. Прокурорът е и страна в съдебното производство. Това са и участващите в наказателното производство лица, които гарантират служебното начало. Гражданите са другата голяма група лица, които участват в наказателното производство. Преди всичко това основно е обвиняемият, а така също и пострадалият – граждански ищец, частен обвинител, частен тъжител; граждански ответник. Други граждани, участващи в наказателния процес и нямащи характер на субекти на наказателния процес, са вещи лица, тълковници, преводачи, психолози, поемни лица и др.

Всички участници на наказателния процес могат да се определят и като субекти на наказателнопроцесуални правоотношения. Субектите на последното са по-широкото понятие и не всички те са субекти на наказателния процес.

Някои от субектите на процеса са задължителни, други имат акцесорен характер /напр. граждански ищец,граждански ответник-не са задължителни субекти/.

 

24. Съдът – главен субект на наказателния процес. Състав на съда. Актове на съда.

Главен субект на наказателния процес е съдът. Това е така, защото той заема централно място в онази процесуална фаза, която законодателят определя като централна за наказателното производсто. Той е органът по ръководство и решаване в съдебната фаза на наказателния процес. В съдебна фаза се решава съществото по делото. Съдат се произнася по виновността на лицето, което е предадено на съд и ако счете, че то е виновно определя наказанието, съобразно санкцията предвидена в НК. Дори когато се прилагат диференцираните процедури /особените правила, водещи до разглеждане на делото в ред различен от общия/ делото отново завършва, т.е. слага се край на наказателното производство, като по отношение на лицето обикновено се налага наказание или се освобождава от наказание или наказателното дело се прекратява, но с акт, който притежава силата на пресъдено нещо. Следователно, съдът е онзи орган, който съгласно НПК и КРБ е единствено оправомощен да реши съществото на делото и то с акт, който е стабилен и който се ползва със силата на пресъдено нещо.

От исторически аспект съдът възниква най-късно в историята на наказателния процес из между органите които участват в наказателното производство. Той възниква с оглед демократичните тенденции, породени от обществото и идва да защити гражданите, тъй като със своята дейност съдът правораздава като се ръководи от принципите на справедливостта. В инквизационния тип наказателен процес функцията по ръководство и решаване на делото е била предадена в ръцете на субекта, който е имал правомощия и да разследва и да решава. С развитието на обществото, с осъвършенстване на правното мислене, се стига до създаването на съда. Прокуратурата и разследващите органи са държавни органи, но тъй като те освен функцията по ръководство и решаване в досъдебната фаза осъществяват и обвинителната такава, те не могат да бъдат определени като трети независимо орган. Именно и заради това съдът, в качеството на безспристрастен орган, да постанови крайния акт за наказателния процес.

Съдът правораздава в условия на публичност с участието на страните по делото, в условия на състезателност /в някои случаи публичността е ограничена с оглед защитата на държавната тайна или личността/. За съда е присъщо и това, че той се произнася само въз основа на доказателствен материал, който е събран при спазване принципа на непосредствеността, т.е. лично от него, като по този начин е изградил истинно вътрешно убеждание основано на лично събрания доказателствен материал и закона /с уговорката, че е възможно да има отклонение от принципа на непосредствеността/. Съдът отговаря и действа в условията на изискванията на ЕКЗПЧОС. Съгласно този международен акт при определяне граждански права и задължения на всяко лице или при наличието на наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело, в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, който е създаден в съответствие със закона. Т.е. това са изискванията, въплътени в ЕКЗПЧОС, на които е необходимо да отговаря и съдът действащ в условията на българския граждански, съответно наказателен процес /след като Б-я е ратифицирала този акт, то трябва да съобрази своето законодателство с него и да осигури тези им права/. В нешето законодателство тези предпоставки, изисквания, са заложени както в КРБ /главата за съдебната власт, а и в правата на гражданите/, така и в ЗСВ и НПК. Едни от най-важните предпоставки, които дават основания да се твърди, че съда е независим и безпристрастен е това, че съгласно разделение на властите ВСС е кадрови орган на съдебната власт, създаден с КРБ и доразвит със ЗСВ /актовете на ВСС подлежат на обжалване пред ВАС/; имунитет на съдиите; самостоятелен бюджет на съдебната власт; департизация на съдебната власт; предпоставките предвидени за назначаване на съдии; основанията за отвод на съдебния състав /чл. 29 от НПК/.

Основанията за отвод на съда могат да се обособят в три групи:

1. член от съдебния състав е участвал в друго процесуално качество по същото наказателно дело – напр. произнесъл се е по мярка за неотклонение.

2. когато лицето, част от състава на съда, може да бъде определено по някакъв начин като заинтересовани от изхода на делото.

3. ал. 2 на чл. 29 от НПК – поради други обстоятелства може да се счита предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото.

Съгласно НПК, след като прокурорът внесе обвинителен акт или пострадалият от престъплението подаде тъжба, съдът ръководи производството и решава делото.

В досъдебното производство съдът осъществява правомощията, предвидени в особената част на НПК. Следва да се направи уговорката, че когато се говори за предвидени в особената част на НПК правомощия, трябва да не се пропуска, че мерките за процесуална принуда са разгледани в общата част на НПК /мярката за неотклонение – задържане под стража, домашен арест, мярката за процесуална принуда – настаняване в психиатрично заведение за изследване/. Когато съдът участва по някакъв начин, предвиден в НПК в досъдебното производсто не осъществява функция по ръководство и решаване, какъвто орган е прокурорът в тази фаза.

Състав на съда. Съставът на съда не винаги е колективен орган. В ЗСВ е предвидено, че съставът на съда е едноличен орган /в първа инстанция/, освен когато в закона е предвидено друго. Съгласно чл. 28 съставът на съда се определя в зависимост от предвиденото в НК наказание за съответната престъпление. В досъдебното производство, когато се осъществяват действия от съда, по правило заседава един съдия, като изключение от това правило е предвиденото по отношение на настаняване в психиатрично заведение за изследване.

Актове, постановявани по съда:

-      Присъда, която се постановява, когато съдът се произнася по въпроса за виновността и отговорността на подсъдимия.

-      Решение, което се постановява по основателността на предявени жалба, съответно протести; при предявено искане за възобновяване на наказателното дело – дали делото да бъде възобновено или не.

-      Определение, които могат да бъдат разделени на две групи: 1. определение по хода на делото и 2. определения, които слагат край на наказателното производство.

-      Разпореждания, които се постановяват от председателя на съда, съдията-докладчик и председателят на състава.

При постановяванет на актовете следва да се  спазват предвидените в чл. 33 от НПК правила, които са задължителни за съдебния състав. Актовете се постановявата в тайно съвещание, като нарушаване тайната на съвещанието е основание за отмяна на постановения акт. На следващо място, предвидено е в случаите, когато съдът заседава в състав, ред на изказванията и гласуването – съдебни заседатели, съдиите, членове на състава и накрая председател на състава. Това е така, за да не могат съдиите да влияят на становището на съдебните заседатели. Членовете на съдебния състав имат равен глас. При разногласия между членовете на съдебния състав относно присъдата или размера на наказанието, не е задължително всички да имат еднаково становище и не се заседава докато се постигна съгласие, т.е. необходимо е мнозинство. Този, който има различно мнение може да изложи особено мнение, което трябва да е писмено и става част от мотивите. Когато докладчикът е на особено мнение, митивите към присъдата се изготвят от друг член на състава, а докаладчикът излага особеното си мнение. В открито съдебно заседание определенията на  съдебния състав и разпорежданията на председателя на състава се произнасят устно, като се вписват в протокола, в противен случай се считат за нестанали.

Съдържание на актовете. Реквизитите на актовете са предвидени в чл. 34 НПК. Когато е сгрешено името на член на състава това е основание за отмяна на акта, докато сгрешено име на прокурор не е съществено процесуално нарушение.

Основания да се счита състава за незаконен /касационно основание за отмяна на присъдата, постановена от незаконен състав – чл. 348, ал. 3, т. 3/ -  сгрешено е име на член от състава; не са спазени изикванията за назначаване на съдии и съдебни заседатели; някой от членовете на съдебния състав не отговаря на изискванията на съответната длежност; член на съдебния състав не е назначен към съда, който разглежда и решава наказателното дело; броя на членовете на състава не съответства на предвидени в НПК.

Подсъдността е регламентирана в чл. 35 и сл. от НПК. Подсъдността може да бъде разделена на няколко вида. На първо място, това е т.нар. родова /предметна/ подсъдност. Последната определя кой съд да разгледа делото като първа инстанция. Принципът е, че всички дела са подсъдни на районен съд като първа инстанция, с изключение на тези дела, които са подсъдни на окръжния съд като първа инстанция, които са изчерпателно посочени в чл. 35, ал. 2. От това изключение е предвидено още едно изключение, а именно, че на СГС са подсъдни всички дела за престъпления от общ характер, извършени от лице с имунитет или от член на Министерски съвет /чл. 35, ал. 3/.

Местната подсъдност определя кой измежду всички районни, респ. окръжни, ще се занимае с разглеждането и решаването  на далото. Принципът е, делата са подсъдни на съда, в чийто район е извършено престъплението /чл. 36, ал. 1/. Когато престъплението е започнало в района на един съд, а е продължило в района на друг, делото е подсъдно на съда, в района на който престъплението е довършено.

Друг вид подсъдност това е подсъдност при връзка между делата. Съгласно чл. 41, ал. 1, когато две или повече дела за различни престъпления срещу различни лица имат връзка помежду си, те се обединяват, ако правилното им изясняване налага това.

Друг вид подсъдност това е т.нар. “функционална подсъдност”, която определя кой въззивен, касационен съд е компетентен да разгледа делото – чл. 45.

Особена подсъдност – дела, подсъдни на военните съдилища, както и спомената подсъдност по чл. 35, ал. 3.

26. Прокурор. Разследващи органи.

В наказателния процес съществуват три основни функции – функция по ръководство и решаване; функция по обвинението и функция по защитата. Прокурорът е главния субект на функцията по обвинението.

Прокуратурата се оформя като самостоятелен орган доста по-късно. Едва в средните векове се обособява специална институция, която се занимава с упражняване правата на държавата по наказателното правоотношение. В Англия прокуратурата като такъв орган се създава през 1977г., до когато е имало главен адвокат на държавата, който главен адвокат е осъществявал обвинението от страна на държавата. Прокуратурата като институция по принцип има за задача и цел да осъществява от името на държавата реализиране отговорност по наказателното правоотношение, т.е. да обосновава, да повдига и поддържа обвинението пред съда. Едва след 1917г. в социалистическото право се дава на прокуратурата функцията надзор за законност. Дълги години, до 1991г., когато със ЗСВ се отмени Закона за прокуратурата, имаше т.нар. общ надзор на прокуратурата, с който се въвеждаше задължение прокуратурата да бди за законосъобразно осъществяване държавната дейност на всички органи. Все още прокуратурата осъществява надзор над дейността на някои държавните органи /по Закона за политическите партии, прокуратурата може да прави предложение за заличаване на дадена политическа партия/. Тази функция – надзор за законност, вече избледнява от функцията на прокуратурата и тя основно се занимава с наказателното производство и по-точно повдигането и поддържането на обвинението пред съд.

Новият НПК изчисти някои спорни момента в теорията относно ролята на прокурора в наказателното производство. Главна фаза на наказателния процес е съдебната фаза. Досъдебната фаза, която е фазата на прокурора, има спомагателен характер. До влизане в сила на новия НПК под термина “повдигане на обвинение” се имаше предвид дейността, която прокуратурата и разследващите органи осъществяваха на досъдебното производство, когато привличаха едно лице като обвиняем, т.е. двата термина “повдигане на обвинение” и “привличане на едно лице като обвиняем” бяха синоними. Сега вече под термина “повдигане на обвинение” се има предвид повдигането пред съд. На досъдебното производство “привличането на едно лице като обвиняем” се разбира като една работна хипотеза на обвинението, която обслужва дейността на прокурара по обосноваване и повдигане на обвинението пред съд. Всички тези неща дават отражение върху ролята на прокурора в досъдебното производство и възможността той да решава определени въпроси.

До 1999г. прокуратурата, респ. прокурора, имаше доста засилени функции на досъдебното производство. След 01.01.2000г., функциите на прокурора свързани с решаване на основни въпроси по делото, като прекратяване на делото, вземане на мерки за неотклонение, други мерки за процесуална принуда, вече се вземат със съдебна санкция. Ролята на прокуратурата не намаля, но беше сведена до осъществяване функция по обвинение и на досъдебното производство, макар и прокурора да осъществява функцията по ръководство и решаване, тя е ограничена в границите до осъществяване функцията по ръководство, необходима за обосноваването и съответно повдигането на обвинението пред съд. Макар и една от основните функциите, а именно прекратяването на досъдебното производство, то се подлага на съдебен контрол – зависимо от желанието на пострадалия, на самия обвиняем, прекратяването може да се обжалва пред първоинстанционния съд. В съдебната фаза, функцията на прокурора е свързана единствено и само с осъществяване на поддържане на обвинение пред съда. Всички основни права и свободи, които са гарантирани с Конституцията, са със съдебна санкция на досъдебно производство.

Функцията, която осъществява прокурора в наказателния процес е функцията по ръководство и решаване на досъдебното производство, а в съдебна фаза – функцията по обвинението и поддържането му пред съда. В чл. 46, ал. 1 е записано, че основната функция на прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер. В чл. 46, ал. 2 е записано, че в изпълнение на тези функции, прокурорът осъществява ръководство и надзор на досъдебното производство като наблюдаващ прокурор. В изпълнение на основната си функция прокурорът може да извършва разследване или отделни действия по разследването и други процесуални действия; участва в съдебното производство като държавен обвинител; взема мерки за отстраняване на допуснатите закононарушения по реда, установен в НПК, и упражнява надзор за законност при изпълнение на принудителните мерки. Основният проблем, който съществува в новия НПК, е новата функция на прокурора в досъдебното производство. До новия НПК, ролята на прокурора, макар и записана по същия начин, осъществява инцидентен контрол върху дейността на разследващите органи и само определени действия се извършват с изричната негова санкция /вземане мярка за неотклонение, привличане на едно лице като обвиняем/. Сега действащия НПК се въвежда коренно различна постановка, разследващите органи са в “ръцете” на прокурора, той осъществява цялостната дейност по ръководство и разследване на досъдебното производство. Фактически до новия НПК, органите на досъдебното производство имаха доста широка оперативна самостоятелност по отношение на това какво и как да го извършват, която оперативна самостоятелност е стеснена с новия НПК и те извършват това, което им нареди прокурора, защото той е отговорен за правилното осъществяване на дейността по разследването.

Идеята на новия НПК е прокурорът да осъществява ръководство на целия разследващ екип. Неговото ръководство се осъществява в даване на задачи, срокове, контрол и т.н. В съдебната фаза на процеса, функцията на прокурора е само функция по поддържане на обвинението и няма никакви решаващи функции. Досъдебната фаза като негова, му изгражда тезата в съдебната фаза и това, което е събрано в досъдебната фаза го ползва да обоснове тезата си.

Основанията за отвод на прокурора са същите като при съдиите. Разпоредбата на чл. 47, препраща към чл. 29.

Две допълнителни функции на прокурора, а именно: свързана с дела от частен характер и по предявяване на граждански иск /чл. 48-50/.

NB НПК говори само за прокурор, не и за прокуратура и в няколкото текста, в които се говори за прокуратура, то е с оглед да се индивидуализира съответния прокурор .

Разследващи органи. До 1979г. разследващите органи са две категории: следователи и дознатели, като основната категория са следователи, а дознателите разследват дела, които нямат фактическа и правна сложност. Следователите от своя страна са две категории: следователи към прокуратурата и към МВР. През 1979г. с Указ за създаване на единен следствен апарат при МВР, се образува такъв и всички следователи отиват към МВР, с изключение на военните следователи, които са към съответните военни прокуратури. След 1991г., с приемане на сега действащата Конституция, с оглед независимостта на съдебната власт, следственият апарат излезе от системата на МВР и се образува Национална следствена служба, съответно окръжни следствени служби, които са извън системата на МВР. С приемане на новия НПК, основната категория дела се разследват от дознателите, които са в системата на МВР и една малка част от следователи.

За разследващите органи съществуват същите основания за отвод, както за прокурора, съответно за съдията – чл. 53 от НПК.

27. Пострадал. Частен обвинител.

Пострадалият като фигура в наказателния процес. По принцип, процесът е насочен към защита на определени права и законни интерис. Не винаги по всяка едно престъпление има пострадал /например по престъпленията по гл. І от Особената част на НК/.

Наказателният процес е насочен към обществото и обвиняемия. За първи път, в новия НПК има обособяване на самостоятелна глава “Пострадал”. До сега пострадал е теоретично понятие.

Съгласно чл. 74, постадал е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Съгласно ал. 2 на чл. 74 при смърт на лицето, това право преминава върху неговите наследници. Идеята е, че лицето, претърпяло вреди от престъплението може да се конституира в наказателния процес, това е процесуална правоспособност. Тази процесуална правоспособност се наследява, но не се наследява качеството пострадал, тъй като не може да се наследят претърпените имуществени и неимуществени вреди.

Правата на пострадалия са уредени в чл. 75, като идеята е да се признаят определени процесуални възможности, за да може пострадалото лице да защити правата и законните си интереси на досъдебното производство.

Пострадалият може да участва в наказателното производство в три процесуални качества: 1. частен обвинител, 2.респ. по делата от частен характер като частен тъжител; 2. граждански ищец; 3. свидетел.

Частен обвинител, респ. частен тъжител. Разликата между частния обвинител и частния тъжител най-общо се състои в това, че пострадалият, когато е пострадал от престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия е частен тъжител, а когато е пострадал от престъпление от общ характер е частен обвинител.

Предпоставки за възникване на фигурата на частния обвинител.

1. Процесуална провоспособност – това е възможността едно лице да участва в определено качество в наказателния процес. При частния обвинител, чл. 76, изр. 1 от НПК, казва, че като частен обвинител в съдебното производство може да участва лице, което е претърпяло имуществени и неимуществени вреди от престъпление, което се преследва по общия ред. Вредите трябва да са пряка и непосредствена последица от престъплението и тези вреди трябва да са реално претърпени, не и пропуснати ползи /следва да се изследва кое лице е претърпяло от престъплението вреди, напр. дадена автомобил за ремонт, който е откраднат от сервиза, пострадало лице е автосервиза, защото отношенията между собственика на автомобила и автосервиза са договорни, а престъплението е винаги деликт, следователно автосервиза трябва да си търси вредите, а собственика по реда на договорната отговорност пред граждански съд/.

Чл. 76, изр. 2 дава възможност процесуалната правоспособност да се наследява, т.е. ако има смърт на пострадалото лице било от самото престъпление, било впоследствие /има наследяване не на процесуалните права, а на процесуалната правоспособност/.

2. Процесуална дееспособност – пълнолетните дееспособни лица извършват самостоятелно валидни действия. Непълнолетните са ограничено дееспособни и извършват своите действат със съгласието на своите родители, а ограничено запретените – със съгласието на своите попечители. Малолетните и запретените са напълно недееспособни и вместо тях действат техните родители, респ. настойници.

3. Образуване на наказателно производство – за разлика от частния тъжител, частният обвинител не е оторизиран сам да образува производство,а може да се включи във вече образувано наказателно производство и да предяви правата си.

4. Молба – реквизитите на молбата са посочени чл. 77, ал. 1-2. Най-ранният момент, в който пострадалият може да се конституира като частен обвинител, се извежда от разпоредбата на чл. 76, от която следва, че най-ранния момент е началото на съдебното производство. За прецизност началото на съдебното производство с оглед на участие е действие на съдията-докладчик, когато решава, че делото трябва да се гледа в съдебно заседание и конституира страните. Дори и да е подадена по-рано молба, пострадалият няма да придобие качеството на частен обвинител, докато не се конституират страните. Съгласно Чл. 77, ал. 3, молба се прави най-късно до започване на съдебното следствие пред първа инстанция.

5. Конституиране, т.е. решението на съдията-докладчик за конституиране на пострадалия. За да се конституира едно лице като частен обвинител, съдията-докладчик или съдебния състав проверява дали това лице има процесуална правоспособност, дееспособност, дали молбата е подадена в срок, дали лицето действително е претърпяло вреди и т.н. Конституирането става или с нарочен акт, което е при съдията-докладчик разпореждане, а при съдебния състав – определение и много рядко става конклудентно – без произнасяне по молбата лицето е призовано като частен обвинител. Най-честата хипотеза е, когато се призове обвиняемия на съд и за първото по делото заседание се призовава пострадалия и в призовката му се оказва възможността за конституирането му като частен обвинител и да предяви граждански иск.

Процесуален статут. Частният обвинител е субект на наказателния процес и страна в съдебната му фаза /не участва в досъдебната фаза/. Частният обвинител е самостоятелна страна. Правата му са уредени в чл. 79 от НПК,. Функцията която осъществява е функцията по обвинението, като той може да поддържа обвинението заедно с прокурор, като частният обвинител не може нито да обосновава, да подвига обвинение, следоветлно и да го изменя. Ал. 2 на чл. 78 дава възможност при заявление на прокурора, че не поддържа обвинението, частният обвинител да го поддържа самостоятелно. Частният обвинител може да осъщетвява и функция на граждански ищец и свидетел.

28. Частен тъжител.

Видове обвинения. Обвинението бива три вида:

1. Публично или държавно. В исторически план отначало обществото обвинява и затова се нарича обществено или публично обвинение и вече по-късно се оформят специализирани органи, които се занимават с обвинението и последното става държавно, защото наказателното правоотношение е между обвинението и държавата, тъй като последната обвинява.

2. Частно обвинение. Когато при определени посегателства, когато степента на обществената опасност на деянието и дееца е изключителна ниска, държавата се дезинтересира и предоставя на пострадалото лице възможността да иска преследване на извършителя на това посегателство. Най-често се касае за престъпления между близки роднини, леки телесни повреди и някои престъпления свързани с честта и достойнството – обида, клевета. В тези случаи обвинението е предоставено на пострадалия и той самостоятелно осъществява същото пред съда.

3. Смесено – публично-частно или частно-публично. В определени случаи обвинението започва по инициатива на пострадалото лице, но държавата го осъществява, а в други случаи - държавата го започва, но зависи от волята на пострадалото лице. Смесено обвинение в хипотезата на средна телесна повреда от ПТП пострадалият може да иска наказателното производство да се прекрати /чл. 343/. При изнасилване, ако пострадалата не поиска наказателно преследване, то държавата не образува такова, независимо че знае за извършеното престъпления.

Частен тъжител. Частният тъжител е представител на частното обвинение, когато пострадалото лице поставя началото на наказателния процес и го завършва сам.

Предпоставки:

1. Процесуална правоспособност - чл. 80 аналогично на чл. 76. Правото е наследимо;

2. Процесуална дееспособност;

3. Молба /образувано наказателно производство не следва да има, тъй като частния тъжител поставя начало на такова производство/. Молба се нарича тъжба – чл. 81 /не и частна тъжба, с която се обжалва определение/. Тъжбата следва да се предяви в 6-месечен срок от деня, когато пострадалият е узнал за извършеното престъпление, или от деня, в който пострадалият е получил съобщението за прекратяване на досъдебното производство, на основание че преследването се преследва по тъжба на пострадалия. Срокът е преклузивен. Колизия между този срок и общия 2-годишен давностен срок – при колизия между двата срока, преоритет има давностния срок /чл. 24, ал. 1, т. 2 НПК/.

4. Конституиране, образуване на дело – образуването става с разпореждане на председателя на районния съд. Съгласно чл. 247, ал. 2 от НПК на обжалване подлежи отказът за образуване на наказателно дело от частен характер, не и разпореждането за образува на такова.

Процесуално качество. Частният тъжител е субект на наказателния процес, страна в съдебната фаза. Правата му са дадени в чл. 82 от НПК. Осъществява функция по обвинение изцяло. За разлика от прокурора, той може да се откаже от обвинението. Отказът е основание за прекратяване на наказателното дело, като отегли изрично или мълчаливо /когато не се яви в съдебно заседание без уважителна причина/ тъжбата си – чл. 24, ал. 5. Частният тъжител може да се конституира като граждански ищец, но не може да бъде свидетел.

 

35. Граждански ищец и граждански ответник.

Гражданският иск в наказателния процес. Престъплението е деликт и като такъв, съгласно общите принципи на правото, претърпените от този деликт вреди следва да бъдат обезщетение. Редът за обезщетяване на вреди е уреден при деликтната отговорност в ЗЗД - чл. 45 и сл. и се реализира чрез осъдителен иск в гражданския процес. Престъплението, условно казано като деликт, влече след себе си наказателна отговорност, която се реализира чрез наказателния процес. Двете отговорности са независими една от друга, макар и основанието да е едно и също. Наказателната отговорност е отговорността на извършителя към държавата и обществото по наказателното правоотношение и влияе индиректно върху пострадалото лице, носи му морално удовлетворение. Тази роля на пострадалия е въплътена във фигурата на частния обвинител, респ. частния тъжител, когато в единия случай, в другия случай лично, съдейства за наказване на извършителя. Това обаче не е достатъчно, тъй като в нормалните отношения би следвало вредите да бъдат обезщетени. Общият гражданскоправен път по реда на чл. 45 и сл. от ЗЗД е начина за обезщетяване. На плоскостта на съвременно законодателство е, че предявяване на претенцията за обезщетяване ще се забави във времето, тъй като заведеното наказателно дело ще бъде основание за спиране на гражданското, до приключване на наказателния процес. Това дава идея в законодателствата да се търси компромисен вариант, за да се съкрати срока на реализиране на гражданската претенция - редом с наказателното дело се допуска за съвместно разглеждане и претенцията за обезщетяване на вредите. Това допускане за съвместно разглеждане има предимства и недостатъци. Предявяване на гражданският иск в наказателния процес е възможност и не е задължително ако от престъплението са настъпили вреди да бъде предявен граждански иск в наказателния процес.

Предимства и недостатъци на съвместно разглеждане на гражданския иск. Най-голямо предимство е времевото – не се налага изчакване приключването на наказателното производство, за да се развие исковото производство по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Редом с това предимство, същуствуват и редица други: 1. държавната такса – в гражданския процес абсолютна предпоставка за даване ход на делото е внасяне на държавна такса, каквато в наказателния процес се внася накрая; държавната такса в гражданския процес се определя съобразно претенция, докато в наказателния процес тя се изчислява върху уважения размер на претенцията; 2. с доказване – в наказателния процес тежестта на доказване, в това число и за гражданския иск, тежи върху прокурора по дела от общ характер, а по дела от частен характер върху частния тъжител; по гражданските дела тежестта на доказване е върху пострадалия. В наказателния процес няма ограниченията, които съществуват в гражданския, с оглед доказването - чл. 133 ГПК /отм./.

Недостатъци: 1. определени фигури, характерни за гражданския процес не се прилагат в наказателния процес – напр. съединяването на искове /допустимо е в наказателния процес съединяване само на иска лихви върху обезщетението, както и обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди/; в наказателния процес не се допускат усложненията в типичния гражданския процес – встъпване на трето лице-помагач, главно встъпване и т.н.; не се допуска предварително изпълнение по наказателни дела. Поради съвместното разглеждане на гражданския иск в наказателния процес, в някои съдебни решения се говори за смесен процес. Това обаче според гл.ас. Митова не е вярно. Тъй като в НПК изрично е записнато, че когато се разглежда граждански иск в наказателния процес, правилата за разглеждане са правилата на НПК, а ако няма особени правила в него се прилагат субсидиарно правилата на ГПК /чл. 88, ал. 1/. Именно от тази гледна точка се приема, че съвместното разглеждане на гражданския иск в наказателния процес не е смесване на двата процеса, а е особеност на наказателния процес и прилагането на правилата на ГПК не е преоритет.

Гражданският иск в наказателния процес е допуснато за съвместно разглеждане с наказателното дело искане на пострадалия за обезщетяване на претърпените от престъплението имуществени и неимуществени вреди пряка и непосредствена последица от извършеното деяние.

Граждански ищец. Предпоставки за възникване:

1. Процесуална правоспособност. В чл. 84, ал. 1 от НПК процесуалната правоспособност е описана като претърпени вреди от престъплението. Макар и в трите текста на закона да има разлика в изписването, тази предпоставка е една и съща за частния обвинител, частния тъжител и гражданския ищец – лице претърпяло имуществени и неимуществени вреди пряка и непосредствена последица от престъплението. За разлика от частния обвинител/тъжител, тук може да имаме и ЮЛ. При фигурите частен обвинител/частен тъжител резултат е моралното удовлетворение, каквото морално удовлетворение не може да получи ЮЛ и поради това тези две фигури не се свързват с ЮЛ. При гражданския ищец, където се търси компенсация на причинените вреди, ЮЛ могат да предявяват граждански иск за обезщетяване на вредите. Затова граждански ищец може да бъде както физическо лице, така и юридическо лице. При физическите лица процесуалната правоспособност е наследима.

2. Дееспособност. Когато гражданският иск се предявява от ЮЛ следва да се прецени дали представляващия го има представителна власт.

3. Образувано наказателно дело. Не може да имаме наказателно дело само за обезщетяване на претърпените вреди – “допуснат за съвместно разглеждане”.

4. Искането за обезщетение да не е предявено в граждански процес. Изрично чл. 84, ал. 2 въвежда алтернативност на двете форми на реализиране претенциите. Каква форма ще се избере зависи от личната преценка на пострадалото лице, респ. на неговите наследници в хипотезата, когато е починало. Ако претенцията е предявена предварително в граждански процес, не може да се предяви граждански иск в наказателния процес.

5. Молба. Молбата за предявяване на граждански иск или за конституиране на граждански ищец може да беде писмена или устна. Съдържанието на молбата е уредено в чл. 85, ал. 1 и2 от НПК. Не важат изискванията на ГПК за съдържание на исковата молба.

6. Срок. Чл. 85, ал. 3 от НПК поставя крайния срок, в който може да бъде предявен гражданския иск – започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд. Началния момент, подобно на частния обвинител, е началото на съдебното производство, арг. чл. 84, ал. 1 от НПК.

7. Допускане до съвместно разглежда. Тук особено съществен момемент е разпоредбата на чл. 88, ал. 2 – разглеждането на гражданския иск не може да стане причина за отлагане на наказателното дело. Доста често това е основанието да не се допуска граждански иск в наказателния процес /ако в досъдебното производство не са установени претърпените имуществени вреди като разлика в трудовото възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност, разходи по лечение, установяване на такива в съдебното производство неминуемо ще доведе до неговото забавяне и заради това не се допуска за съвместно разглеждане гражданския иск на осн. чл. 88, ал. 2/. Следователно, съдът след като провери предпоставките, следва да прецени дали да конститура или не гражданския ищец, респ. да приеме за съвместно разглеждане гражданския иск или не.

Правен статут на гражзавдсия ищец. Гражданския ищец е субект на наказателното производство, страна в съдебната фаза. Правата му са уредени в чл. 87 от НПК. Пострадалото лице може да участва в наказателното производство като частен обвинител/частен тъжител. Тази съвместимост на функции се допуска с оглед по-пълна защита на правата и законните интереси на пострадалото лице. Гражданският ищец осъществява функцията по обвинението като допълнителен субект подпомагащ прокурора, той осъществява допулнителната функция по гражданския иск, т.е. обосноваване, повдигане и поддържане на искането за обезщетение в наказателния процес.

Граждански ответник. В наказателния процес може да има предявен граждански иск без ответник. Това произтича от текста закона – съгласно чл. 86 граждански иск в съдебното производство може да бъде предявен както срещу подсъдимия, така и срещу други лица, които носят гражданска отговорност за вредите, причинени от пострадалия. Съгласно чл. 86 във вр. 89, когато гражданският иск е предявен само срещу подсъдимия граждански ответник няма. Лицата, които носят отговорност по силата на гражданските закони, това са лицата по чл. 49 от ЗЗД, който урежда отговорността на възложителя и работодаля за действията на неговите служители или изпълнители по повод на възложената работа; отговорността на родителите за действията на непълнолетните /при малолетните, родителите им също носят отговорност, но малолетните не носят наказателна отговорност, те са наказателно неотговорни лица/. Следователно граждански иск може да се предяви срещу подсъдимия и/или срещу лицата, които носят отговорност за неговите действия.

За да бъде едно лице граждански ответник, то трябва да попадне в категорията лице носещо гражданска отговорност за действията на обвиняемия и срещу него /срещу гражданския ответник/ да има предявен граждански иск. Не е необходимо подаване на молба, нито има срок, тъй като той се определя от предявяването на гражданския иск. Гражданския ответник осъществява основната функция по защитата и допълнителна функция по оборване на предявения граждански иск. Гражданският ответник е субект на наказателния процес, страна в съдебната фаза. Правата му се уредени в чл. 90. Съгласно чл. 90, ал. 2 правата се упражняват в пределите, необходими за защита срещу предявения против него граждански иск.

Ограничение по чл. 86, ал. 2 и чл. 90, ал. 2. Наказателната и гражданската отговорност имат едно и също основание – извършеното деяние, в първия случай изпълнителното деяние, във втория - деликт. За да може да се обори гражданската отговрност, обективно трябва де се атакува състава на престъплението /напр. няма причинно следствена връзка и т.н./. Наказанието на пръв поглед няма връзка с гражданския иск, но напрактика не е така. За пострадалото лице, предявило гражданския иск не е без значение какво наказание ще се ноложи на лицето – ако например подсъдимият е осъден на лишаване от свобода, това ще осуети реализиране на обезщетението. При ответника е още по-голяма нуждата за вида на наказанието – ако подсъдимия е осъден на лишаване от свобода и тогава по общия ред по пътя на регреса трябва да се търси възможност за събиране на обезщетението. Разпоредбите ограничаваща правата на гражданският ищец, респ. ответник, трябва да се тълкува корективно в горната насока. Гражданският ищец и грежданският ответник могат да упражняват правата си в обосноваване, респ. защита на гражданския иск, но не трябва да навлизат в наказателната част на делото дотолкова, доколкото това не обслужва гражданската част.

29. Обвиняем.

Обвиняемият е централна фигура в наказателния процес и без обвиняем няма наказателно производство. Това е така, но с уговорката, че при образуване  наказателно производство обикновено нямаме обвиняем. Той възниква на един по-късен момент – когато бъде привлечено едно лице като обвиняем. Има хипотези, когато още от момента на образуването възниква фигурата на обвиняемия, но това е изключение. По определена категория дела въобще няма фигура на обвиняем. Когато извършителят не е разкрит, първоначално делото се спира, а след това се прекратява и фактически по това дело няма обвиняем. Вярно е, че нормалното развиние на наказателния процес /приключване било с оправдателна или осъдителна присъда/ е свързан винаги с фигураната на обвиняемия. Затова във всички случаи, дори и в хипотезите изключения, обвиняемия се разглежда като централна фигура на процеса.

Обвиняемият е лицето, което търпи най-много неблагоприятни последици от наказателния процес и поради това законодателят много подробно, детайлно е уредил правата и създаване гаранции за упражняване на тези права.

Фигурата на обвиняемият има легална дефиниция в чл. 54 – обвиняемия е лицето, което е привлечено в това качество при условията и реда, предвидени в НПК. Сега действащия НПК не познава друга фигура, различна от обвиняемия /подсъдимият е фактически обвиняемия на съдебната фаза/. До 29.04.06г., когато влеза в сила сега действащия НПК, има още две фигури, свързани с обвиняемия в различните фази на развитие на наказателния процес в досъдебната фаза: 1. уличено лице, когато полицейското разследване е алтернатива на следствието и лицето срещу, което се води разследване и придобива качеството на обвинием, когато прокурорът по полицейското производство повдига обвинение с обвинителния акт; 2. заподозрян – лицето, което има очевидни признаци за връзка с извършеното престъпление.

Редът и условията за привличане на лицето като обвиняем се разглеждат в особената част.

Обвиняемият е субект в наказателния процес, като в съдебната фаза той е и страна. Обвиняемият е самостоятелен субект осъществяващ функции по защита, а когато има предявен граждански иск функциите по защита срещу гражданския иск. Правата на обвиняемия са подробно изброени в чл. 55.

Обвияемият възниква като фигура от момента на привличане и съществува до приключването на обвинението с влязла в сила присъда. В последния стадий на съдебната фаза - привеждане в изпълнение на влязла в сила присъда, решение, определение, няма обвиняем, а осъдено лице или оправдан.

Видове защита по отношение на обвиняемия:

С оглед на критерий задължителност на участието на защитника се дели на задължителна или необходима защита и доброволна защита. Чл. 94 от НПК въвежда 9 хипотези на задължително участие на защитник в наказателния процес. В тези хипотези, ако обвиняемият сам не си назначи защитник, на него следва да му се определи такъв. Тези девет хипотези съгласно ал. 2 на чл. 94 се делят на абсолютно задължителни и условно задължителни. Посочените в чл. 94, ал. 2 хипотези са, когато обвиняемия не владее български език и когато са повече от един обвиняеми по делото и един или няколко от тях имат защитник и интересите им са противоречиви. Тогава е предоставено на обвиняемия да прецени дали иска или не да има защитник, затова се говори за условно задължителна защита. Извън тези случаи на необходима защита във всички останали случаи единствено от волята на обвиняемия зависи дали ще има защитник или не, като участие на защитник в процеса не лишава обвиняемия от възможността за негова лична защита.

3. Т.нар. служебна защита. Този вид защита се извежда от разпоредбата на чл. 107, ал. 3 от НПК. С оглед установяване обективната истина, органът осъществяващ процесуално ръководство е длъжен всестранно, пълно и обективно да изясни обстоятелствата по делото, като събира доказателства и в двете насоки. Когато събира доказателства, които оборват обвинението и подкрепят защита, теорията и пректиката говори за защита на обвиняемия под формата на служебна защита. С оглед принципа на обективната истина и състезателното начало, двете схващания са, че е вид защита, а другите – израз на принципа на дирене на обективната истина. Не следва да се бърка тази защита със служебния защитник назначен по реда на чл. 94 от НПК.

30. Мерка за процесуална принуда. Цел. Обща характеристика на мерките за неотклонение

Мерките за процесуална принуда са поцесуални мерки, насочени към създаване на оптимална организация на наказателния процес. Именно от това произтича и организационния характер на тези мерки. По принцип мерките за процесуална принуда нямат санкционен характер и придобиват такъв само при неправомерно изпълнение на същите. Ако лицето не се яви доброволно в съда го водят принудително – принудителното довеждане е санкция за това, че лицето приело призовката не се е явило в съдебно заседание. По принцип, мерките за процесуална принуда следва да осигурят невъзможност да се унищожат доказателства, да се забави развитието на процеса, респ. обвиняемия да се укрие, мерките за неотклонение имат превантивно значение.

Мерките за процесуална принуда биват няколко вида. Най-харктерни са мерките за неотклонение. Други мерки са изброени изрично в закона в чл. 67-73 от НПК: забрана за доближаване на пострадали; забрана за напускане на пределите на РБългария; отстраняване на обвиняемия от длъжност; настаняване за изследване в психиатрично заведение; принудително довеждане; мерки за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата; мерки за обезпечаване на гражданския иск и отстраняване от съдебна зала /чл. 267/.

Мярка по чл. 67 от НПК - забрана за доближаване на пострадали. Идеята на тази мярка е да се осигури психологически конфорт на пострадалия и да не му въздейства подсъдимия по някакъв начин. Тази мярка е без санкция. Тя е предоставена основно на преценката на съда относно нейните параметри. Естеството на мярката е процесуално.

Мярка по чл. 68 от НПК- забрана за напускане на пределите на РБългария. Разкрива доста негативни моменти. Тази мярка е дублирана от мярката по чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност, където мярката е абсолютна, докато в НПК тя е условна – с разрешение на съответните органи лицето може да напуска страната. Кръгът на престъпленията, за които може да се вземе, е много широк. В разпоредбата на чл. 68 е казано, че се взема за тежки умишлени престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода, които са над 70% от престъпленията по НК. Много често тази мярка нарушава правото на свободно придвиждане на лицето и много повече вреди.

Мярка по чл. 267 от НПК - отстраняването от съдебна зала. Мярката е насочена към всички участващи в съдебната зала, като се започне от страните и се стигне до публиката. По отношение на различните лица има различен подход.

Мерки за неотклонение. Мерките за неотклонение се прилагат по отношение на обвиняемия по дело от общ характер. Новото, което дава сега действащия НПК е, че мярката за неотклонение не е задължителна. Разпоредбата на чл. 56 казва, че мярката “може” да се вземе, т.е. оставена е на преценката от разследващия орган, за разлика от преди действащия НПК, според който мярката е задължителна. Мярката за неотклонение, независимо каква е тя, преследва целта обвиняемият да не се укрие, да не извърши ново престъпление и да не осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда – чл. 57 от НПК. Мярката за неотклонение се индивидуализира с оглед степента на обществена опасност на деянието и дееца, доказателствата, здравословно състояние, семейно положение и т.н.– чл. 56, ал. 3.

Видове мерки за неотклонение. В чл. 58 са дадени общите мерки за неотклонение, четири на брой: подписка, гаранция, домашен арест, задържане под стража. В особените правила за разглеждане на някои категории дела имаме още мерки за неотклонение: по отношение на непълнолетните чл. 386; по отношение на военните лица за престъпленията подсъдни на военни съдилища чл. 401.

31. Подписка. Гаранция. Домешен арест.

Подписка. Подписката е поемане на задължение лицето да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган – чл. 60 /мярката е практически неприложима/.

Гаранция. Гаранцията може да бъде в пари или ценни книжа /чл. 61, ал. 1/. При определяне размера на гаранцията следва да се вземе предвид имущественото състояние на обвиняемия. Целта на мярката, както на всички мерки е лицето да се яви в съдебно заседание. Паричната гаранция се внася в определен срок – обикновено в първоначално определяне с акта се определя и срок за внасяне, като при невнасяне може да се наложи по-тежка мярка; ако е изменение на мярка – лицето се освобождава след внасяне на гаранция. Гаранцията се освобождава, когато присъдата влезе в сила и лицето е или оправдано или осъдено на наказание без лишаване от свобода или е задържано за изтърпяване на. По Закона за държавния бюджет има 3-годишен срок от възникване на основанието за освобождаване на гаранцията. Ако тя не се освободи в срока тя се отнема в полза на държавата. Практическа особеност – често върху паричната гаранция се налага запор, за да може да се удовлетворят съдебните разноски, било пострадалият да удовлетвори гражданския си иск.

Домашен арест. Приравнена по тежест с оглед на зачитане за време за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода на задържането под стража. По съдържание мярката предствалява забрана за напускане жилището без съответното резрешение /чл. 62/.

32. Задържане под стража.

Задържането под стража представлява задържане в определени за това места, като съдържанието на мярката е ограничение в свободата на придвижване, в свободата на контакти и т.н. Тази изключително тежка мярка се взема само от съд – на досъдебното производство процедурата е наблюдаващият прокурор да я поиска от съда налагането й. Основанието за налагане на мярката е извършване на тежко престъпление, което се наказва с лишаване от свобада и доказателства, които да сочат, че има реални опасност обвиняемият да се укрие или да извърши ново престъпление. В чл. 63, ал. 2, са прави опит да се даде насока за определянето на реална опасност: престъпление извършено след друго деяние, за което има образувано наказателно производство, опасен рецидив или повторност. На досъдебното производство тя е доста усложнена като процедура за вземане й – задължително от съда /чл. 64/, като изменението също става от съд /чл. 65/.

Когато едно лице наруши мярката за неотклонение /не се яви, когато е призован за извършване на определено процесуално действие/ мярката се изменя в по-тежка. Изключение от това правило - гаранцията може да бъде заменена в по-голяма, като старата се конфискува.

34. Правна помощ. Защитник. Повереник.

Уредбата на защитника е дадена в КРБ и НПК. Норми, които касаят правната помощ се откриват и в Закона за правната помощ. В чл. 56 от КРБ е уредена най-общо възможността правото на всеки гражданин на защита, когато са нарушени или застрашени негови права и законни интереси. Освен това в КРБ в гл. ІІ “Основни права и задължения на гражданите” е визирано правото на всеки гражданин на адвокатска защита – чл. 30, ал. 4 от КРБ. В НПК се открива конкретния регламент и в частност на правото на защита от зашитник. Участието на защитника е право на обвиняемия, което право е част от палитрата процесуални права, които в своята цялост представляват правото на защита.

В НПК е посочено кой може да бъде конституиран в наказателния процес в качеството на защитник. В англо-саксонската правна система като защитник може да бъде конституирано само лице, което упражнява адвокатска професия. Континенталната правна система допуска освен лице упражняващо адвокатска професия, като защитник да се конституира и близък роднина на лицето, което обвиняем. Съгласно НПК като защитник може да бъде конституиран съпругът, съответно съпругата на обвиняемия, както и възходящи и низходящи роднини на лицето, което е привлечено като обвиняем – чл. 91, ал. 2 от НПК. В нашата правна система това изключение е допуснато, тъй като това са лица, с които по правило би следвало обвиняемия да се намира в отношение на доверие и които той би желал да го подпомагат при осъществяване правото му на защита. Когато говорим за изключението от правилото защитник да бъде конституирано лице упражняващо адвокатска професия, не бива да се пропуска да се отбележи, когато са налице основания за задължителна защита и лицето, което е привлечено като обвиняем няма назначен адвокат, то органът по ръководство и решаване в съотеветния стадий е длъжен да назначи служебен защитник, който може да бъде единствено адвокат. Освен професията и роднинската връзка между обвиняемия и лицето, което се конституира като защитник, е необходимо по отношение на него да не са налице основанията за отвод, т.е. това трябва да бъде лице, което не отговаря на основанията посочен в чл.91,ал. 3.

Когато говорим за конституиране на защитник следва да се направи уговорката, че е налице разлика разлика при конституиране на защитник като доброволна защита и защита по назначение – служебен защитник. Когато говорим за доброволна защита, тук е налице гражданскоправен договор между защитника и обвиняемия – договор за мандат, освен който е необходимо да има пълномощно, с което се делегира представителната власт. В договора, не може обвиняемия да конкретизира точно как защитникът да осъществява неговата защита – сочи се по кое дело, в каква процесуална фаза, но не и как да бъде осъществявана защита. Защитникът има самостоятелни процесуални права, той има възможността да избере най-правилната защита, защитникът не е длъжен да се съобрази с всички указания на своя подзащитен. Пълномощното трябва да е в писмена форма, да бъде подписано, да се представи на органа по ръководство и решаване, да се приложи по делото, за да е ясно, че обвиняемият желае и е упълномощил точно това лице, за да осъществи функцията по защита наред с него. Освен тези елементи, стоящи в гражданскоправната основа, е необходимо да има акт на органа по ръководство и решаване, с който се конституира защитникът. Принципно пълномощното, което се изготвя при доброволната защита важи и за двете фази – досъдебна или съдебна, но е възможно да важи само за едната фаза или за стадий от нея.

Когато се говори за служебна защита липсва договор и упълномощителна сделка, тогава съответният орган по ръководство и решаване при спазване правилата на ЗПП конституира лице, което упражнява адвокатска професия, като това става със съответен акт в зависимост от това в коя фаза се намира.

Чл. 94, ал. 1 изброява хипотезите на задължителна защита. Те могат да бъдат разделени абсолютни или относително задължителна защита. Когато е налице хипотеза на абсолютна задължителна  защита /чл. 94, ал. 1, т. 1-3; т. 5-9/, обвиняемият няма право да се откаже от защитата, той е длъжен да участва наред със защитата. При относително задължителна защита /чл. 94, ал. 1, т. 4-5/, участието на защитник няма да бъде абсолютно задължително, ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник, органът по ръководство и решаване освобождава защитникът да защитава такова лице.

Чл. 94, ал. 1:

т. 1 – непълнолетен по време на процеса, а не към извършване на деянието.

т. 2 – достатъчно е само един физически или психически недостатък да пречи на лицето да се защитава /не става дума за невменяемост, тъй като няма да има годен наказателно отговорен субект/.

т. 3 – за престъпление, за което санкцията за съотевтиното престъпление е минимум 10 години /ако е от 5-20г. няма основание за абсолютна задължителна защита/.

Друга хипотеза на абсолютна задължителна защита е, в хипотезата на задочно разглеждане на делото, както и в случаите, когато производството е пред ВКС.

Хипотезите на относителна задължителна защита са: обвиняемият не владее български език и когато интересите на обвиняемите са противоречиви и единият от тях има защита. Ако обвиняемия заяви ясно, че не желае да има защитник и е наясно с правото си на защита, то органът по ръководство и решаване не е длъжен да назначи такъв и процесуалните действия извършени без защитник ще бъдат абсолютно валидни.

Най-ранен момент за встъпване на защитник в наказателното производство е момента на задържане на лицето или привличане му в качеството на обвиняем. Крайния момент, в който може да бъде конституиран защитник, в зависимост от това дали сме в хипотеза на задължителна защита това е момента, в който възникне необходимостта от неговото конституиране, а при доброволната защита – може дори и в производството пред въззивния съд в съдебните прения.

Защитникът притежва свои права, което го отличава от повереника, който не може да бъде субект на процеса. Правата на защитника са уредени в чл. 99 от НПК. Правата на защитника предполагат активна процесуална дейност за това лице и тяхното упражняване може да окаже и оказва влияние в хода на наказателното производство. Това е един от белезите, които оперделят защитника като субект на наказателния процес. Защитникът встъпва в процеса осъществявайки функцията на защита, т.е. той действа по линия на защитната функция. Освен това той встъпва в наказателния процес в защита на представлявани от него лични права и законни интереси на обвиняемия. Освен субект на наказателния процес, защитникът е субект на наказателнопроцесуалното правоотношение. Защитникът може да бъде определен и като страна в съдебната фаза на наказателния процес, защото той действа по линия на защитата срещу повдигнатото обвинение – в посока оборване на обвинението или смекчаване наказателната отговорност, която неговият подзащитен трябва да понесе.

36. Свидетел. Защита на свидетел. Защита на лица, застрашени във връзка с наказателното производство.

Свидетелят не е субект на наказателния процес. Свидетелят е лице, което е привлечено в процеса, за да изложи своите възприятия относно фактите, които той е възприел и които са от значение за изясняване предмета на доказване, за разкриване на истината в процеса и съответно за постановяване на правилна присъда. Свидетел може да бъде само физическо лице. Законодателят отдава приоритет на процесуалното качество свидетел, в смисъл че свидетел може да бъде лице, което няма друго процесуално качество /принципно положение/. От това правило обаче се допускат изключения /чл. 118/. Пострадалият, който може да бъде конституиран в качеството граждански ищец, частен обвинител не би следвало да бъде отстранен от лицата, които могат да свидетелстват. Когато говорим за пострадал, който се разпитва като свидетел, не бива да се пропуска да се отбележи, че показанията му следва да бъдат ценени внимателно, тъй като това обикновено са лица имащи интерес от изхода на делото и показанията следва да се преценяват с оглед цялостния доказателствен материал по делото. Чястният тъжител не може да има качеството на свидетел, т.е. за него законът не допуска изключение от правилото. Като свидетел може да се разпитва и гражданския ответник. Друго изключение от правилото е по отношение на обвиняем, спрямо когото производството е прекратено или е приключило с влязла в сила присъда. Разпитани могат да бъдат и поемните лица. Съгласно чл. 118, ал. 2 не могат да бъдат свидетели лицата, които са извършили действията по разследването и съдебно следствени действия, включително и когато протоколите за извършените от тях действия не са изготвени при условията и реда, предвиден от този кодекс. Не могата да бъдат свидетели и лица, които поради физически или психически недостатъци не са способни да възприемат правилно фактите, имащи значение за делото, или да дават достоверни показания за тях.

Свидетелите са длъжни да са явят пред съответните органи, когато бъдат призовани, да дадат своите показания, като освен това обаче те са длъжни да кажат истината, защото в противен случай се предвижда наказателна отговорност за затаяване на истината или за казване на неистина. Когато говорим за задължението на свидетеля да дава показания следва да се отбележи, че не във всички положения свидетелят е задължен да свидетелства. Възможно е да се откаже свидетелстване поради две по-общи обстоятелства: 1. когато свидетелят се намира в роднинска или друга зависимост от обвиняемия; 2. ако обстоятелствата, за които ще се дават показания, биха уличили това лице в извършване на пресътпление или биха уличили негови възходящи и низходящи роднини, съпруг или лице, с което се намира във фактическо съжителство /чл. 119; чл. 121/.

Свидетелят има и права, с които се ползва. В новия НПК е предвидена възможност свидетелят да се консултира с адвокат, ако смята, че с отговора на поставения въпрос би засегнал свое или на близък право.

НПК предвижда института на защита на свидетеля, като са предвидени две възможности за защита на свидетеля: осигуряване на лична физическа охрана и запазване в тайна самоличността на свидетеля. С отделен нормативен акт ЗЗЛЗВНП законодателят предвиди специална защита, като е предвиден по-широк кръг лица, които могат да се ползват с тази защита, т.е. и лица, конституирани в наказателния процес в друго качество, различно свидетел. При защитата на свидетеля, след като бъде взето решение /наименованието на акта е различно с оглед органа, който го постановява, който акт има определени реквизити/, е необходимо да се действа по начин, който не допуска да става ясна самоличността на лицето по отношение на което се взема мярката. Когато се разпитва такова лице следва да бъдат взети всички мерки.

Други участници в наказателния процес. Освен свидетелите, като субекти на наказателнопроцесуалното правоотношение различни от субектите на процеса, могат да участват и вещите лица, които са привлечени в процеса с оглед техните знания из областта на науката, техниката или изкуството, за да подпомогнат съответния орган по ръководство и решаване. Вещите лица даватазаключение по конкретно поставени от органа по ръководство и решаване въпроси. Възможно е те също да бъдат отведени от наказателното производство, поради наличие основанията за член на състав на съда; чл.148, ал. 1, т. 1-5. В НПК са записани права и задължения за вещите лица. Даденото експертно заключение не е обвързващо по отношение органа по ръководство и решаване, който е назначил експертизата. Ако не приеме заключението, органът по ръковдство и решаване трябва да се мотивира надлежно. Вещите лица също изграждат свое вътрешно убеждение по отношение на фактите и обстоятелствата по наказателното дело, което вътрешно убеждение се излага в заключението на допуснатата експертиза.

Специалисти-технически помощник /чл. 126 НПК/. По отношение на специалистите-технически помощници също са налице основания за отвод, същите основания, валидни за вещите лица. Носят отговорност при неизпълнение на своите задължения, като е възможно да понесат отговорност при условие, че не се явят или откажат да извършат поставената задача без уважителна причина.

Преводачи, тълковници /чл. 142 НПК/. Съгласно чл. 21 НПК наказателното производство се води на български език и с оглед това се назначава преводач, когато участник не владее български език. Тълковник се назначава, когато обвиняем или привлечен свидетел е глух или ням.

Поемни лица /чл. 137, ал. 1-5/.

Педагог или психолог, когато говорим за разпит на непълнолетен свидетел. Когато имаме малолетен свидетел участието на педагог или психолог е задължително.

ІІ. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНО ПРАВО.

1. Същност на доказване по наказателни дела.

Доказването е сърцевината на наказателния процес. То представлява дейност на определени държавни органи, в която дейност участват и граждани и посредством която се възстановява картината на миналото събитие. Чрез процеса на доказване обективната истина трябва да стане логически очевидна. За да стане обективната истина логически очевидна трябва да бъдат оценени фактите, които се отнасят до основния, главния факт. Тази оценка се прави с всички средства и методи на логиката. Доказването в наказателния процес се извършва само по реда и само със средствата предвидени в НПК. Установяването на миналото събитие е необходимо, за да бъде решено материалноправното правоотношение, възникнало между извършителя на престъплението и държавата. Доказването е сложна дейност. Тя се състои от редица действия в разкриване на доказателства, тяхното запазване, събиране по предвидения в закона ред, проверката им и съответно оценката на тези доказателства. Чрез доказването се осъществява предвидените в чл. 1 непосредствена, основна задача на НПК, т.е. да бъде разкрито престъплението, да бъде разобличен виновния, да се приложи правилно закона.

Доказването се осъществява на базата на основните принципи на наказателния процес. Лицата, които участват в доказването, са всички участници в процеса, но тяхното участие е различно в зависимост от процесуалното им положение. Едни от участниците имат активна роля /субектите на наказателния процес/, други участват в процеса на доказване благодарение на специални знания – вещи лица, други, като свидетелите, участват процеса на доказване излагайки своите възприятия относно фактите касаещи процеса. От друга страна, субектите, които имат активно участие в процеса на доказавнате, също не участват в еднаква степен. Едни от тях встъпват в процеса в защита на лични права и законни интереси, други – защитавайки, представлявайки лица, които имат и защитават лични права и интереси; трети – встъпват в процеса, за да защитят обществен интерес – прокурор.

Когато говорим за държавни органи, участващи в процеса на доказване, също следва да се прави разлика между участие на прокурора и разследващите органи и съда. По-голяма активност в процеса на доказване се очаква от прокурора, съотв. разследващите органи в досъдебната фаза, тъй като те са органите по ръководство и решаване, които инициират процеса, привличане на обвиняем, повдигане на обвинение пред съд.

Доказването е процесуално задължение за органите ръководещ процеса /по наказателни дела от общ характер/, а при наказателните дела от частен характер – активност се очаква от инициатора на процеса - пострадалият, конституиран като частен тъжител. Разследващите органи и частният тъжител носят тежестта на доказване по наказателни дела. Съдът никога не носи тежест на доказване.

Възстановяването на миналото събитие става чрез извършване на действия по разследването в досъдебната фаза на процеса и съответно съдебно-следствени действия в съдебната фаза на процеса, чрез които действия се откриват, събират, запазват, проверяват и оценяват оставените от престъплението следи, т.е. доказателствените материали. Доказването предоставя процесуални познания за относимите фактически обстоятелства за престъплението.

Доказването е дейност, който не е хаотична, а винаги има конкретна насоченост. Тази конкретна насоченост се дава от предмета на доказването. Предметът на доказването по своята същност представлява установяване на онези факти и обстоятелства, които имат значение, за да се реши делото правилно, т.е. да се осъществят задачите на наказателния процес. Ако се разгледа процеса от гледна точка на доказването може да се каже, че той съществува, за да даде правната рамка на доказвенто. В процеса на доказването следва да се спазват правилата, предвидени в закона за извършване на действията по разследването, съотв. съдебно-следствените действия. Процесуалните норми са формални, императивни и съответно тяхното неспазване от страна на органите ръководещи процеса и участващи в доказването води до изключване на тези доказателствени материали, събрани в противоречие с нормите на НПК.

Доказването има съществена роля за изхода на наказателно дело.

 

2. Предмет на доказването.

Доказването е уредено в част ІІ на НПК, като в гл. ХІ са регламентирани общита правила относно доказването. Предметът на доказване е легално определен в чл. 102. В този текст законодателят се опитва абстрактно да формулира онези обстоятелства, които са най-типични за едно извършено престъпление. В закона се сочат три групи обстоятелства, посредством които се дава законовата рамка на доказването. В наказателнопроцесуалната теория предметът на доказване се схваща като съвкупността от фактически обстоятелства, които трябва да бъдат установени, за да се осъществи задачата на наказателния процес, съотв. за да се реши делото правилно.

Следва да се прави разлика между предмет на доказване и предели на доказването. Последните представляват обема доказателствен материал, който трябва да бъде събран и проверен по всяко едно конкретно наказателно дело. Когато се изчерпят пределите на доказване се приема, че е изяснен предмета на доказване.

По всяко конкретно дело предметът на доказване има и свое конкретно съдържание. Предметът на доказване не съдържа всички факти, съотв. връзки между факти, отнасящи се до определен минал момент, а само онези, които са от значение и които следва да бъдат изяснени, за да се постанови един правилен съдебен акт.

Първата група се изразява в извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. Тази група се изрязава в обстоятелствата, които обуславят, погасяват или изключват наказателната отговорност на обвиняемия. В тази група обстоятелства следва да бъдат изяснени признаците на определен престъпен състав по начина уреден в НК или към актовете към които препреща. В тази група обстоятелства следва да се изясни както обективната, така и субективната страна на деянието, предмет на наказателното дело. При резултатните престъпления в тази група обстоятелства трябва да бъде установен престъпния резултат, настъпил вследствие на деянието. Освен него следва да бъде установена и връзката между престъпното деяние и настъпилия резултат. Тази връзка трябва да бъде пряка и непосредствена. Когато съставът на престъплението, по който лицето е привлечено като обвиняеми, изисква особени качества, в тази група обстоятелства този факт трябва да се установи. Когато извършителите са няколко – тези обстоятелства следва да се установят за всеки един от тях. При повече от едно престъпление – всички трябва да се установят за всяко едно от престъпленията, за които се ангажира наказателната отговорност на обвиняемия. Обстоятелствата които изключват или погасяват наказателната отговорност също се включват за установяване от тази първа група от предмета на доказване. Във връзка с тази група обстоятелства се поставя въпроса дали подлежат на доказване само обстоятелствата, които доказват извършване на престъпленията /т.е. само положителната страна – дали е изивършено престъпленията/ - освен това подлежи на доказване и невъзможността на обвиняемия да извърши деяниято, за което е привлечен към наказателна отговорност.

Втората група обстоятелства това са характера и размера на вредите, причинени с деянието. В тази група обстоятелства законодателят включва вреди, които са предмет на гражданския иск и то такива, които са несъставомирни вреди. В тази група обстоятелства следва да се установят и лицата, които са пострадали от диянието, предмет на наказателното дело, т.е. дали гражданският ищец е действително лицето претърпяло вредите, настъпили от деянието. Тук се определя размера на вредите, т.е. това е част от предмета на доказване, който се установява само по наказателни дела, по които се предявява граждански иск.

Трета група обстоятелства това са други обстоятелства, имащи значение за отговорността на обвиняемия, вкл. семейно и имуществено негово състояние. Тази група обстоятелства има значение за индивидуализация на деянието, но тя е от значение и при вземане мерки за неотклонение. Когато се установят фактите от първата група обстоятелства деянието се квалифицира по определен престъпен състав от НК, но в рамките на състава, законодателят включва и установяването на тези обстоятелства имащи значение за индивидуализацията на деянието. Съгласно чл. 54 от НК, съдът при индивидуализиция на деянието следва да вземе предвид степента на обществена опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието, както и други смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Ако в състава са предвидени особени обстоятелства /например рецидив/ тези обстоятелства се доказват в първата група, а не се взимат предвид при индивидуализация на наказанието /един факт може да бъде ценен само веднъж/, ако обаче не е предвиден опасен рецидив, предходните осъждания ще се вземат предвид при индивидуализация на наказанието.

По стария НПК има и четвърта група – причини и условия, способствали за извършване на деянието.

Следва да се прави разлика между предмет на доказване и обвинение. Обвинението не включва втората група обстоятелства от предмета на доказване, тъй като те касаят гражданския иск. Предметът на доказване е по-широк от обвинението.

В наказателния процес подлежат на доказване факти и извън предмета на доказване. Това са т.нар. доказателствени факти, контролните факти и насочващите факти. Според наказателнопроцесуалната теория предметът на доказване по своята същонст представлява главния факт, т.е. основния факт, който се установява в процеса. Той подлежи на установява по всяко едно наказателно дело. Доказателствените факти са свързани с факти включени в някоя от групите от предмета на доказване, т.е. свързани са с главния факт, но те не са част от него. Контролните факти са факти, които не са свързани с главния факт, но те косвено свидетелстват за верността на едни или други доказателствени факти. Например по наказателното дело е разпитан свидетел, който твърди, че на датата, на която е извършено престъплението обвиняемият не е бил във Варна, така както се твърди в обвинението, а бил в София, тъй като са пътували заедно, но според друг свидетел, свидетелят, който сочи, че е бил в София, тъй като е бил на семинар в Стара Загора. Това се т.нар. пълни факти, които подлежат на установяване в процеса, нямат нищо общо с главния факт, но са от значение за доказателствените материали за установяване на тяхната достоверност.

В наказателния процес подлежат на установяване и т.нар. насочващи факти, които по никакъв начин не могат да послужат за обосноваване на присъдата. Те служат най-вече за разследващите органи за изграждане и проверка на определени версии.

При доказването стоят някои важни въпроси. На първо място, такъв въпрос е могат ли да се доказват отрицателните факти – те се доказват чрез установяване на други положителни факти. По отношение професионална тайна – подлежат на доказване, но не чрез разпит, а чрез други способи за доказване.

Всички доказателствени материали се преобщават в процеса по реда и със средствата предвидени в НПК.

На следващо място, възниква въпроса подлежат ли на доказване свръхестествените обстоятелства – същите не се доказват, тъй като те въобще не са обстоятелства.

Друг въпрос е дали се доказват безспорни обстоятелства – в наказателния процес, за разлика от гражданския, тези факти се доказват в смисъл ако обвинителят твърди, че обвиняемят е признал извършването на престъплението, то за органите по разследването не отпада задължението да установят автора на престъплението. Самопризнанието не може да обоснове присъдата.

Общоизвестните факти или т.нар. ноторните факти – тези факти не се доказват, но за да не се събира доказателствен материал за тях е необходимо съдът да постанови, че счита тези факти за известни.

Правните норми – не подлежат на доказване, но когато някоя от страните се позовава на чужд закон, то той подлежи на доказване от страната.

Презумпции. В наказателния процес необорими презумпции не съществуват. Презумцията за невинност не е същинска правна презумпция, а представлява обективно правно положение, което съпътства обвиняемия по пътя на целия наказателен процес до влизане в сила на съответния акт.

Неопределените факти /напр. постарадалият винаги се движи по тротоара, винаги излиза в 8/ - не могат да се установяват в наказателния процес, те по своята същност не са факти, неопределени факти няма. Фактът е винаги определен по време и място.

Относно доказването следва да се обобщи, че предметът на доказване трябва да обхване всички възможни версии, така че ако подсъдимият бъде осъден обвинението да бъде доказано по несъмнен начин. Това значи, че направеният извод за виновността на лицето изправено пред съда е единствено възможният. Ако от доказателствата по делото произтичат няколко възможни извода, това означава че обвинението не е доказано и подсъдимият следва да бъде оправдан.

В хода на процеса предметът на доказване се изменя. Всяко изменение на обвинението води до изменение в предмета на доказването. Всяко съединение или разделяне на дала води до промяна на предмета на доказване. Връзката между наказателно процесулано право и материалното наказателно право е много дълбока, тъй като материалноправната норма има пряка връзка с първата група от предмета на доказването, тъй като всеки елемент от престъпния състав подлежи на установяване по наказателното дело. Материалноправната норма определя кръга от обстоятелства, които трябва да бъдат установени по всяко едно дело и ще се включат в обхвата на предмета на доказване.

3. Тежест на доказване.

Тежестта на доказване е задължението на определени субекти да обосновават правилността и основателността на твърдяното, тъй като ако това не бъде изпълнено те ще понесат неблагоприятните последици от това, т.е. ще се приеме, че твърдяното не е станало и съответният субект няма да постигне целите, които е желаел да осъществи.

Тежестта на доказване на обвинението пада върху прокурора и разследващите органи по дела от общ характер, а по делата от частен характер – честен тъжител. Тези лица трябва активно да действат, за да бъдат установени в процеса фактите твърдяни в повдигнатото обвинението.

По см. на чл. 103 НПК не носят тежест на доказване онези граждани встъпили в процеса, за да поддържат обвинението наред с прокурора, а именно  като частни обвинители и граждански ищец. Последните встъпват в процеса, за да защитят своите права и законни интереси. Поради тази причина за тях не възниква задължение да доказват, а имат право да доказват. Частният тъжител е също гражданин, който встъпва в процеса за защита на свои права и законни интереси, но той е лицето, по чиято инициатива се дава начало на наказателния процес. Със своите действия той инициира образуването на наказателния процес и повдигането на обвинението в съда. Затова и той носи тежестта да докаже твърдяното от него в тъжбата. От друга страна не следва да се слага знак на равенство, която носи прокурорa, съотв. разследващите органи в досъдебната фаза и тежестта на доказване, която носи частния тъжител. Прокурорът и разследващите органи са държавни органи и като такива действат в процеса изпълнявайки свои задължения и защитавайки обществен интерес. Поради това те са длъжни да действат активно. Частният тъжител е и субект на правото на защита и като такъв той не е длъжен да действа активно – има интерес, но той е активен до толкова, доколкото прецени.

Обвиняемият не носи тежест на доказване. Според някои автори обвиняемият носи фактическо положение да докаже своите твърдения, защото това е в негов интерес, но ако не успее – по отношение на него няма да настъпят негативни последици, но в същото време няма да се възползва от доказването в негов интерес. Тази позиция не следва да се възприема. Обвиняемият има право да участва в процеса на доказване, но не и задължение. Съгласно чл. 103, ал. 2 обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Съгласно чл. 103, ал. 3, по отношение на обвиняемия не могат да се правят изводи в негова вреда поради това, че той не е доказал възраженията си или пък не е дал или отказъл да даде обяснения по повдигнатото обвинение. Обясненията на обвиняемия освен гласно доказателствено средство са част от правото на защита на обвиняемия.

Защитникът участва в наказателния процес за защита на чужди права и интереси, подобно на прокурора, които чужди права и законни интереси обаче са лични за обвиняемия, поради това не може да се каже, че защитникът носи тежест на доказване. Той обаче носи задължение за доказване, което произтича от процесуалната роля на това лица като представител на обвиняемия. Неуспеха от доказване на възраженията на негови твърдения, не води до негативни последици за обвиняемия. Задължението за доказване е различно от тежестта на доказване. Разликата между двете понятия се състои най-вече в последиците. При тежестта на доказване, когато не се докажат възражения или твърдения, последното се счита за нестанало. При задължението за доказване, ако не се докаже твърдяното то това няма негативни последици за лицето. Тежестта на доказване трябва да се разбира като задължение върху този, който повдига обвинението.

Съдът не носи тежест на доказване, а има задължение за доказване, въз основа на един от принципите наказателния процес. Съгласно чл. 107, ал. 2, съдът  събира доказателствата по направените от страните искания, по свой почин, когато това се налага за разкриване на обективната истина. Т.е. той има задължение за доказване дотолкова, доколкото след изчерпване на своите доказателства страните не са успели да привлекат доказателствен материал достатъчен или необходим за разкриване на истината в процеса, тогава за съда възниква задължението за събиране на нови доказателства.

Тежестта на доказване не може да бъде прехвърлена.

 

4. Същност на доказателствата.

НПК съдържа легално определение за доказателства. Съгласно чл. 104 от НПК, доказателства в наказателството производство могат да бъдат фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда, предвиден в НПК.

За да бъдем изправени пред доказателство, на първо място, трябва да са налице фактически данни. Последните са факти от обективната действителност, които се намират вън от съзнанието на познаващия субект. На следващо място, фактическите данни могат да бъдат доказателства независимо къде са настъпили. Те трябва да бъдат индивидуализирани. Индивидуализират се по време, за да може да бъде установена връзката с главния, основния факт търсен в процеса. Фактическите данни могат да бъдат свързани с обстоятелствата по делото. Фактите трябва да допринасят за изясняване обстоятелствата по делото. доказателствата трябва да бъдат установени по предвидения в НПК ред, което гарантира тяхната достоверност.

Личността на обвиняемия по начало е доказателство. Тогава, когато обвиняемият има някаква физическа особеност, това обстоятелство може да има значение, тъй като обвиняемият се характеризира със своя особеност, което е от значение за изясняване обстоятелствата по делото. Минали осъждания на лицето са доказателство, но те не могат да обосноват виновността на лицето, от тях не може да се съди, че обвиняемият е извършител на престъплението. Репутацията на лицето и общественото мнение не могат да бъдат доказателства по делото.

Според акад. Павлов, доказателствата са конкретни определени факти от обективната действителност, свързани с главния факт, приложени са по делото, възпроизведени са в процеса по реда и със средствата по НПК и които допринасят за разкриване на истината, търсена в наказателното производство.

Възниква въпроса дали е възможно да има доказателство без доказателствено средство – да, но то винаги се съпътства с косвено доказателствено средство.

 

8.Същност на доказателствените средства. Разлика от доказателствата

Доказателствените средства, съгласно чл. 105, ал. 1, служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или на други доказателствени средства. Доказателствените средства по своята същност представляват процесуални технически способи за възпроизвеждане на доказателства или на доказателствени средства. Доказателствените средства са в тясна връзка с доказателствата.

Следва да се прави разлика между доказателствените средства и доказателствата. Доказателствата са факти от действителността, докатао доказателствените средства са способи на наказателния процес. Доказателствата не могат да бъдат изчерпателно изброени в закона, за разлика от доказателствените средства, които са изчерпателно предвидени в НПК. Доказателствените средства са предварително определени от законодателя, което цели избягване на произвола, да се гарантират правата на участниците в наказателното дело. При допускане на доказателствените средства съдът преценява дали те отговарят на предвидените в НПК условия. Доказателствата са допустими, когато те са относими по делото.

Обсъждане на доказателства и доказателствени средства. При доказателствата следва да се прецени дали обективната връзка между фактите правят изводи относно доказаността на обвинението. От доказателствените средства следва само достоверонстта на източника, от който се черпят доказателствата.

Доказателственитият материал представлява съвкупността от доказателствата и доказателствените средства.

 

20. Допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствения материал.

Процесът на доказването се състои от няколко етапа: допускане на доказателствен материал; събиране по предвидения в НПК ред; проверка на събраният доказателствен материал и оценка на доказателствата и доказателствените средства(доказателствения материал).

Допускането е дейност по посочване на определен доказателствен материал от някои от субектите на процеса /субект на процеса, който не е орган по ръководство и решаване на съответния стадий/ и съответно приемане на тези доказателствени материали от компетентния орган по ръководство и решаване в съответния процесуален стадий. Допускането обикновено предполага наличието на два субекта: 1. който прави искане за събиране и 2. който допуска този материал да бъде събран. Когато органът по ръководство и решаване събира доказателствата по свой почин, тогаво не е необходимо да има направено искане от страна на субект на наказателния процес – достатъчна е преценката за относимостта на доказателствения материал на органа по ръководство, въз основа на която взема решение за събиране, респ. не, на доказателствения материал по съответното дело.

От относимостта зависи дали трябва да бъде събрано дадено доказателство или не. Съгласно практиката не може да се откаже допускане на доказателство, чрез което ще се установи определено обстоятелство ако за противното твърдение има събран доказателствен материал.

Относно допускането на даказателствета, последното не следва да се смесва с допустимостта на дадени материали в качеството на доказателства и доказателствените средства.

Актовете на органите по ръководство и решаване, с които се допуска събирането на определено доказателство и доказателствено средство са различни в двете фази на доказателствения процес. В досъдебната фаза актът е постановление, като постанолението на разследващия орган за отказ на събиране на определено доказателство подлежи на обжалване пред съответния прокурор, съотв. актът, с който се произнася прокурорът подлежи на обжалване пред прокурор от по-горестоящата прокуратура, чийто акт е окончателен. В съдебната фаза актът, с който се допуска или отказва събиране на определен доказателствен материал е определение, което не подлежи на самостоятелно обжалване. Отказът на съда ще бъде преценяван при проверката на присъдата /ако бъде обжалвана/.

Събирането на доказателственият материал. Това е втория етап в процеса на доказването и представлява дейност по откриване, възприемане, закрепване и запазване на фактически данни, свързани с престъплението. Събирането на доказателственият материал се извършва посредством способите на доказване, предвидени в НПК /чл. 106/.

Способинете на доказване са предварително определени и ясно регламентирани в НПК. Това гарантира тяхната ефективност, т.е. това е гаранция за разкриване на всички интересуващи делото факти, гаранция за достоверността на тези факти. Предверителното определяне на способите на доказване е и важна гаранция че тяхното използване няма да бъдат засегнати неправомерно правата на гражданите. Способите на доказване са регламентирани в гл. ХІV от част ІІ на НПК. Изброените в чл. 136, ал.1 способи на доказване са изчерпателно изброени: разпит, експертиза, оглед, претърсването, изземването, разпознаването на лица и предмети, следствен експеримент, СРС /в отменения НПК способите на доказване се наричаха способи за събиране и проверка на доказателствен материал/.

Събирането на доказателственият материал се извършва от органа по ръководство и решаване в съответния процесуален стадий. По изключение събирането на доказателствения материал може да се извърши от друго лице тогава, когато имаме извършване на съдебноследствените действия по делегация. Такива действия по делегация се допускат, когато те трябва да бъдат извършени вън от района на органа, който разглежда делото и извършването на такива действия представлява особени затруднения. Когато делегацията се постановява от съд, тогава тези действия се извършват от съответния районен съдия /без знечение, че ОС има нужда от извършване действия по делегация, те се извършват от районния съд/, а когато делегацията е постановена от орган на досъдебното производство, действията се извършват от съответния орган на досъдебното производство на съответния район.

След събиране на доказателствен материал се извършва проверка на събраните доказателства. Всички събрани доказателства подлежат на внимателна проверка. Тя се извършва от органа по ръководство и решаване от съответния стадий на процеса. Проверката се извършва чрез способите на доказване. Проверката може да се извърши и по време на събиране на доказателствен материал, но и след неговото събиране. Веднъж събран доказателственият материал може да се ползва от всички субекти на процеса, страната, по чието искане е събран определен доказателствен материял, не може в паследствие да изисква изключване от доказателствения материал по делото. Това е така, защото доказателствата не са на страните, а са предназначени за съда. Страните имат правомощия в процеса на доказването дотолкова, доколкото имат право да задават въпроси на свидетели и т.н.

Оценка на доказателствения материал. Последната може да се извършва от всеки участник в процеса, вкл. и от публиката. Тя е последния етап от процеса на доказването. Тя е последния елемент от този процес, в който съответният участник на базата на събрания материал прави изводите по съответното наказателно дело. Най-важната, най-съществена оценката за наказателния процес е тази на органа по ръководство и решаване. Оценката, която прави съдът като първа инстанция, съотв. въззивна инстанция, се произнася по виновността. На базата на направената оценка съдът постановява своя акт.

Съдът изчаква всички доказателствени искания на страните и едва тогава допуска съответните доказателства по свой почин. Органът по разследване и решаване в досъдебната фаза следва да събира всички доказателства, а не само тези потвърждаващи тезата му /обвинителен уклон/, не обвинение на всяка цена. Не може да се откаже събиране на доказателства с аргумент, че то не е направено в определен срок. Ако по време на съдебните прения подсъдимият отправи искане за събиране доказателствен материал и ако той е относим ще отмени определението си прекратяване на съдебното диране и даване ход на пренията, за да бъде събран искания доказателствен материал. Доказателства не могат да се събират в касационната инстанция.

5. Преки и косвени доказателства.

Доказателствата се делят на четири групи:

Преки и косвени. Критерий за определяне доказателствата като преки или косвени е отношението на доказателствата към главния факт на процеса.

Преките доказателства пряко и непосредствено възпроизвеждат обстоятелства от предмета на доказването. При косвените доказателства връзката между доказателството и обстоятелствата от главния факт подлежащ на доказване, преминава през други факти и като цяло тази система връзка между фактите може да даде информация за предмета на доказване, т.е. за главния факт. Неправилно косвените доказателства понякога се наричат улики, тъй като последните по своя характер насочват към доказателства, които уличават обвиняемия, т.е. обосновават неговата отговорност. Косвените доказателства по своя характер могат да бъдат такива, които уличават обвиняемия, както и такива които опровергават обвиняемия.

Значението на делението е относно начина, по който могат да бъдат ползвани едните и другите в процеса на доказване. Преките доказателства е достатъчно да бъдат достоверни, за да се поставят в основата на присъдата. При косвените не е достатъчно само да се установи тяхната достоверност. Последната трябва да бъде установена, но следва да се установи още непрекъсната система от доказателства, която в своята цялост възпроизвежда факти, включени в предмета на доказването. Възможно присъдата да бъде постановена въз основа само на косвени доказателства, стига те да изграждат една хармонична верига, т.е. да съставляват цялостна система, на базата на която да се прави единствено възможен извод.

 

6. Първични и производни доказателства. Обвинителни и оправдателни доказателства.

Първични и проризводни доказателства. Критерий за тази класификация е източника на информация. Първични ще са доказателствата, които например се установяват чрез разпит на свидетел очевидец. Производните, например вместо оригинал на документа в наказателния процес се събере копие от документа. Принципът е, че в наказателния процес следва да се събират и проверяват първични доказателства. Задължението за компетентните органи е да събират първични доказателства. Възможно е да бъдат събрани и проверени производни доказателства, например когато първичните са изгубени или унищожени. Производните доказателства се събират тогава, когато трябва да послужат за откриване на първични доказателства.

Обвинителни и оправдателни доказателства. Критерий на това деление е дали чрез събиране на съответното доказателство се обосновава и доказва обвинението, когато сме изправени пред обвинителни доказалства; а когато чрез доказателствата се опровергава или разколебава повдигнатото обвинение, то тогава сме изправени пред оправдателни доказателства. Те могат да засягат както обективната, така и субективната страна на престъплението.

Обвинителните обстоятелства изясняват въпроса за вината, а оправдателните – водят до установяване на обстоятелства изключващи вината, установяват се смекчаващи вината обстоятелства.

Практическо значение на делението на доказателствата на обвинителни и оправдателни. Защитникът е длъжен в рамките на своята процесуална дейност да действа еднопосочно – по начин за установяване в процеса на оправдателните доказателства или до такива, които смекчават отговорността на подзащитния му. Той не е длъжен да бъде обективен по начина, по който носят това задължение държавните органи, участващи в процеса. Това е така, защото той е част от правото на защита на обвиняемия. Ако защитникът действа против интереса на обвиняемия, респ. подсъдимия, и от неговото поведение е видно, че той действа в подкрепа на обвинителната теза, то е възможно постановената присъда да бъде отменена, тъй като по своята същност ще бъдем изправени до съществени нарушения на процесуалните правила – накърняване правото на защита на подсъдимия.

 

7. Веществени и невеществени доказателства.

Критерият за това деление е естеството на доказателствата. Невеществените доказателства са възприятията. Веществените доказателства са такива, които могат да бъдат видяни, пипнати, т.е. предмети от обективната действителност. Като веществени доказателства в наказателния процес се събират и проверяват предметите, които са били предназначени или пък са послужили за извършване на престъплението. Като веществени доказателства се събират и проверяват предметите върху които има следи от престъплението или пък са били предмет на престъпление. Като веществени доказателства се събират и проверяват всички други предмети, които могат да послужат за изясняване обстоятелствата по делото. При събирането на веществените доказателства трябва да се спазват определени изисквания: желателно е те да бъдат фотографирани, задължително е да бъдат описани в съответен протокол. Веществените доказателства трябва да бъдат внимателно огледани. Те задължително трябва да бъдат приложени по делото, като съответните органи по ръководство и решаване следят за това да бъдат взети мерки да не се повредят или изменят по някакъв начин тези веществени доказателства. Възможно е веществените доказателства да са от такова естество, че да няма как да се приложат директно по делото. В този случай е необходимо доказателствата да бъдат надлежно фиксирани, т.е. фотографирани, описани. Веществените доказателства по принцип се позят до приключване на наказателното дело. Възможно е преди този момент предмети иззети като веществени доказателства да бъдат върнати на лицата. Това се извършва с разрешение на прокурора само ако връщането няма да затрудни разкриването на обективната истина. Ако прокурорът откаже да върне определен предмет иззет като веществено доказателство, то отказът на прокурора подлежи на обжалване пред съответния първоинстанционен съд. Съдът се произнася по жалбата в 3-дн. срок от постъпването й в едноличен състав, в закрито заседание.

9. Гласни доказателствени средства.

Съгласно чл. 114 НПК доказателствата се установяват чрез гласни, веществени и писмени доказателствени средства.

Гласните доказателствени средства представляват обясненията на обвиняемия, показанията на свидетелите. Обясненията на обвиняемия представляват изявления направени в процеса, с които се възпроизвеждат факти и обстоятелства имащи значение за предмета на доказването и за осъществяване на задачите на наказателния процес. Обясненията на обвиняемия имат сложна характеристика. От една страна, обясненията на обвиняемия представляват гласно доказателствено средство. От друга страна обаче, те представляват и средство за защита. Тази сложна характеристика на обясненията на обвиняемия произтича и е обусловена от положението на обвиняемия като субект на правото на защита. Като такъв обвиняемият притежава цял комплекс от процесуални права, съдържащи се в чл. 55 НПК. Едно от тези процесуални права е правото да дава обяснения по обвинението. Като доказателствено средство обясненията трябва да са дадени по реда, предвиден в НПК. Обясненията трябва да изясняват факти от предмета на доказване. Именно предметът на доказване е критерия, който ще ни даде възможност да отграничим обясненията като доказателствено средство и като средство за защита. Като средство за защита обясненията могат да са носочени към предмета на доказване, но могат да изясняват и въпроси, които стоят извън обстоятелствата по предмета на доказване. Обясненията като средство за защита са винаги по-широко понятие в сравнение с обясненията като доказателствено средство. Когато говорим за обясненията на обвиняемия възниква въпроса за самопризнанието. Последното по своята същност, макар че разкрива факти и обстоятелства от предмета на доказването, то се оценява като смекчаващо отговорността обстоятелство, затова се приема, че самопризнанието освен доказателствено средство, представлява и средство за защита. Самопризнанието трябва да бъде изрично и несъмнено, правдоподобно и от субективна, и от обективна страна. От субективна страна се приема, че то е правдоподобно, когато е направено ясно, не е изтръгнато с насилие, или да е направено погрешно, а от обективна страна – ако се намира в съответствие с останалия събран по делото доказателствен материал. Веднъж направено самопризнанието то става част от доказателствения материал и като такова следва да бъде проверено и оценено. Когато обвиняемият със своите обяснения дава сведения за чужда престъпна дейност, то тогава сме изправени пред т.нар. “оговор”. За да се ползва последният като доказателствено средство съгласно практиката се поставят няколко изисквания: 1. той трябва да бъде подкрепен от останалия по делото доказателствен материал; 2. обвиняемият да няма пряк интерес да даде този оговор.

Свидетелските показания също представляват изявления, с които едно лице дава сведение за своите възприятия относно фактите, които имат значение за делото. Тези възприятия могат да се отнасят до всички факти и обстоятелства касаещи процеса /чл. 117/. Свидетелските показания са само доказателствено средство, не и средство за защита, тъй като по правило свидетелят не е субект на правото на защита, а участник, който чрез излагане на своите възприятия или знание за минало събитие, предмет на наказателното дело, подпомага процеса и допринася за събиране на доказателствения материал от значение за разкриване на истината.

Разликата между обясненията на обвиняемия и показанията на свидетеля се състои на първо място в това, че обясненията винаги се дават от субект на наказателния процес. Показанията на свидетеля по правило се дават от лице, което не е субект на наказателния процес. За разлика от обясненията на обвиняемия, показанията на свидетеля са само доказателствено средство. Обясненията на обвиняемия по своята същност не са задължение на обвиняемия, докато свидетелят е длъжен да дава показания и под страх от наказателна отговорност е длъжен да каже истината. Обвиняемият най-често дава обяснения за собствената си престъпна дейност, докато свидетелят дава показания за чужда престъпна дейност.

10. Писмени доказателствени средства.

Писмените доказателствени средства са протоколите за действията по разследване, за съдебните следствени действия, както и за другите процесуални действия, протоколите за изготвяне на веществени доказателствени средства, както и други документи, които са от значение за наказателното дело и изготвени по реда на НПК. Писмените доказателствени средства са такива, които са изготвени по предвидения в закона ред и съответно в предвидената от закона форма. Те са изготвени с нарочна цел, т.е., за да послужат за установяване на определени факти. Доказателствено значение има само тяхното съдържание и тези доказателствени средства са включени в доказателствения материал по предвидения в НПК ред. Писмените доказателствени средства на първо място са документи, в тях с помощта на писмени знаци са закрепени изявления имащи значение за наказателното дело. Целта, с която те са изготвени, е за да послужат за установяване в процеса на определени факти и обстоятелства. При писмените доказателствени средства доказателствено значение има само тяхното съдържание. Ако освен съдържанието за наказателния процес има значение и някои външни белези на този документ, то тогав се поставя въпросът дали не сме изправени пред веществено доказателство от категорията на писмено доказателство. Ако се установи например, че един официален документ е подправен, то той става доказателствено средство, но не в настоящото производство, а за друго наказателно произвоство.

Писмените доказателства и писмените доказателствени средства са различни неща. Писмените доказателства са факти от действителността предмет на доказване. Писмените доказателствени средства са средства на самия процес. Писмените доказателства могат да бъдат възпроизведени в процеса, но по правило те не могат да бъдат заменени, каквото може да се направи с писменото доказателствено средство.

Протоколите, създавани в рамките на наказателния процес, е писмено доказателствено средство. Те, ако са съставени при условията и реда предвиден в НПК, съставляват доказателствени средства за извършване на съответните действия за реда, по който са извършени и събраните по вереме на тези действия доказателства. Когато е налице порок при изготвянето този протокол не може да удостовери посочените обстоятелства. Протоколът освен доказателства възпроизвежда и може да възпроизвежда други доказателствени средства – протокола за извършен разпит възпроизвежда гласните доказателствени средства, които представляват обясненията на обвиняемия, които от своя страна възпроизвеждат определени факти.

 

ІІІ. ОСОБЕНА ЧАСТ

1. Обща характеристика на досъдебното производство.

Наказателният процес протича в две фази – досъдебна и съдебна фаза.

Досъдебната фаза по дела от общ характер е фаза за прокурора. Това е фазата, в която се извършва разследването по наказателното дело, което разследване има за цел да снабди процеса с доказателствен материал, който да обоснове привличане на определено лице като обвиняем, съотв. да обоснове решението на прокурора да внесе обвинителен акт в съд.

По правило тази фаза е закрита. Производството в нея е лишено от публичност. В досъдебната фаза основните принципи на наказателния процес не се разгръщат в своята пълнота, така както това става в съдебното заседание в първа инстанция. В досъдебната фаза в ръцете на органите по ръководство и решаване е съсредоточена още една функция и това е обвинителната функция. Действията, които се извършват в тази фаза, в по-голямата си част не са публични, липсва устното начало и е предимно писмена дейност, правата на гражданите, участващи в наказателния процес в защита на лични права и законни интереси, не са така осигурени, както в съдебната фаза на наказателния процес. Например за пострадалият от деянието, предмет на наказателното дело, няма възможност да се запознава с материалите по делото, той има право да бъде уведомен за хода на делото. Това разрешение на законодателя е правилно, тъй като това производство е такова за прокурора. То следва да се извърши максимално експедитивно, в рамките на сроковете предвидени в НПК и ако има основание, прокурорът да внесе обвинителен акт в съответния съд. В съдебната фаза, най-вече в производството пред първа инстанция, се разгръщат всички принципи на процеса. По време на този стадий се събира и доказателствения материал, който ще бъде ползван при постановяване на присъдата.

Досъдебната фаза по правило е тайна, закрита.

Съгласно НПК, за първи път разследването се установи като единна, унифицирана форма, в която се осъществява досъдебната дейност. До приемане на новия НПК разследването винаги се е провеждало в различни форми, в зависимост от това кой е компетентния разследващ орган. До влизане в сила на новия НПК следователите и дознателите извършваха действията по разследването при спазване на различни правила. Следователите разследваха под формата на предварително производство, а дознателите – под формата на полицейско производство, което протича под две форми: бързо полицейско производство и дознание. Това водеше до редица неудобства, поради тази причина в новия НПК се оеднакви материята, т.е. следователи и дознатели извършват своите действия при спазване на едни и същи изисквания на закона. Разследването, което се извършва от следовател, отговаря на изискванията на нормите, по които действа и дознателя. С новия НПК се оеднакви и процесуално положение на различните разследващи органи, т.е. дознателят има идентични правомощия и е поставен в едно и също процесуално положение както следователя. В новия НПК в еднаква степен се ограничиха правомощията на дознателите и следователите. Те в еднаква степен са подчинени на прокурора. По отменения НПК следователите имаха процесуалната възможност да възразяват срещу указанията на прокурора. В сега действащия НПК такава възможност те нямат. С новия НПК са увеличени в значителна степен правомощията на прокурора, но заедно с това е отнета възможността на прокурора да прехвърля дела, които са от компетентността на дознателите, за разследване от следовател.

Органите на доседъбното производство са прокурора и разследващите органи. Органите на досъдебното производство осъществяват две от основните наказателнопроцесуални функции, като в началото на извършване на дейността възниква функцията по ръководство и решаване и когато се събере достатъчно доказателствен материал, който да обоснове привличане на едно лице като обвиняем, тогава възниква и обвинителната функция. С новия НПК значително се ограничи оперативната самостоятелност на разследващите органи. Въпреки че в чл. 203, ал. 1 НПК е указано задължението за разследващия орган да вземе всички мерки, за да осигури своевременното, законосъобразно и успешно завършване на разследването, в ал. 3 на чл. 203 е указано задължението му системно да докладва на прокурора за хода на разследването като обсъжда с него възможните версии, както и всички други въпроси, които имат значение за законосъобразното и успешно приключване на разследването. Писмените указания на прокурора са задължителни и по никакъв начин не подлежат на възразяване.

Прокурорът при осъществяване на своето ръководство и надзор при извършване на разследването има изключително широки правомощия по отношение на работата на разследващия орган. Преди извършването на определени действия разследващите органи са длъжни да докладват делото на прокурора, за да може да даде той своето становище по извършването на определеното действие. По новия НПК е предвидена възможност за прокурора да осъществява цялостно разследване. Съгласно разпоредбата на чл. 46, ал. 2, т. 2, прокурорът може да извършва разследване.

Разпределението на делата между разследващите органи е уредено в чл. 194 НПК, като принципът е, че всички дела се разследват от дознатели освен тези, които са предвидени за разследване от следователи.

С новия НПК изключително много се стесни кръга дела подлежащи на разследване от следователите. За следователите НПК запази престъпленията от общ характер по изрични посочени текстове от особената част на НК, като престъпления против републиката; престъпления против мира и човечеството; престъпления извършени от лица с имунитет, от членове на МС или от държавни служители в МВР; престъпления извършени в чужбина. Всички останали престъпления, извън кръга на посочените, подлежат на разследване от дознатели.

2. Образуване на досъдебното производство.

Съгласно настоящата процесуална уредба стадиите на досъдебната фаза на наказателния процес са два: 1. извършване на разследване и 2. действия на прокурора след приключване на разследването.

За да започне разследването е необходимо наказателното производство да бъде образувано. По новия НПК се отне възможността на разследващите органи да образуват досъдебното производство с нарочно постановление. Правомощия за образуване на досъдебното производство с постановление за образуване има само прокурорът.

За да бъде образувано досъдебно производство е необходимо да са налице предвидените в закона предпоставки: законен повод и достатъчно данни за извършване на престъпление. В някои случаи освен тези две задължителни предпоставки е необходимо да е налице и тъжба на пострадалия до прокурора /не е необходимо тъжбата да отговаря на реквизитите на тъжба по наказателните дела от частен тъжител/. Такава тъжба е необходима при престъпленията от частно-публичен характер, тъй като, за да започнат тези дела е необходимо да има изявена воля на пострадалия. Веднъж предявена тъжбата не може да бъде оттеглена от пострадалия. Липсата на тъжба при делата от частно-публичен характер представлява основание за прекратяване на наказателното дело.

Законните поводи, които могат да послужат като такива за образуване на досъдебно производство, са посочени в чл. 208 от НПК. Освен законните поводи е необходимо наличието на достатъчно данни за извършено престъпление. Тук говорим за данни, а не за доказателства, тъй като за да има доказателства, те трябва да бъдат събрани чрез използване способите на доказване. За да бъдат данните достатъчни от същите трябва да може да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление /чл. 211/.

По правило досъдебното производство се образува от прокурора – чл. 212, ал. 1. От това правило законодателят в чл. 212, ал. 2 е предвидил изключения. В хипотезите на чл. 212, ал. 2 досъдебното производство се счита образувано със съставяне акта на първото действие по разследването. Кумулативна предпоставка за даване начало на досъдебното производство е извършеното действие да е единствена възможност за събиране на доказателства – чл. 212, ал. 2, предл. последно. Когато се дада начало на досъдебното производство по реда на чл. 212, ал. 2 е необходимо разследващият орган незабавно да уведоми прокурора, като незабавно означава не по-късно от 24 часа от извършване на действието.

Без значение от това дали досъдебното производство е образувано с нарочно постановление на прокурора или по реда на чл. 212, ал. 2, задължително в постановлението за образуване на досъдебно производство, съотв. в акта, е необходимо да се посочат законния повод и данните въз основа на които се образува досъдебното производство и съотв. данните за извършеното престъпление. Протоколът за първото действие за разследването трябва да отговаря на всички изискавния поставени от НПК за съставяне на протокол. Постановлението трябва да отговаря на изискванията на чл. 214, ал. 1.

Възможно е прокурорът да откаже да образува досъдебно производство, тъй като счита, че не са налице необходимите предпоставки. В случаите, когато прокурорът постановява постановление за отказ на образуване на досъдебно производство, той е длъжен за това постановление да уведоми пострадалия от деянието, ощетеното юридическо лице, както и лицето, което е направило съобщението. Постановлението за отказ може да се обжалва пред прокурор от по-горестящата прокуратура, което обжалване не е обвързано със срок.

Във връзка с образуване на досъдебното производство, когато последното е образувано с постановление на прокурора, в редица случаи то се образува срещу определено лице /не е правилно, да се образува срещу определено лице, тъй като това лице няма процесуална рола – той не е обвиняем, т.е. не разполага с право на защита, възможно е по отношение на него да не се съберат доказателства и никога да не бъде привлечен като обвиняем, но влиза в регистрациите на МВР/.

3. Извършване на разследването.

След като се образува досъдебното производство започва разследването. Началото на разследването може да съвпада с образуването на наказателното производство ако последното е станало по предвидения в чл. 212, ал. 2 начин.

Разследването се извършва от компетентния разследващ орган съобразно правилата предвидени в НПК. Компетентният разследващ орган се определя по правилото на чл. 194, ал. 1 и 2. По правило досъдебното производство се извършва в района, който съответства на района на съда компетентен да разгледа делото /чл. 195, ал. 1/.

Досъдебното производство може да се извърши в района, където е разкрито престъплението или където е местожителство на обвиняемия, или където е местожителството на повечето обвиняеми или повечето свидетели, когато привличането като обвинаем е за няколко престъпления, извършени в района на различни съдилища, както и когато това се налага, за да се осигури бързина, обективност, всестранност и пълнота на разследването /чл. 195, ал. 2/. Компетентен да вземе решение делото да се разследва в различен район е прокурора, постановил постановлението за образуване на досъдебното производство. Възможно е с разрешение на главния прокурор досъдебното производство да бъде извършено и в друг район, различен от посочените в чл. 195, ал. 1-2, с оглед по-пълното разследване на престъплението.

Разследването се провежда под надзора и ръководството на наблюдаващия прокурор. Възможна е замяната на наблюдаващия прокурор и това няма да доведе до съществено нарушение на процесуалните правила, до необходимост от извършване отново на разследването под ръководството на новия наблюдаващ прокурор.

Законът не предвижда стриктна последователност на действията, които трябва да бъдат извършени от разследващия орган. Последният извършва такива действия по разследването, съотв. процесуални действия, каквито намери за необходимо да се извършат, респ. указани му от прокурора. Единствено действията по привличане на обвиняемия, предявяване на постановлението за привличане на обвиняем, съотв. разпита на обвиняемия след привличането му като такъв, следва да бъдат направени в тази процесуална поредност.

Когато разследващия орган приключи със събиране на дакозателствения материал е длъжен да престъпи към предявяване на резследването, с което действие ще приключи работата на разследващия орган, като след изготвяне на заключението си, той ще предаде материалите по делото на прокурора. Следва да се знае, че в новия НПК се въведе идеята за екипност в провеждане на разследването, екипност в смисъл между разследващия орган и прокурора. Законодателят е предвидил в обща норма, редица процесуални моменти, в които задължително разследващият орган е длъжен да докладва на прокурора наказателното дело или чрез него да направи предложение за извършване на определени действия по разследването или да направи предложение за вземане на определени мерки за процесуална принуда, вкл. мерки за неотклонение. Преди привличане на определено лице като обвиняем разследващия орган е длъжен да докладва на прокурора делото, да го уведоми за събрания доказателствен материал, обосноваващ отговорността на определено лице за извършване на деянието, предмет на наказателното дело и едва тогава да предприеме стъпки по привличане на това лице като обвиняем. Когато разследващият орган прецени, че е изправен пред необходимостта за вземане на мярка за неотклонение, мярка за процесуална принуда, той е длъжен да сезира за това прокурора, да направи предложение пред него, тъй като единствено прокурорът има компетентността да отправи съответните искания пред съда, защото в рамките на досъдебната фаза всички тези мерки се налагат с акт на съда /това е т.нар. съдебен контрол в рамките на досъдебното производство/. При извършване на разследването, в редица случаи, за да се осъществи определен способ на доказване, е необходима санкция на съда. В този случай, разследващият орган няма правомощие директно да отправи искане пред съдия от съответния първоинстанционен съд, а то следва да се отправи към наблюдаващия прокурор, който е компетентен да иска от съда разрешение за извършване на съответното действие. По този начин чрез предвиждането на тези правила, законодателят се е стремил да постигне определена цел, която се изразява в това прокурора да е постоянно ангажиран и да е наясно с това какви са действията, които се извършват, какви доказателствени материали са събрани и т.н. Това е в тясна връзка с отнетата възможност на прокурора да връща делото за допълнително разследване.

4. Предпоставки за привличане на обвиняем.

Действията, които се извършват в процеса се делят най-общо на две: действия по разследването и процесуални действия. Резултатът от действията по разследването е събиране и проверка на доказателствен материал. Процесуалните действия са действия в процеса. Привличането на обвиняем е процесуално действие.

Следва да се прави разлика между привличането на обвиняем и повдигане на обвинение. Привличането на обвиняемия се извършва в хода на досъдебната фаза, в хода на разследването, което се провежда в нея. Повдигането на обвинението е действие, извършвано от прокурора – с обвинителният акт повдига обвинение пред съда. Другото понятие е предаване на съд, което става след като съдията-докладчик извърши проверка на обвинителния акт и прецени дали са налице предпоставките за разглеждане на наказателното дело в съдебно заседние и насрочи същото, с което лицето се предава на съд. 

Съгласно НПК привличането на обвиняем се извършва от разследващия орган. За да извърши действия по привличане на обвиняем, разследващият орган е длъжен да докладва делото на прокурора и едва тогава да извърши привличането на лицето като обвиняем. Възможно е обаче привличането на обвиняем да стане не с нарочно постановление за привличане, а със съставянето на акта за първото действие по разследване срещу лицето. Ако привличането стане по този ред, разследващият орган е длъжен да докладва привличането пред прокурора незабовно в рамките на 24ч.

За да бъде привлечено едно лице като обвиняем следва да са налице предпоставките на чл. 219, ал. 1 НПК – достатъчно доказателства за виновността на едно лице, да липсват основания за прекратяване на наказателното производство. Предпоставките за привличане на едно лице като обвиняем условно са разделени на фактически и правни. Фактическите предпоставки са доказателствения материал, който трябва да е налице и въз основа на който се обосновава виновността на лицето за извършеното деяние, т.е. въз основа на събрания доказателствен материал трябва да се прави извода, че лицето е извършител на деянието, който извод не трябва да се разколебава от събраните доказателства. Привличането на обвиняемия следва да бъде направено много внимателно във времето в смисъл такъв, че разследващият орган и прокурорът следва да преценят кога да бъде направено привличането на лицето като обвиняемо, тъй като ако това е направено рано, може да се стигне до привличане на лице, което да не е извършител на деянието. От друга страна, ако това е направено късно може да се стигне до препятстване на разследването в смисъл да се заличат важни за разследването доказателства.

Правните предпоставки, които следва да са налице, могат да бъдат поделени на материалноправни и процесуалноправни. Към първите спадат на първо място, лицето, което се привлича като обвиняем да е годен наказателноотговорен субект; деецът да не е освободен от наказателна отговорност  с прилагане на възпитателни мерки или пък с налагане на административно наказание; наказателната отговорност на дееца да не е погасена по една или друга причина, предвидена в закона /напр. изтекла давност/. Процесуалноправните предпоставки са: лицето да няма влязла в сила присъда за деянието предмет на наказателното дело; органът, който извършва привличането да е компетентен за това. Когато законът изисква особени предпоставки те трябва да са налице /например ако лицето е с имунитет, трябва първо да бъде свален имунитетът/.

След като разследващият орган докладва наказателното дело на прокурора и последният прецени, че са налице предпоставките на чл. 219, разследващият орган изготвя постановление за привличане на обвиняем. Постановлението следва да съдържа предвидените в чл. 219, ал. 3 реквизити.

Привличането освен с постановление за привличане може да бъде извършено и с първото действие по разследването срещу лицето. Тогава, това трябва да бъде отразено в протокола.

Качеството на обвиняем се придобива не от момента на предявяване на постановлението на обвиняемия, а от момента на привличане на обвиняемия.

Следващото действие след привличане на обвиняемия е предявяване на обвинението.

Предявяването на обвинението се изразява в предоставянето на поставлението за привличане на лицето, което се привлича като обвиняем, за запознаване с него, като се дават и нужните разяснения на лицето /чл. 227/. Предявяване на обвинението по правило се прави незабавно след привличането. Когато последното е направено с нарочно постановление, моментът на привличане, съотв. на предявяване не съвпадат. Разследващият орган предприема необходимите действия по призоваването на лицето, за да може да му предостави постановлението за запознаване, т.е. да извърши предявяване на изготвеното постановление. Когато привличането на обвиняем е станало с първото действие по разследването, тези два момента съвпадат.

Действията по привличане и предявяване на обвинението се следват от извършване на разпит на обвиняемия /чл. 221/. Правото на лицето да се подпомага от защитник при извършване действията по предявяване, съотв. по разпита, се гарантира от законодателя. Ако обвиняемият се яви без зещитник и поиска от разследващия орган да организира защитата си, то разследващият орган е длъжен да отложи действието по предявяването, съотв. по разпита, за срок до 72 часа, затова се извършва с ново призоваване. Ако лицето се яви със защитник на лицето се предявява обвинението и се пристъпва към разпит Когато сме изправени пред хипотези на задължителна защита и обвиняемият се яви без защитник, то разследващият орган му назначава служебен защитник.

Чрез разпита се снемат обясненията на обвиняемият. Доколкото обясненията са освен гласно доказателствено средство, така и част от правата включени в правото на защита, обвиняемият има право да откаже да даде обяснения, да даде такива, каквито намери за добре. Разпитът на обвиняемия по преценка на разследващия орган може да се осъществи пред съдия от съответния първоинстанционен съд – чл. 222. разпитът пред съдия се извършва по правилата, по които се извършва съдебното следствие в рамките на съдебната фаза на наказателния процес, т.е. води се протол, който се подписва от съдията. Последният участва в разпита дотолкова, доколкото следи за законосъобразното му провеждане и не му се предоставят материалите по наказателното дело. Активна роля има прокурорът. Поради обстоятелството, че на съдията не се предоставят материалите по наказателното дело, то той може да участва в разглеждане на делото в съдебната му фаза.???(НЕ ТАКА Е ПОСОЧЕНО В ЗАКОНА-Чл.222 НПК) Извършеният разпит пред съдия, резултатите от него, може да се ползват в съдебната фаза, ако са налице предпоставките за прочитане на обясненията на обвиняемия дадени в досъдебната фаза пред съдия /само в този случай може да бъдат прочетени/.

Възможно е обясненията на обвиняемия да бъдат повод за извършване други действия по разследването за събиране на доказателствен материал или пък за проверка на вече събран. Например от обясненията да стане ясно, че е необходимо разпитването на други лица.

След като събере целия доказателствен материал разследващият орган докладва делото на прокурора. Когато последният получи делото в този процесуален момент изключително важно е той да извърши цялостен преглед на доказателствения материал и начина на неговото събиране /това е важно с оглед обстоятелството, че прокурорът няма право да върне делото на разследващия орган за извършване на други действие или събиране на други доказателства/ - чл. 226. Когато прецени, че следва да се извършат други действия по разследването, прокурорът указва на разследващия орган извършването им или извършва такива сам. Прокурорът може да прецени, че се налага ново привличане на обвиняемия.

Ново привличане на обвиняем /чл. 225/ по същество е изменение на обвинението. Т.е. има привлечено лице като обвиняем, но в хода на разследването са се събрали такива доказателствени материали, които налагат обвинението да бъде изменено, налагат да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление или се изменя фактическата обстановка, то тогава разследващият орган докладва делото на прокурора и се изготвя ново постановление за привличане. С новото привличане на обвиняемия първоначалното обвинение отпада. Задължението за ново привличане не възниква ако на досъдебната фаза се установи нужда от прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или за същото или еднакво наказуемо престъпление, когато няма съществено изменение на фактическите обстоятелства по делото.

След като прокурорът провери дали разследването е проведено законосъобразно, обективно, всестранно и пълно и прецени, че това е така, разследващият орган предявява на разследването.

Предявяването на разследването /чл. 227/ представлява дейност, при която съответнияг разследващ орган предоставя за запознаване на обвиняемия, съотв. на неговия защитник, всички материали събрани по наказателното дело – както резултата от действията по разследването, така и по отношение на всички процесуални действия. Предявяване на разследването се извършва и на пострадалия и на неговия повереник ако е ангажиран такъв, при условие че пострадалият е направил изрично искане за това /законът не предвижда да се уведомяват представителите на ощетеното юридическо лице, следователно няма задължение за разследващия орган да предяви разследването/. За извършване на действията по предяваване на разследванто на обвиняемия, респ на неговия защитник, обвиняемият следва да бъде призован, като тук законодателят също е предвидил правила, които да не допуснат злоупотреба с правото на защита – чл. 227, ал. 4 и 5.

След като лицата се запознаят с материалите по делото, те имат възможност да направят искания, бележки, възражения по тях. Тези искания, бележки, възражения могат да бъдат както писмени, така и устни /задължително се вписват в протокола, който се изготвя за извършваното процесуално действие – предявяване на разследването/. По направените искания задължително се произнася прокурора. Когато прокурорът уважи направените искания той указва да бъдат извършени например допълнително действия по разследването, като те могат да се осъществят в присъствието на лицата, които са ги поискали. След като се извършат тези действия, то тогава се извършва ново предявяване на разследването.

След като приключат всички действия на разследващия орган по събиране на доказателствата, по предявяване на разследването, то тогава разследващият орган пристъпва към изготвяне на своето заключение. Последното, по своя характер има значение за мнението на прокурора, т.е. прокурорът не е обвързан, не е длъжен да се съобрази с постановлението на разследващия орган. Обвинителното заключение се състои в три части: 1. обстоятелствена част; 2. заключителна част и 3. приложение /това са и частите на обвинителния акт/. Съдържанието е описаното в чл. 232.

Срок за приключване на разследването – чл. 234. Срокът, в който трябва да се осъществи дейността на разследващия орган, следва да бъде 2 месеца. Наблюдаващият прокурор може да определи и по-кратък срок, когато прецени, че такъв е достатъчен. Когато делото е фактическа и правна сложност следва да бъде направено обосновано искане до прокурор от по-горе стоящата прокуратура и който след преценка може да удължи срока с още с 4 месеца. Искането следва да бъде направено не по-късно от 15 дни преди изтичане 2-месечния срок. Това не е единствената възможност за удължаване срока. При изключителни случаи, главният прокурор има правомощия да удължава срока на разследването. Това правомощие не е обвързано с преклузивен срок, т.е. няма ограничение с колко да бъде удължен срока.

Съгласно чл. 234, ал. 7, действията по разследването, извършени извън срока, не пораждат правни последици, а събраните доказателства не могат да се ползват пред съда при постановяване на присъдата.

5. Действия на прокурора след приключване на разследването. Обвинителен акт.

След съставяне на обвинителното заключение разследващият орган незабавно изпраща делото на прокурора. От този момент започва стадият действие на прокурора след приключване на разследването.

След получаване на делото, прокурорът може да осъществи правомощия по прекратяване на наказателното дело ако открие основание за това; по спиране на наказателното производство; да внесе предложение пред съда за освобождаване на наказателна отговорност и реализиране на административно наказание при предпоставките по чл. 78а от НК; да внесе споразумение; може да изготви обвинителен акт и да повдигне обвинението пред съда. Прокурорът осъществява своите правомощия в 1-месечен срок от получаване на делото от разследващия орган.

Когато прокурорът установи, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при предявяване на разследването, само в този случай може да върне делото на разследващия орган, за да отстрани допуснатото нарушение.

Обвинителен акт /чл. 246/. Когато прокурорът установи, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинението пред съда, няма основание за прекратяване или спиране на наказателното производство и не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, което е отстранимо, съставя обвинителен акт. Последният се състои в три част: 1. обстоятелствена част; 2. заключителна част и 3. приложения. Обвинителният акт представлява едно твърдение, което подлежи на доказване в рамките на съдебната фаза и по точно в рамките на съдебното следствие пред първа инстанция. Прокурорът внася обвинителния акт, ведно с наказателното дело, с което започва съдебната фаза, в която орган по ръководство и решаване вече е съдът.

6. Прекратяване и спиране.

Прекратяване на наказателното дело от прокурора се извършва ако е налице някое от общите основания за прекратяване на наказателното дело или когато намери, че не е доказано участие на обвиняемия в престъплението – чл. 243. Преписи от постановлението се изпращат на обвиняемия, пострадалия или на неговите наследници, на ощетеното юридическо лице, които лица имат право да обжалват прекратителното постановление в 7-дн. срок пред съответния първоинстанционен съд. Съдът се произнася в закрито заседание еднолично в 7-дн. срок от постъпване на жалбата в съда. Съдът се произнася с определение, което може да се протестира и обжалва пред съответния въззивен съд в 7-дн. срок от съобщението. Определението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на обжалване, респ. протестиране.

С определението си съдът може да потвърждава постановлението; да изменя постановлението само относно основанията за прекратяване на наказателното производство, както и относно разпореждането с веществените доказателства; да отмени постановлението на прокурора и връща делото със задължителни указания.

Когато постановлението не е обжалвано, прокурор от по-горе стоящата прокуратура има компетентност да отмени постановлението. Когато има определение на съда по прекратителното постановление, действия по прекратеното дело могат да се извършват при положение, че делото бъде възобновено по извънредния стадий възобновяване на наказателни дела.

Спиране на наказателното производство /чл. 244/. Прокурорът спира наказателното производство при наличие на общите основания по чл. 25 и 26. Освен това наказателното производство може да бъде спряно и когато извършителят на престъплението не е разкрит или при продължително отсъствие на единствен свидетел – очевидец, извън пределите на страната, когато неговият разпит е от изключително значение за разкриване на истината, освен ако може да бъде разпитан по делегация, чрез телефон или видеоконференция.

Постановлението на прокурора подлежи на обжалване от обвиняемия, пострадалия или неговите наследници пред съответния първоинстанционен съд в 7-дн. срок от получаването му. Съдът се произнася еднолично в закрито заседание в 7-дн. срок от постъпване на делото в съда. Съдът се произнася с определение, което е окончателно. Последваща жалба срещу постановлението за спиране на наказателното производство може да се подаде не по-рано от 6 месеца от първоначално постановеното определение.

8. Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.

Образуването на съдебното производство зависи от вида на делото, а последното - от вида на престъплението. Нашето право познава два вида престъпления: престъпления от общ характер и престъпления от частен характер. Тези два основни вида престъпления са свързани с характера на двете производствa. Образуването на съдебното производство зависи от категорията дела. Производствата биват два вида – производства по дела от общ характер и производство по дела от частен характер. При дела от общ характер, с оглед обстоятелство, че има досъдебно производство, образуването става с внасяне на обвинителния акт в съда, т.е. не е необходимо изрично действие на съдебен орган за това образуване. При дела от частен характер предвид липсата на досъдебно производство, фактически трябва да има преценка на органа дали написаното в тъжбата може да влезе в съд. Преценката се извършва от председателя на районния съд, съответно председателя на окръжен съд, когато делото е подсъдно на този съд. Тази преценка е за наличието на предпоставките за образуване на наказателно дело от частен характер. При наличието на предпоставките се образува наказателно дело от частен характер, което става с разпореждане. Ако не са налице предпоставките, председателят на съда отказва образуване на наказателно дело, като отказът подлежи на обжалване с частна жалба.

1.Първият стадий от съдебната фаза е подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание. Подготвителните действия се делят на две части, макар и законът да ги е разделил механично. Първата част са подготвителните действия, които са свързани с решаване въпроса на “събдата” на обвинителния акт, а втората част е свързана с фактически действия по подготовка делото за разглеждане в съдебно заседание.

Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 1 след образуване на делото председателя на съда определя съдията-докладчик /съдията-докладчик, който се определя на случайния принцип, по НПК председателства състава, а според ЗСВ председател на състава се определя по старшинство/. Съдията-докладчик извършва процесуална проверка на делото. Чл. 248, ал. 2 дава четири насоки на проверка, които осъществява съдията-докладчик. След като отговори на тези въпроси съдията-докладчик решава какво ще прави с делото. Тук вече идват правомощията на съдията-докладчик в този стадий на процеса и те са следните:

1. Предаване обвиняемия на съд /изричен текст няма, самият рездел е озаглавен така/. Съгласно чл. 252, когато са налице основанията за разглеждане на делото в съдебно заседание, съдията-докладчик насрочва делото, от което се призумира, че с това обвиняемия е предаден на съд. Законът в чл. 252 основно третира въпроса за срока за насрочване. Срокът в чл. 252 е инструктивен – няма процесуална санкция ако делото бъде насрочено извън този срок. Най-съществената последица, освен движението на делото, е, че възникват страните /страни има само в съдебната фаза/. Страните, съгласно чл. 253 са: прокурорът, подсъдимият и защитникът; частният тъжител и частният обвинител; граждански ищец и граждански ответник. Повереникът не е самостоятелна страна в процеса.

2. Прекратяване на съдебното производство. Наказателният процес се дели на две фази – досъдебна и съдебна фаза. Когато на досъдебното производство се прекратява производството е без значение дали това е досъдебното или наказателното производство, защото в момента на прекратяване на досъдебното производство се слага край на цялостното процесуално развитие. В съдебната фаза се говори за прекратяване на съдебното производство и за прекратяване на наказателното производство. При прекратяване на последното се слага окончателно край на цялостното процесуално развитие. Когато се прекратява съдебното производство се слага край на съдебното производство, но наказателното остава във висящо положение.

Хипотезите за прекратяване на съдебното производство са две. Едната е  а)неподсъдност на делото, в който случай съдебното производство се прекратява и наказателното дело се изпраща на компетентния съд. Втората хипотеза е б)прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения - чл. 249, ал. 2, вр. 248, ал. 2, т. 3. Основанието за прекратяване е допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници. На първо място, допуснатите процесуални нарушения трябва да са само отстраними. На следващо място, законът никъде не говори за процесуално нарушение, а за съществено процесуално нарушение. Разликата между двете е неясна, няма разграничителен критерий между процесуално нарушение и съществено процесуално нарушение. Има редица решения, от които може да се направи извода, че съществено процесуално нарушение е това, което ако не беше допуснато, то решението би било друго. Опит в ограничаване на нарушенията дава и втората част на чл. 248, ал. 2, т. 3 - довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници Последните имат малко права, които са лимитативно изброени. Обвиняемият има редица права, които в много случаи дори да са нарушени не ограничават правото на обвиняемия в процес и заради това дали нарушението е огриничило право на обвиняемия следва да се преценява всеки път конкретно. До такова ограничение ще се стигне, когато е налице неясно обвинение, което е основание да се твърди, че лицето не може ефективно да се защитава. Такова неясно обвинение има най-често при противоречие между мотиви и диспозитив на обвинителния акт относно суми, периоди, факти. Когато е налице основанието по чл. 248, ал. 2, т. 3 и съдът го констатира, той трябва да укаже какви са нарушенията и как трябва да бъдат отстранени – чл. 249, ал. 2.

3. Прекратяване на наказателното производство. Основанията за прекратяване на наказателното производство са предвидени в чл. 250 и те са две групи. В ал. 1, т. 1 са изброени общите основания / с изключване на осн. по чл. 24, т. 1 и 5 следва от обстоятелството, че състоянието по т. 5 следва да бъде установено в едно състезателно производство/. В случаите по чл. 24, т. 4 има установяване на факт и събиране на доказателства, които не са включени в предмета на доказване, но влияят на цялоствното развитие на делото.

Наказателното производство се прекратява и когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление /чл. 24, т. 1/. Предметът на наказателното производство е: е ли извършеното деяние или се явява престъпление, с други думи квалификацията, която е дал прокурора в обвинителния акт. Когато чл. 24, т. 1 говори, че деянието не съставлява престъпление, с това се има предвид, че събраните и описани в обстоятелствената част на обвинителния акт фактически действия, които описват деянието и последиците от това деяние, не осъществяват състав на престъплението. И когато чл. 250, ал. 1, т. 2 казва, че деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление, се има предвид точно това. Има спор в теорията защо пише “описано в обвинителния акт”. Не е ясно защо законодателят го е написал така. Идеята е, че всичко, което е събрано по делото, прокурорът го използва за обвинителния акт и ако то не е описано в обвинителния акт го няма.

Последици от прекратяване на наказателното производство са посочени в чл. 250, ал. 2-4. Това разпореждане подлежи на обжалване по реда на гл. ХХІ

4. Спиране на наказателното производство – чл. 251. Разпореждането подлежи на обжалване по реда на гл. ХХІІ, защото с това разпореждане се преустановява временно развитието на делото /преценката е дали се слага край на цялото процесуално развитие или временно/.

Когато обвиняемият се предава на съд производството по делото продължава нататък.

Втората група действия от стадия подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание са технически действия, за да се организира правилното провеждане на съдебното заседание на първа инстанция. Тези действия се изразяват във връчване на документи и книжа, съобщения, определяне на запасен съдия или съдебен заседател и т.н. Чл. 254, ал. 3 дава възможност на обвиняемия да даде отговор на обвинителния акт и да изложи възраженията си, да направи искания /това е първата възможност на подсъдимия да се запознае с материалите по делото, каквата възможност той е нямал от предявяване на обвинението??????/. Няма преклудиране на тези права и обвиняемият може да прави възражения, да представя доказателства, което може да бъде направено до постановяване на решението. Следователно 7-дн. срок по чл. 254, ал. 3 не е преклузивен. 7-дн. срок е абсолютно задължителен за разглеждане на делото в съдебно заседание. Счита се, че ако съсебното заседание е проведено преди изтичане на този 7-дн. срок, това е съществено процесуално нарушение, тъй като се счита, че той не е  могъл да организира защитата си.

9-10; 12-13. Съдебно заседание на първа инстанция.

Седебното заседание е втория стадий на съдебната фаза в наказателния процес. Този втори стадий се дели на пет етапа:

1. Действие по даване ход на делото. Съдебното заседание се открива, когато е налице съдебния състав и секретаря /наличието на съдебен състав и секретар са предпоставките за откриване на съдебното заседание/. Самото откриване на съдебното заседание става с думите “Поставям на разглеждане НОХД по описа на кой съд”. Предпоставките за даване ход на делото са явяване на страните /неявяването на свидетел не е причина за недаване ход на делото/. След като се направи проверка на явилите се страни и последните изразят становище по даване хода на делото, съдът дава ход на делото. След даване ход на делото се проверява самоличността на явилите се лица, в това число и на свидетелите, като последните се предупреждават за наказателната отговорност и се отвеждат от залата, ако има основания за самоотвод или някоя от страните направи искане за отвод на съда, искания за доказателства по реда на съдебното следствие. До този момент се упражнява правото за предявяване на граждански иск и ако пострадалият не се яви в зала, делото следва да се отложи, защото след това той не може да предяви евентуално гражданския си иск.

2. Съдебно следствие. Вторият етап от съсебното заседание на първа инстанция е съдебното следствие. Последното е най-важната част от съдебно заседание на първа инстанция, защото в него се събират доказателствата. Принципът, който е установен е, че присъдата не може да почива на доказателства, събрани извън съдебното следствие. НПК регламентира поредността на действията по събиране на доказатлества.

Съдебното следствие започва с прочитане на обвинителния акт от прокура, а когато делото е от частен характер с прочитане на тъжбата от частния тъжител. По отношение прочитането на обвинителния акт – чете се целия обвинителен акт, а именно: обстоятелствена част и диспозитив. Това се налага по няколко причини: страните, които не са получили акта, да се запознаят с него, както и публиката в залата. След като прокурора прочете обвинителня акт, председателят запитва подсъдимия дали е разбрал в какво го обвинява. Следва разпит на подсъдимия – чл. 277. Обикновено ако подсъдимият прецени да даде обяснения му се задават въпроси. Ред за задаване на въпроси е установен в чл. 277, ал. 3. Съдът задава въпроси по всяко време. Ако има други обвиняеми по делото, съдът определя редът по който те ще бъдат разпитани и ако се налага може да бъде изведен един или всички обвиняеми. Чл. 279 регламентира прочитане на обясненията дадени от обвиняемия в досъдебната фаза пред съдия.

След разпита на обвиняемия се престъпва към разпит на свидетелите, като те се разпитват по ред вписан в обвинителния акт, като чл. 280, ал. 1 изисква да се разпитат първо посочените от обвинението свидетели. Възможна е промяна на реда. Въпросите се задават по същия ред, по който той се осъществява по отношение на подсъдимия. При свидетелите има същата възможност да се прочетат показанията дадени на досъдебното производство пред съдия или друг състав на съда– чл. 281. Ака не са дадени пред съдия или са дадени не по установения ред на досъдебното производство пред съдия, законът допуска да могат да се четат тези показания ако страните дадат съгласие за това. Задължително изискване в този стадий е подсъдимият да има защитник и ако няма такъв - назначава му се служебен защитник – чл. 281, ал. 3.

Разпит на вещото лице. Чл. 282 изисква след разпита на свидетелите да се разпита вещото лице /експертизата на вещото лице може да се приеме експертизата преди разпит на свидетели/. Чл. 282, ал. 3 допуска да не се разпитва вещото лице, ако страните са съгласни, в който случай експертизата се приема без да се изслушва вещото лице.

Чл. 283 – прочитане материалите по делото. Ако има веществени доказателства по делото те се прилагат. След предявяване на веществените доказателства, страните се питат дали имат искания за събиране на нови доказателства и считат ли, че трябва да се вършат нови действия /това че определени обстоятелства не са установени по делото не означава, че делото не може да се приключи; трябва да се прецени дали реално могат да се съберат необходимите доказателства/. Ако няма искания по даказателствата, съдът приключва съдебното следствие с определение.

3. Съдебни прения по своя характер представляват анализ на събраните по време на съдебното следствие доказателства, въз основа на тях изграждане на фактическата обстановка и същевременно даване решение по основните въпроси на делото. Основните въпроси по делото най-общо са за извършеното престъпления и съответната наказателна отговорност /чл. 301/. Всяка една страна в пренията си следва да даде една проекто-присъда /отговоря се на основните въпроси по чл. 301 – фактическа обстановка, правна квалификация - правилна ли е тя в обвинителния акт и ако не каква е тя, както трябва да бъде наказанието/. Всяка една от страните дава своето тълкуване, своя анализ на доказателствата и предложение на съда какво трябва да стане. Пренията се извършват по същия начин, по който се извърша разпита на свидетел – първо пледира прокурора, респ. частния тъжител, частния обвинител, неговия повереник, граждансия ищец, неговия повереник, гражданският ответник, защитника и последен пледира подсъдимия /чл. 291, ал. 2/. Ако по време на пледоариите някоя от страните поиска събиране на нови доказателства или посочи обстоятелства, които налагат събиране на нови доказателства, при преценка на съда съдебното следствие се възобновява, за да бъдат събрани тези доказателства /чл. 294/. Законът в чл. 295, ал. 1 дава право на реплика, като единствено ограничение е предвидено в чл. 295, ал. 2 подсъдимият се изказва последен.

Заявлението на прокурора, че не поддържа обвинението /чл. 293/. Прокурорът не упражнява свои права, а представлявани такива, а именно тези на държавата. Разпоредбата на чл. 293 изисква прокурорът да заяви, че не поддържа обвинението, в който случай съдът независимо от заявлението на прокурора да се произнесе по вътрешно убеждение. Съдържанието на заявлението на прокурора има и финал, т.е. прокурорът заявява, аз не поддържам обвинението и делото следва да се прекрати, поради липса на престъпление напр.; или да се постанови оправдателна присъда. Съдът е длъжен да се произнесе по вътрешно убеждение.

4. Последна дума на подсъдимия. След съдебните прения се дава дума на подсъдимия. Казва се последна, за да се открои от всички предходни. Едно от правата на подсъдимия съгласно чл. 55, ал. 1 е правото да се изаква последен. Отделно от това в чл. 55, ал. 2 е записано, че той има право на последна дума, като идеята за това е, че последно говорилия оставя най-голямо впечатление в аудиторията. По своя съдържание последната дума представлява последното, крайното отношение на подсъдимия към обвинението, събраните доказателства, към евентуалното предложение на прокуратурата към наказанието, с други думи признава се или не за виновен. Подобно на съдебните прения не могат да се извършват процесуално-следствени действия и ако подсъдимият поиска събирането на нови доказателства или изтъкне обстоятелства, които са от съществено значение за делото, съдът е длъжен да възобнови съдебното следствие.

5. Постановяване на присъда. След последната дума съдът се оттегля на тайно съвещание. Идеята на тайното съвещание е съдебният състав, респ. съдията, когато съставът е едноличен, сам да преосмисли, без външно въздействие, каква присъда да се постанови. Нарушаване тайната на съвещанието е абсолютно касационно основание. Съдът трябва да отговори на всички въпроси на чл. 301. В чл. 301, ал. 1 са изброени всички въпроси, които трябва да съдържа присъдата. Законът изисква присъдата да бъде обявена, т.е. след като бъде постановена тя да бъде обявена, което това става публично в съдебна зала, вкл. и когато делото се гледа при закрити врати. Обяването става с прочитане на диспозитива. Веднага – означава, че не се извършват никакви други действия по делото, нито по други дела. Диспозитивът се подписва от целия съдебен състав /чл. 310, ал. 1/. Законът в чл. 308 дава възможност мотивите на присъдата да бъдат отложени за определен срок – не по-късно от 15 дни, а по дела, които представляват фактическа и правна сложност 30 дни. Срокът е инструктивен. Когато мотивите са отложени, законът в чл. 310 изисква те да се подпишат от съдията. Съдебните заседатели подписват мотивите, когато някой от членовете на състава е на особено мнение. От това, както е разписан чл. 310, ал. 3 се създава впечатление, че особено мнение може да има само на диспозитива. В този случай се подписва диспозитива с особено мнение, което се мотивира в мотивите и в този случай мотивите се подписват от всички членове на състава. Законът не обхваща особеното мнение /различно мнение/ с мотивите към присъдата. Принципът е, че особеното мнение е “не”. Решението за постановяване на определена присъда се взема с обикновено мнозинство. Понеже особеното мнение е “не” при мотивите това също може да се прояви. Радакцията на чл. 310 не позволява да има особено мнение по мотивите.

Присъдата може да бъде оправдателна и осъдителна. В закона се поставят две изисквания за едната и за другата присъда. По отношение на осъдителната присъда чл. 303 казва, че присъдата не може да почива на предположения и обвинението трябва да бъде доказано по несъмнен начин. С други думи всяко едно съмнение поставя под въпрос дали по несъмнен начин е доказано обвинението. Ако обвинението не е доказано по несъмнен начин присъдата трябва да бъде оправдаталена. Когато лицето не е извършило престъплението или не е извършено от него виновно, деянието не съставлява престъпление и присъдата следва да бъде оправдателна.

В чл. 306, ал. 1, са разгледани четири групи въпроса от въпросите на чл. 301, по които четири въпроса законът допуска съдът да се произнесе по тези въпроси с определение.

 

11. Изменение на обвинението в съдебното заседание.

Институтът на изменение на обвинението е сложен институт, който намира приложение в досъдебното производство, в съдебно заседание на първа, въззивна и касационна инстанция като цяло. Във въззивна и касационна инстанция институтът на изменение на обвинението е разработен чрез правомощията на съответния съд – чрез прилагане на закон на по-леко, респ. по-тежко наказание.

Обвинението представлява съвкупност от два елемента: фактическа обстановка и квалификация, които синтезирано са даден в обвинителния акт - в диспозитива квалификация, а фактическата обстановка в обстоятелствената част на обвинителния акт. Квалификацията на деянието се дава в диспозитива, макар че в мотивите също се сочи такава. Изменението на обвинението може да бъде и в двете части. Първоначално обвинението се оформя като работна хипотеза с привличането на едно лице като обвиняем с постановлението за привличане. След привличането му продължават да се извършват действия и могат да се съберат доказателства, които да променят това обвинение. Затова на досъдебното производсто, ако това настъпи, обвинението може да бъде променено /чл. 225/. Това може да настъпи и в съдебната фаза. В хода на съдебното следствие може да се установи, че са налице обстоятелства, които налагат промяна на квалификацията, на обстоятелствената част или и на двете, което законът в чл. 287 е уредил като изменение на обвинението.

В чл. 287, ал. 1 пише “следва да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление”. Термините “престъпление” и “закон” означават квалификация на деянието. Когато се изменя квалификацията винги трябва да се каже новата квалификация какъв закон се явява – за по-тежко, за същото или по-леко наказуемо престъпление. По-тежко наказуемо престъпление се явява това престъпление, което има по-тежко наказание. С други думи по-тежко наказуемо престъпление се определя от наказанието за състава на престъплението. ТР 57/84г. Чл. 37 от НК определя тежестта на различните видове наказания. Фактически, когато има различен вид наказание тяхната тежест се определя от реда им в чл. 37. Когато има един и същ вид наказание, тежестта се определя от размера. Размерът има значение с оглед максимума и минимума. Когато двете наказания са от един и същи вид, но имат различен максимум и еднакъв минимум, по-тежко е това, което има по-висок максимум. Обратното, когато имат еднакъв максимум и различен минимум, по-тежко е това, което има по-висок минимум. Когато имат различен максимум и минимум се съпоставят двете, за да се устани кое от тях е по-тежко. Когато има допълнителни наказание по-тежко е това, което има допълнителното наказание към основното.

Хипотезата, когато наказанието е едно и също, но имаме повече квалифициращи обстоятелства. Например: чл. 116, т. 6, предл. първо – убийство по особено мъчителен за жертвата начин; в хода на делото се установява, че има и користни подбуди и предварителен сговор. В този случай наказанието е едно и също и се пита това с повече квалифициращи обстоятелства ще се яви закон за по-тежко наказаумо престъпление. Според посоченото тълкувателно решение това не е закон за по-тежко наказуемо престъпление. По-новата съдебна практика и теорията считат, че това е закон за по-тежко наказуемо престъпление. Принципно законът за по-тежко наказуемо престъпление се определя от предвиденото в закона наказания. В случая наказанието е едно и също, но повечето квалифициращи обстоятелства ще доведат до по-тежко наказание, а щом то е по-тежко, това означава, че има по-тежка наказуемост на самото деяние и по-тежката наказуемост определя закона за по-тежкото наказание на престъплението.

От аргумент за обратното се определя и закона за по-леко наказание на престъплението.

Съществено изменение на обстоятелствената част. Според съдебната практика съществено изменение на обстоятелствената част е налице тогава, когато се променят някои от елементите на обективната и субективна страна на състава на престъплението /напр. от непредпазливо става умишлено/.

14-20. Въззивно производство.

В исторически план системите на обжалване са били различни, като целта на всички тях е било да се провери постановения съдебен акт. Съдебната дейност, като всяка човешка дейност не е застрахована от грешки и затова, за да се гарантират правата на участващите лица, законодателствата са предвиждали възможност за обжалване на съдебния акт. Различните системи са предвиждали различни схеми на обжалване на съдебните актове. Най-разпространената система е триинстанционната система на обжалване – въззивно и касационно обжалване. Идеята на това триинстанционно обжалване – две инстанции по фактите и две инстанции по правото. Принципът е, че виззивната инстанция е втора първа инстанция – това, което прави първата инстанция го прави и въззивната, т.е. събира всички доказателства и решава отново по същество спора и един вид не проверява правилно ли е приложен законът. С течение на времето, към средата на ХVІІІв., въззивната инстанция от пълен въззив става ограничен въззив, т.е. въззивната инстанция проверява първоинстанционната присъда и събира само нови доказателства. По този начин се спестява повтарянето на доказателствата. Същевременно започва борба за процесуална икономия и ускоряване на процеса, като, когато няма нови доказателства във въззивната инстанция, направо да се преминава в касационната по отношение на проверяване на правилното приложение на правото без да се събират нови доказателства. В някои правни системи, основополагаща е немската, е предвидена т.нар. скачаща касация, т.е. след първоинстанционното решение, ако не се събират доказателства и не се спори по фактите, а трябва да се провери само правилното приложение на закона се отива на касация. Ако някоя страна иска да се проверява въззивно, то тогава касационната жалба се трансформира във въззивна. Френската правна система предвижда абсолютна задължителност на въззивното производство.

Българският законодател след освобождението от турско робство, когато създава устройствените закони, а след това и процесуалните закони, предвжида френската система на обжалване, като реципира турската система, чийто първообраз е френската система и така се появява триинстанционното производство със задължително въззивно производство. След 1917г., в периода 1921-1925г. се създават новите процесуалните закони на Руската Федерация, в които е предвидена двуинстанционната система на обжалване. Тази двуинстанцинна система на обжалване събира в едно въззивната и касационната инстанция, като я превръща основно в касационна инстанция, а във въззивната инстанция допуска събиране само на писмени и веществени доказателства. Тази двуинстанционна система предвиждаше един извънреден способ за проверка на влезлите в сила присъди, решения и определения, а именно преглед по реда на надзора, който в различните периоди на развитие е повторно първоинстанционно производство с тази разлика, че присъдата е в сила и само определени органи можеха да я поставят в ход.

У нас, както и в другите социалистически държави, вкл. и в Русия, в периода след 1989г., се приеха нови процесуални закони, които възприеха триинстанционното обжалване. У нас въззивното производство е възстановено през 1997г. /отменено е през 1947г./. Въззивното производство е втора първа инстанция, тя проверява отново постановения съдебен акт в първа инстанция, като има възможност да събира нови доказателства и да променя фактическата обстановка по делото.

Образуване на въззивното производство. По принцип всички контролни производства преминават през два стадия: производство в съда, чийто акт се атакува и производство във въззивната, респ. касационната инстанция. Производството в съда, чийто акт се атакува, е свързано с администриране на жалбата, респ. протеста. Това администриране е проверка дали жалбата огаваря на изискванията на закона и ако отговаря се връчва препис на другата страна, която може да отговори. След като приключат тези действия делото се изпраща на въззивната инстанция. В последната имаме едно производство преди самото разглеждане във въззивната инстанция свързано с допускането на доказателствата. Във въззивната инстанция се събират отново доказателства. НПК въвежда непълния въззив, т.е. не се събират всички доказателства отново. Производството по допускане на доказателствата се провежда в закрито заседание.

Чл. 318, ал. 6 казва, че жалба могат да подават и защитниците,и поверениците. Това е единствения текст в НПК, който дава самостоятелни права на поверениците.

Производстото пред въззивната инстанция повтаря производството в първа инстанция. Въззивното производство преминава през всички етапи: действие по даване ход на делото, съдебно следствие, съдебни прения, последна дума на подсъдимия, постановяване на решението или присъда. Съдебното следствие може да мине много формално ако не се събират доказателства, не се разпитват свидетели.

Правомощия на въззивната инстанция:

1. Отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане – чл. 334, т. 1 и чл. 335. Тази хипотеза е доста рядка, тъй като връщането на прокурора е едно доста голямо изключение, защото делото е минало през първа инстанция. След като делото е минало през първа инстанция и тези основания са били налице то първата инстанция е трябвало да го върне. Това е хипотезата, в която първата инстанция или не e видяла грешката или неправилно е приела, че грешката не е настъпила.

Присъдъта се отменя и делото се връща за ново разглеждане при две хипотезите, дадени в т. 1 и 2 на чл. 335, ал. 1.

Чл. 335, ал. 2 препраща като основание към едно от касационните основания – съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните.

Има въведена забраната за влошаване положението на подсъдимия.

2. Отмяна на първоинстанционната присъдата и постановяване на нова присъда - чл.336. Две хипотези: 1. прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция /чл. 336, ал. 1, т. 1/ и 2.да осъди оправдан подсъдим, ако е имало съответното обвинение в първата инстанция /чл. 336, ал. 1, т. 2/. Двете хипотези са свързани с изменение на обвинението и развитието във въззивната инстанция. В съдебното следствие ако се установят обстоятелства, които да налагат изменение на обвинението, прокурорът може да измени и съдът да приеме делото да продължи съобразно изменението. Хипотезите на изменение на обвинението се свързват само с утежняване на положението – закон за по-тежко наказуемо престъпление или изменение в обстоятелствената част. За процесуална икономия в съдебната практика се приема, че когато трябва да бъде по-леко наказуемо престъпление или еднакво наказуемо престъпление изменение на обвинението не се прави. Поради тази причина, когато имаме друго престъпление, което е извършено, т.е. неправилна квалификиция и неправилната квалификация е по-леко наказуемо престъпление или еднакво наказуемо, съдът в присъдата може да преквалифицира деянието. Това обаче е неправилно, защото подсъдимият се защитава по определено обвинение, по определени факти. Не може произволно да се променя квалификацията макар и да не му утежнява положението. Ако в първата инстанция има обвинение за по-тежко наказуемо престъпление и съдът е преквалифицирал в присъдaта деянието в по-леко наказуемо, имаме протест на прокурора, че неправилно е приложен закона по отношение на квалификацията, въззивната инстанция може да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало обвинение в първата инстанция. Законът изисква въззивният съд да постанови нова присъда, защото положението на подсъдимия му се утежнява. Когато въззивният съд осъжда оправдан и когато прилага закон за по-тежко наказуемо престъпление се влошава положението на подсъдимия и затова се постановява присъда, а не решение, както е в останалите случаи.

3. Изменяване на първоинстанционната присъда – чл. 337. Изменяването е в две хипотези -без протест на прокурора или с протест на прокурора, когато положението на подсъдимия се утежнява. Въззивният съд може да намали наказанието; приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление; освободи подсъдимия от изтърпяване на наказанието съгласно чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от НК; освободи подсъдимия от наказателна отговорност съгласно чл. 78 и чл. 78а от НК.

4. Отменя и прекратява производството при хипотезите на чл. 24, ал. 1, т. 2-8 и 10 и ал. 4, както и когато първоинстанционният съд не е упражнил правомощието си по чл. 369, ал. 4.

5. Спира наказателното производсто в случаите на чл. 25.

6. Потвърждава присъдата – чл. 338.

Въззивният съд се произнася с решение. Съдържанието на решението е посочено в чл. 339. Решението на въззивната инстанция заедно с мотивите се изготвя не по-късно от 30 дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване /чл. 340, ал. 1/. Решението заедно с мотивите се обявява в съдебно заседание с призоваване на страните или им се съобщава писмено, че е изготвено.

 

Има два вида обжалване – виззивно и отзивно. Въззивно обжалване е тогава, когато по-горният съд се произнася по жалбата. Отзивното обжалване е тогава, когато същият съд се произнася по жалбата. В НПК има едно единствено производство, което е смесено въззивно-отзивно, а именно: обжалване на определенията и разпорежданията.

Определенията по НПК. Съгласно чл. 32 определенията са актове на съда, с които той се произнася във всички други случаи, когато не се произнася с решение или присъда. Определенията, съгласно начина на обжалване, биват три вида /чл. 41/:

- определения, които не се обжалват извън присъдата /определение за отвод на съда, секретаря/;

- определения, които се обжалват по реда на гл. ХХІ. Това са определения, с които се слага край на процесуалното развитие на делото и някои от определенията, които имат значение за делото с оглед важността на въпросите, които решават. Такова е определението по чл. 346.

- определения, които по изрична разпоредба на закона се обжалват по реда на гл. ХХІІ.

За да се разграничават от въззивното обжалване тук се говори за частно обжалване и частен протест. Редът за обжалване е особен и е предвиден в гл. ХХІІ. Частната жалба се подава чрез съда, чийто акт се атакува. За разлика от производстото по гл. ХХІ, тук законът дава възможност /и това е отзивния момент/ ако съдът прецени, че жалбата е основателна, той може да отмени или измени определението си в закрито заседание – чл. 344, изр. 1. Именно този вид обжалване, когато съдът постановил акт сам го измени или отмени, се нарича отзивно производство. Ако съдът не измени или отмени акта си, той е длъжен изпрати частната жалба, респ. частния протест на по-горния съд. Втора особеност на производстото е, че въззивният съд в случаите, когато разглежда частната жалба, респ. частния протест, решава спора по същество и няма хипотеза, в която да връща с указания на първоинстанционния съд.

25-29 Касационно обжалване.

Касационното обжалване се заражда във Франция през ХVІІІв., като след победата на Великата френска революция през 1789г. започва да се налага като основен вид третоинстанционно обжалване. В зародиша си касационното производство има за цел да уеднакви практита на по-долните съдилища и да провери по какъв начин се е произнесъл по-долния съд. Във Франция и сега, както и в Белгия, Хърватска и Словения, съществува два вида касация: касация в интерес на закона и касация в интерес на делото, която не е обвързана със срок. Всички останали държави познават касация в интерес на делото, т.е. в определен срок страните по делото могат да обжалват пред касационния съд. Последният се произнася само по правилното приложение на закона – допуснати съществени нарушения на материалния или процесуалния закон. Системите на касационно обжалване са две: френска и немска. Френската касация е чист, пълна касация, като идеята е, че кагато се констатира някакво нарушение, касационният съд отменя присъдата и връща делото и никога касационният съд не се произнася. Немската касация допуска такова връщане, но по изключение и принципът е, че разглежда делото и го решава окончателно. Българският законодател е възприел немската касация.

По принцип, сега действащия НПК, допуска касационно обжалване на почти всички въззивни актове /не се допуска касационно обжалване, когато е наложено административно наказание по чл. 78а от НК/. За разлика от въззивното производство, където присъдата се проверява изцяло, тук законът поставя ограничения.

Ревизионното начало не означава ревизия на присъдата. Ревизионното начало определя границите на проверката, по които се произнася контролния съд. Наличието на ревизионното начало означава, че проверяващият съд проверява присъдата в три насоки: изцяло, спрямо неподалите жалба лица и спрямо непосочените в жалбата основания, т.е. във всички части, на всички основания, по отношение на всички лица. Във въззивната инстанция ревизионното начало действа в пълен обем. В касационното производство законът поставя определени ограничения.

Чл. 347, описвайки пределетие на касационната проверка, казва, че присъдата се проверя само в обжалваната част и само по отношение на обжалвалите лица. По отношение на необжалвалите лица има едно изключение в ал. 2 на чл. 347, че ако основанията са в полза на тях, съдът може да отмени или измени присъдата. Необжалвана част има тогава, когато има повече от едно обвинение и се обжалва присъдата по отношение на едно от обвиненията. Никъде в чл. 347 не се говори за основание, т.е. касационният съд е длъжен да проверява присъдата на всички основания. Макар че тълкувайки по нататък текста, където имаме съдържание на жалбата, едно от изискванията в нея да се посочи касационното основание. Ако жалбата не отговаря на изискванията за касационна жалбата, същата подлежи на връщане.

Касационните основания представляват нарушения, които променят съдебния акт. Ако нарушенията не са настъпили, съдебният акт би бил друг. Това са такива нарушения, които законът определя като основания за промяна на постановения съдебен акт. Три групи основания:

– Нарушение на закона – чл. 348, ал. 1. Под нарушение на закона се разбира нарушение на материалния закон. Това е НК, а ако в него има бланкетни норми, които препращат към друг закон, то и нарушение на този закон. Спорен е въпроса е нарушаването на тълкувателните актове на ВКС е ли нарушение на материалния закон. Последните са част от правото и затова тяхното нарушение е нарушение също на закона.

- Нарушение на процесуалните правиля. Нарушенията на процесуалните правила са само съществени. Не се считат за нарушения обикновените нарушение. Съществените процесуални нарушения се делят на абсолютни и относителни. Абсолютни са тези, които след констатирането им, контролният или касационният съд е длъжен винаги да отмени съдебния акт без да проверява до какво е довело това нарушение. Относителни са тези процесуални нарушения, които след констатирането им, съдът преценява до какво е довело това нарушение в съдебния акт. Чл. 348, ал. 3, т. 2-4 определя абсолютни нарушения /нарушаването на срока от връчване на обвинителния акт до първото заседание е също абсолютно касационно основание, въпреки че и да не изрично посочено/, а т. 1 – относителните нарушения.

- Явна несправедливост на наложеното наказание – чл. 348, ал. 5. Касае се за нарушаване правилата за индивидуализиция на наказанието по чл. 54-55 НК. Критерий за “явно” няма и посочените две точки са примерно изброяване на нарушаване правилата за индивидуализация.

Има изрична забрана в чл. 353, ал. 5, че съдебно следствие не се провежда. В НПК няма механизъм за доказване на касационните основания и се приема, че те не се нуждаят от доказване в едно състезателно производство /това важи и за основанията за прекратяване, за спиране, за които няма предвиден механизъм по какъв начин се доказват, как могат да се оспорват/.

Правомощия на касационната инстанция са изброени в чл. 354, ал. 1, а в следващите алинеи са развити поотделто. Чл. 354, ал. 2, т. 5 дава въззивни правомощия на касационния съд по отношение на гражданския иск. Тук се надхвърлят рамките на касационната проверка, което е направено с оглед процесуална икономия, за да може допуснатия за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск да бъде окончателно решен. Втората бележка е свързано с едно неточно описване на правомощието отменя присъдата при спиране на наказателното производство /чл. 354, ал. 1, т. 2/. За разлика от въззивното производство, където пише отменя присъдата и прекратява и отделно правомощие спира, тук са обединени в една обща точка. В хипотезата на чл. 25, т. 1 – след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има тежко заболяване, което пречи на провеждане на производството, касационният съд следва да отмени присъдта и да спре делото. След като отпадне основанието производството трябва да продължи, а след като присъдата е отменена, то делото следва да отиде в първа инстанция.

Забрана за влошаване положението на подсъдимия. Забраната за влошаване положението на подсъдимия е допълнителна процесуална гаранция на правото на защита и в частност на правото на обжалване, за да може подсъдимият да е сигурен, че при обжалване съдът няма да може да му  влоши положението. Да му се влоши положението означава четири неща: 1. да се приложи закон за по-тежко наказуемо престапление; 2. да се увеличи наказанието; 3 да се отмени приложението на чл. 64, ал. 1 и чл. 66 от НК - условното осъждане; 4. да се осъди оправдан подсъдим. Тази процесуална гаранция не е абсолютна по своя характер и може да бъде преодоляна със съответен протест или жалба на частния тъжител или частен обвинител. Думата “съответен” означава, че с жалбата или протеста се иска да се утежни положението. При упражняване на правомощията както на въззивния, така и на касационния съд, забраната за влошаване положението на подсъдимия действа и обезпечава неговите права при произнасяне на съда. Касационният съд в хипотезата, когато връща делото на по-долна инстанция за отстраняване на допуснати нарушения /чл. 355/ е длъжен да укаже нарушенията, а по-долният съд е длъжен да ги изпълни и да приложи правилото за забрана влошаване положението на подсъдимия, ако няма съответно частен протест в обратния смисъл.

31. Производство по възобновяване на наказателните дела.

Въпреки триинстанционната система на проверка на постановената присъда, законодателят допуска извънредно производства за проверка на влезли в сила вече присъди, при която отново да бъде проверен съдебния акт. Извънредна е затова, защото присъдата е влязла в сила и основанията са различни от тези за инстанционен контрол; става в болшинството от случаите не по искане на страните по делото, а по искане на окръжен, военен прокурор, а в определени хипотези от главния прокурор.

Особености:

Едната особеност е свързана с основанията за възобновяване. Чл. 422 изброява основанията за възобновяване.

Интерес и сложност в тълкуването е разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 – в този текст има неправилно тълкуване на проблема с интереса. Основанията дадени в чл. 422 е някакво нарушение или някакво доказателство, което не е истинско и това опорочава съдебния акт. При наличие на такива се иска възобновяване на това основание и не в чий интерес се иска възобновяването, какъв ще е изхода на процеса. Това основание е пренесено чисто механично от стария НПК, в който имеше присъди, по които касационното производство е недопустимо и тогава имаше основание да се иска възобновяване на тези присъди ако са налице съответните основания, но присъдата не е проверена по касационен ред.

Възобновяване на делото по искане на задочно осъдено лице. Това производство принципно се различава като основание от производството по възобновяване по реда на новоразкрити обстоятелства или нарушения. Тук задочно осъденото лице след като разбере, че има влязла в сила присъда може да иска възобновяване, за да си упражни сам правата. Какво означава лицето да не е знаело за наказателното преследване срещу него, включително и за постановената осъдителна присъда. Наказателното преследване в най-тясното си разбиране е момента на привличане на едно лице като обвиняем. На това действие лицето винаги присъства, така че не може едно лице след като е привлечено като обвиняем да каже, че не знае за наказателното преследване срещу него. В теорията има три разбирания за наказателно преследване: 1. в най-широк смисъл на думата това е наказателното правоотношение, което започва от момента на извършване на престъплението, т.е. възникване на правото на държавата да търси осъждане, съотв. изпълнение на наложеното наказание; 2. по-тясното разбиране е самия наказателния процес – от момента на образуването до влизане в сила на присъдата; 3. най-тясното разбиране – от момента на привличане на лицето като обвиняем до влизане в сила на присъдата. При това най-тясно разбиране лицето винаги знае за наказателното преследване срещу него, с изключение на хипотезата, в която наказателното производство е прекратено, което постановление е отменено и делото се продължава. За постановената осъдителна присъдата е напълно възможно лицето да не знае. Тълкувайки двата текста, вкл. и за присъдата, може да се приеме, че ако е знаел за едното, но не е знаел за другото, той попада в тази хипотеза. Вторият момента е поради каква причина не е знаел. Идеята на този текст е възобновяване, когато наистина е имал уважителни причини.

Тук няма изричен текст, който да забранява да се влошава положението на подсъдимия при разглеждане на възобновеното дело.

Правомощия на ВКС /същите като при стария НПК, с изключение на едно/: с оглед на процесуална икономия е дадена възможност на ВКС да изменя и да се произнася по същество – чл. 425, ал. 1, т. 3. До приемане на новия НПК, ВКС, когато имаше искане за възобновяване, възобновява производството и връща делото на съответната инстанция за произнасяне.

Незабавно производство и съотношението му с бързото

Съпоставяйки текста на чл. 356, ал. 1 и чл. 362 се установява сходство в предпоставките на незабавното и бързото. При бързото производство е записано, че то се порвежда, когато лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението или очевидец посочи лицето, извършило престъплението, т.е. двете основания са дадени алтернативно. При незабавното производство предпоставките - когато лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението, са кумулативно дадени. При кумулативното наличие на двете предпоставките ще се проведе незабавно производство, а при наличие на една от тях – бързо производство. И при бързото, и при незабавното, особеността от общия ред за разследване е, че досъдебното производство е доста по-съкратено не само в срокове, но и като процедури. Тук привличането на лицето като обвиняем като действие отсъства /става с първото действие по разследване срещу лицето/ и повдигането на обвинението става едва с обвинителния акт срещу лицето??/?//. Доста са съкратени процедурите по съгласуване и по предявяване на разследването.

Съкратено съдебно следствие пред първа инстанция.

Съкратеното съдебно следствие пред първата инстанция визира две хипотези:

Първата хипотеза е признаване на определени факти, които се установяват в обстоятелствената част на обвинението, т.е. признава се фактическата обстановка по делото и затова не се събират доказателства за тях.

Втората форма е неизвършване разпит на определени свидетели, част от тях или всички, вещите лица, т.е. отново съкратяване на съдебното следствие.

Срещу това(В замяна на това) ускоряване на процеса, съдът е длъжен да се произнесе с присъда като определи наказание при условията на чл. 55 НК, т.е. многобройни смекчаващи вината обстоятелства, независимо че те не са налице. Идеята е, че в замяна на опростяване работата на съда, подсъдимият получава един бонус.

Съпоставка с приключване на наказателното производство със споразумение:

При споразумението подсъдимият се признава за виновен. Понеже това е повече от признаване на фактическата обстановка по делото, съдът дава възможност прокуратурата и защитникът на подсъдимия да определят наказанието при условията на чл. 55, но и да определят наказанието, а съдът да утвърди споразумението. При съкратеното съдебно следствие подсъдимият признава само фактическата обстановка, а не и вина,а всичко, което е в обвинителния акт, наказанието се определя отново при условията на чл. 55, но самия размер се определя от съда. 

Нормативни актове: НПК, КРБ, ЗСВ, Закон за екстрадиция и европейската заповед за арест, Закон за СРС, Закон за защита на лица застрашени във връзка с наказателното производство /ДВ, бр. 103/2004, изм. ДВ бр. 102/2006г./, Закон за правната помощ, Закон за признаване изпълнение и постановяване на актове за обезпечаване на имущество или доказателства /ДВ, бл. 59/2006г./, Закон за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления /ДВ, бр. 105/2006г./.

Литература: Стефан Павлов “Наказателен процес, Обща част”;

проф. Маргарита Чинова, “Новите положения на досъдебното производство по НПК”, 2007г.;

“Осигуряване на гражданите, право на защита в наказателния процес НРБ”, акад. Стефан Павлов;

проф. Екатерина Трендафилова “Защитникът в наказателния процес в РБ”, изд. 1992г.

проф. Екатерина Трендафилова “Съдебният контрол върху предварителното производтво на ФРГ”, изд. 1995г. – редица постановки, действащи и в нашия наказателен процес.

проф. Екатерина Трендафилова  “Промените в НПК”, изд. 1999г.

проф. Екатерина Трендафилова  “Теоретични положения, законодателни решения, тенденции”.

Маргарита Чинова и Раймундов “Въззивно производство по наказателни дела – съдебна практика”

            Маргарита Чинова и Раймундов “Касационно производство по наказателни дела – съдебна практика”

Даниела Доковска, Екатерина Трендафилова и Маргарита Чинова “Съдебна практика на ВКС по НПК”.

Адв. Даниела Доковска “Процесуални проблеми на производството, което се образува по тъжба на пострадалия”, изд. 1983г.