Граждански процес – определения

            Незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения:

1. Правен спор – едната страна твърди право, което вече е възникнало; цели защита на накърнени права. Всеки спор накърнява правото, засегнато от него; поражда съмнение относно неговото съществуване, прави го несигурно. Две са проявните форми на правния спор: а) неоснователно отричане на право, което съществува; б) неоснователно претендиране на право, което не съществува.

2. Неизпълнение на изискуеми задължения, неудовлетворяване на притезанията. Обикновено е последица от отричане на правото, но може и да е поради липса на средства.

3. Осуетяване на осъществяването на гражданското право чрез осуетяване на очакваната или вече предприета негова защита. Напр.:длъжникът укрива или прехвърля секвестируеми вещи; разрушава общия имот в очакване на съдебна делба.

Гражданският процес като защита и санкция: защита в полза на правоимащия и санкция спрямо правонарушителя. Цел – възстановяване на накърненото гражданско правоотношение.

Исков процес – придава на правото безспорност със силата на присъдено нещо. Осъдителен иск; конститутивен иск.

Изпълнителен процес.

Обезпечителен процес.

И трите процеса не се поставят в ход служебно, по почин на защитния орган – той трябва да бъде сезиран с искане за защита. Постъпи ли иск, защитният орган е длъжен да даде ход на исканото защитно производство.

Гражданският процес като производство – изучаване на отделните процесуални действия, техните процесуални последици и тяхната поредност. Производството е един верижно развиващ се динамичен състав – процес. Отделните процесуални действия са насочени към издаването на краен акт – те се отнасят към него като средство към цел.

Гражданският Процес обхваща освен действията на правозащитния орган и действията на две срещу поставени лица, които играят ролята на страни в производството. На тях се дава възможност да вземат участие в подготовката и издаването на санкционния акт – еднакви процесуални възможности.

Гражданският като съвкупност от права и задължения – защитният орган дължи защита на лицето, което се нуждае от нея и има поради това право на защита(право на иск). Отказът от защита може да се обжалва.

Съдът е овластен да призове на съд ответника и да го конституира като страна независимо и против неговата воля, както и да го обвърже със своето решение.

Процесуалните правоотношения са функционално свързани с материалноправните. Те се развиват по повод на незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и целят да възстановят нормалното им функциониране.

Гражданското процесуално право разрешава проблеми, породени от самото право – от ненормалното развитие на гражданските правоотношения; неговите норми са защитни норми.

Ако процесуалният закон бъде изменен, новата уредба трябва да се приложи незабавно. Това означава, че всички неизвършени процесуални действия по висящото защитно производство следва да се извършат съобразно новия закон. Погасява с обратна сила породените, но неупражнени процесуални права.

По това се различават процесуалните норми от материалноправните – по правило те нямат обратна сила. Остават в сила тези права и задължения, които законът е предписал в деня на факта, от който те са възникнали. Затова, когато решава граждански спор, съдията ще изхожда не от материалния закон, който е в сила при разглеждане на делото, а от материалния закон, който е бил в сила в деня, когато в възникнал фактът, от който ищецът извежда претендираното право, а ответникът своите възражения.

При исковия процес няма необходимо съвпадане между спорно право и защитено право, макар че такова съвпадане е възможно. Процесуалните роли на ищец и ответник в исковия процес не са предопределени от ролите в спорното правоотношение. Ролята на ищец може да вземе както кредиторът, така и длъжникът. Всеки от тях има интерес да бъде разрешен правния спор и има поради това право на иск. Ищец става този, който пръв вземе инициативата да сезира съда с правния спор. Ответникът упражнява своето право на иск чрез защитата срещу иска.

Исковият процес не се прекратява, ако се докаже, че предявеното от ищеца право не съществува. В такъв случай защитната функция се състои в потвърждаване на това правно положение, което е поддържал ответника.

Добросъвестност – налице е, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че съществува.

Недобросъвестността не се предполага, тя трябва да се докаже от този, който я твърди.

Държавни такси – не се дължат за следните дела: за издръжка, за права на работници, служители и членове на ТПК по трудови отношения, за възнаграждения за изобретения и др.; за дела за собственост върху недвижими имоти, държавните такси се определят не съобразно пазарната цена на имота, а според ¼ от данъчната оценка, при данък наследство, а когато такава няма – в размер на ¼ от пазарната цена на имота.

Бързина на гражданския процес – кратки срокове: 7 дни за обжалване на определението, 14 дни за въззивно обжалване на решението, 30 дни за касационното му обжалване.

Диспозитивно начало – защитата на накърненото право зависи от волята на лицето, легитимирано да я търси. Разпоредителна власт на носителите на граждански права, а един от способите за упражняване на правото е неговата защита, когато то е накърнено.

Производствата на гражданския процес се образуват само по молба или жалба на легитимираното лице – носител на правото на защита. Съдът не може по свой почин да образува граждански дела.

Страните по производството и неговият предмет се определят от търсещия защита. Той може да предяви спорното право не изцяло, а отчасти чрез т. нар. частичен иск. Само търсещият защита, но не и защитния орган може да измени основанието, предмета или страните по делото. Съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска.

Гаранция на диспозитивното начало е атакуването на действията на защитния орган, нарушаващи диспозитивното начало, било по реда на обжалването, било чрез извънредните средства за отмяна.

Предварителен отказ от правото за защита е недействителен (чл. 203/2).

Служебно начало – свежда се главно до служебната проверка на допустимостта на искането за защита, т.е. дали подателят на искането разполага с право на иск, с право на принудително изпълнение или с право на обезпечение; проверка на положителните или отрицателните предпоставки.

Състезателно начало – всяка страна има право да участва в производството по постановяване на акта. Не означава, че страните могат да участват в процеса само лично, а и чрез свои представители. Изразява се още в правото а страната на защита и правото и да да бъде изслушана. По този начин се улеснява и задачата на съда да достигне до действителното правно положение, защото никой по-добре от спорещите не познава фактическата страна по делото.

Принцип за дирене на истината – забранява на съда да изследва по свой почин извън процесуалните факти, релевантни за спорното правоотношение. Този принцип заповядва на съда да изгради фактическите си констатации само въз основа на фактическия и доказателствен материал, представен от страните по делото. Решението е правилно, ако отговаря на този материал. Чл. 121/2 от Конституцията.

Истината в Гражданския процес се отнася до отделни факти на миналото(юридически факти), както и до индициращите ги факти на миналото или настоящето, с които те са свързани(доказателствени факти).

Най-силният стимул, обезпечаващ приноса на страните при попълване на делото с факти и доказателства, е интересът от изгодно решение.

Принципът за дирене на истината е средство да се постанови правилно решение. В отмяната на неправилно решение се състои предвидената от закона гаранция за спазване на този принцип.

Правораздаване – състои се във възстановяване на законността; в разрешаване със сила на присъдено нещо на правни спорове от неутрален и независим орган с участие на страните по спор. Правораздаването е условие за принудително осъществяване на правата.

Общи съдилища – ВКС, апелативните, окръжните и районните съдилища. Те разполагат с правораздавателна компетентност по всички видове дела освен тези, възложени на особените съдилища.

Особени съдилища – Конституционен съд, ВАС, военни съдилища, плюс така наречените специализирани съдилища.

Общите и особените съдилища образуват съдебната система – не могат да бъдат възлагани на несъдебни органи правораздавателни функции.

Седалище на съда – населеното място, където се намират съдебните служби и където по правило се извършват съдопроизводствените действия. До седалището се адресират и процесуалните действия на страните, извършени не в съдебно заседание.

Съдебен район – територията, на която се разпростира правораздавателната власт на съда. От значение е за подсъдността, за процесуалните действия(оглед, разпит на свидетели), инстанционна подчиненост на съда(районен – окръжен – апелативен).

Съдът действа чрез своите органи, най-важен от които е решаващият орган. Решаващите органи са еднолични или колегиални(съдебен състав). Първоинстанционните съдилища(районни и окръжни) разглеждат дела в състав от един съдия – чл. 105/2. Въззивните съдилища - окръжни и апелативни), както и ВКС действат от състав трима съдии.

По граждански дела не важи правилото на наказателния процес за несменяемост на решаващия орган, докато се реши делото. Смяната на съдебния орган не води до някакво правоприемство в процесуалното правоотношение. Негов субект е съдът, а не отделният съдебен орган.

Секретарят на съда има удостоверителна функция – удостоверява в съдебния протокол всички процесуални действия, извършени в открито заседание.

Призоваващ орган – връчителят на призовки. Той е овластен да удостоверява връчването.

Съдията постановява(извежда)решението само чрез самостоятелно тълкуване на закона, а не въз основа на чужди указания или нареждания как да го разбира. Съдиите са подчинени само на закона. Ако констатират несъответствие, трябва да приложат по-високия по степен нормативен акт. Съдийската независимост обхваща и преценката на доказателствата.

За да може да съди безпристрастно, съдията трябва да бъде трето лице, чуждо на правния спор – чл. 12 и чл. 13/2 ГПК.

Подведомственост – делата, които органът е овластен(компетентен)да решава, респективно тяхното подчинение на неговата власт(власт да се разреши гражданския спор).  Овластяването е свързано и със задължение да бъде упражнена възложената компетентност, когато са налице предвидените от закона условия.

Само спорове относно граждански права, които се твърдят от едната или от другата страна като вече възникнали, се включват в общата подведомственост на съдилищата. Тя обхваща осъдителните и установителните искове относно граждански права. Те са гражданските дела, които съдилищата са длъжни да приемат. Не се включват към тях установителните искове за факти и конститутивните искове.

Препирни за подведомственост – поставят принципния въпрос за съотношението между подведомствеността на съдилищата и подведомствеността на несъдебните органи. Ако делото вече се разглежда от съда, никой друг орган не може да го приеме за разглеждане, даже и да счита, че делото му е подведомствено. Чл. 11 ГПК.

Препирнята се решава от състав на ВКС. Образуваното пред съда дело се спира до разрешаване на препирнята.

Съдът е властен да вземе становище  и по всички въпроси, обуславящи решението (преюдициални въпроси), освен по въпроса дали е извършено деяние, което е престъпление. В това се състои инцидентния или косвен  съдебен контрол върху законосъобразността на административните актове.

Подведомствеността е процесуална предпоставка, и то от категорията на абсолютните. Съдът я проверява още преди да връчи препис от исковата молба и следи по свой почин за нейната наличност при всяко положение на делото – чл. 10/1. Гаранция срещу неистински твърдения, целящи да обосноват желана от ищеца подведомственост, е рискът от отхвърляне на иска като неоснователен. Определението, с което съдът се произнася по въпроса за подведомствеността, подлежи на обжалване с частна жалба.

Подсъдност – тя е производна от подведомствеността. Делото трябва да е подведомствено на съдилищата, а не на други органи.

Подведомствените на съдилищата дела се разпределят първо между районните и окръжните съдилища в качеството им на първоинстанционни съдилища. Това разпределение става чрез правилата на родовата(материална, предметна)подсъдност. Използва се като критерий предмета(рода) на делото – чл. 80.

Между многото районни или окръжни съдилища делата се разпределят чрез правилата на местната подсъдност, която използва като критерий връзката на делото с района на съответния районен или окръжен съд. Делото е подсъдно на този районен или окръжен съд, с чийто район то стои в посочената от закона връзка.

За местната подсъдност съдът не следи служебно, а взема предвид нейното неспазване само ако ответникът се позове на него, и то до приключване на първото заседание – чл. 92/4.

Обща местна подсъдност – изхожда от съображението, че делото трябва да се води пред най-удобния за ответника съд, тъй като не е известно дали искът е основателен. Критерий – местожителство или седалище на ответника.

Особена местна подсъдност – изключение от общата: по местонахождението на недвижимия имот; подсъдност по местооткриване на наследството – искът се предявява по последното местожителство на наследодателя, защото то се счита от закона за място, където наследството е открито; подсъдност по местоизвършване на непозволеното увреждане – иск за вреди; искове за издръжка – по местожителството на ищеца(за да се облекчи максимално), но може и по това на ответника(право на избор на ищеца); иск по местонахождението на поделението или клона на ЮЛ.

Функционална (инстанционна) подсъдност – регулира разпределението на правосъдните функции по едно и също гражданско дело между различни по степен съдилища.

Договорна подсъдност – процесуален договор, защото правните му последици са процесуални, а не материалноправни. Учредяване подсъдност на уговорения съд и изключване подсъдността на предвидения от закона съд. Важи само между страните по договора, не и спрямо трети лица.

Изисквания: спорът трябва да бъде имуществен; спорът трябва да бъде определен конкретно; уговорената подсъдност трябва да бъде местна; не може да се дерогира подсъдността на недвижимия имот; уговореният местно компетентен съд трябва да бъде посочен конкретно.

Законът допуска да се уговаря подсъдност по един евентуален или вече възникнал спор, който още не е съдебно предявен. Той не допуска обаче да се променя подсъдността на едно вече заведено дело.

Подсъдността обуславя правото на иск спрямо сезирания съд и затова е предпоставка за неговата допустимост.

Съдът проверява родовата подсъдност и тази по чл. 83, преди да връчи препис от исковата молба. За местната подсъдност не се следи служебно – чл. 92/2-4. Втората инстанция проверява служебно както своята функционална подсъдност, така и родовата подсъдност на съда, постановил решението.

Когато се касае за подсъдност, обусловена от предявеното с иска право, съдът при проверката изхожда от твърдението на ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Ако правото не съществува, предявеният иск ще бъде отхвърлен като неоснователен.

Страни в процеса – лицата / лицето от чието име или срещу което се търси защита. Ищецът е лицето, от чието име се предявява искът, а ответникът е лицето, срещу което искът се предявява. В качеството си на субекти на процесуалното правоотношение(субекти - страни и съд) страните са адресати на почти всички процесуални норми.

Главни страни, без които процесът не може да възникне – ищец, ответник и в случая на чл. 15/3 – лице, предявило чужди права. Ако страната притежава право на иск, то тя е надлежна; при участие на ненадлежна страна, делото се прекратява. Надлежните(легитимирани) страни биват: страни, легитимирани да предявят иск като субекти на защитаваното с иска право(типични страни) и страни, легитимирани да предявят иск относно чуждо право(нетипични страни, процесуални субституенти).

Контролиращи страни.

Подпомагащи страни – трети лица, които имат интерес.

Представителите нямат качеството на страна. Те упражняват от името на представлявания неговото право на иск.

Ищец – определя страните чрез първоначалния, насрещния, обратния или инцидентния иск, като посочва от чие име и срещу кого предявява иска. Качеството на страна може да се придобие и чрез правоприемство, както и чрез изменение на страните по иска.

Ответник – лицето, посочено в исковата молба.

Исковият процес е двустранно производство – необходими са две срещу поставени страни, т.е. два различни правни субекта като ищец и ответник.

Процесуална правоспособност (ППр.) – призната от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения като страна. Еднаква за всички хора; с нея се ползват и всички ЮЛ – местни и чуждестранни.

Процесуална дееспособност(ПД) – призната от закона способност на правоспособно лице лично да извършва валидни процесуални действия, респ. лично спрямо него да се предприемат такива действия.

Не разполагат с каквато и да било процесуална дееспособност малолетните; пълно запретените и ЮЛ. В процеса те участват чрез своите законни представители(родители, настойници, органи).

Процесуалната правоспособност обуславя възникването, а ПД – упражнението на правото на иск лично от носителя му или чрез овластен от него представител. Те са абсолютни процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно.

Процесуалната правоспособност и ПД са условие за валидност на извършените от или спрямо страната процесуални действия.

Действията, извършени от или спрямо страната без Процесуална правоспособност и ПД, могат да бъдат валидирани, и то с обратна сила, ако бъдат потвърдени(напр. от законния представител или попечител).

Качеството на ищец или ответник се придобива с предявяването на иска. Това качество обаче е чисто формално, то е от значение единствено за да могат те да вземат участие в проверката дали са надлежни страни по спора, заявен с иска. Надлежна страна е носителят на право на иск за разрешаване на този правен спор, който е предмет на исковия процес. Процесуалната легитимация(ПЛ) е принадлежността на правото на иск; лице, законно овластено да предяви иск, да подаде жалба, молба за отмяна и др. Единствено страните по делото могат да станат адресати на силата на присъдено нещо, с което се разрешава гражданския спор.

Всяка от двете страни по правния спор разполага с право на иск, за да може да защити това свое материално право, което според нея се накърнява от правния спор. Ето защо легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материалните права, засегнати от правния спор, предмет на процеса.

Заявеното от ищеца спорно право обуславя не само ПЛ на ищеца, но и ПЛ на ответника, т.е. предопределя кои са надлежните страни по делото. ПЛ следва единствено то правното твърдение на ищеца относно спорното право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Какво е действителното правно положение, е без значение. В деня на предявяване на иска то е неизвестно. Гаранция срещу неистинско твърдение е заплахата, че искът ще бъде отхвърлен като неоснователен. Извод – процесуално легитимиран ищец е носителят на материалното право.

ПЛ е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните. За нея съдът трябва да следи служебно. Ако тя липсва, липсва право на иск в полза на страната по делото – съдът е длъжен да го прекрати(напр. иск, предявен от или срещу лице, чуждо на правния спор). В този случай решението не ще има сила на присъдено нещо спрямо надлежната страна и правният спор няма да се прекрати.

ПЛ, при която правото на иск принадлежи и на други лица, макар че те не са носители на правото, което е предмет на спора или е засегнато от него. Това са процесуалните субституенти. Те се различават по основанието на тяхната ПЛ – то е изключение от общия принцип, цели да замести, а не да измести неизползваната по една или друга причина ПЛ. Тогава се привлича като страна и лицето, което е носител на защитаваното с делото право – чл. 15/3.

Съвместна ПЛ – при задължителното другарство – правото на иск принадлежи на няколко лица.

ПЛ е принадлежност на правото на иск. Материалноправна легитимация е титулярство на гражданското правоотношение(кой е носител на правото и кой на задължението). Процесуалният субституент е процесуално, но не е материалноправно легитимиран.

Липсата на ПЛ ще доведе до отхвърляне на иска като недопустим, а липсата на материалноправна Л – до отхвърляне на иска като неоснователен.

Процесуално представителство(ППр) – в гражданското право може да бъде само пряко; ППр по пълномощие може да бъде възложено само на лицата по чл. 20 ГПК; ППр е недопустимо относно строго лични действия. Налага се при недееспособност, фактическо възпрепятстване или неумение лично да се извърши действието.

Активно Процесуално представителство – подаване на искова молба, на жалба и др.; пасивно Процесуално представителство – получаване на съобщения, призовки и др.

Съдът трябва да бъде уведомен, че лицето, извършващо действията, участва в процеса не от свое, а от чуждо име. Ако представителят не разполага с представителна власт, то представляваният няма да бъде обвързан от правните последици на действието, освен ако не го потвърди.

Не са представители лицата, които от свое име бранят пред съд чужди права – процесуални субституенти или от свое име бранят по заведен от страната процес нейните права – контролиращи и подпомагащи страни. Тези лица са страни.

Значението на представителната власт (ПВ) – влязлото в сила решение обвързва пряко представлявания. ПВ е абсолютна предпоставка за допустимост на иск, предявен от представител, затова за наличността на ПВ съдът следи служебно. Липсата на ПВ е поправима – съдът дава срок за потвърждаване. Потвърждаването заздравява с обратна сила потвърдените действия, но няма значение на упълномощаване за следващи действия.

Решението, постановено въз основа на процесуални действия, извършени от представител без представителна власт, не е нищожно. То обвързва представлявания, докато не бъде отменено по негова молба.

Законен представител – лице, чиято ПВ не зависи от волята на представлявания, а произтича от закона или от друг акт. Това са родителят – спрямо малолетните деца и настойникът спрямо поставения под пълно запрещение.

Обем на ПВ на законния представител: може да предявява всички искове и да отговаря по всички предявени срещу недееспособния искове; ако е нужно пълномощно, то трябва да е одобрено от съда; ПВ на назначения от съда законен представител се изчерпва с делото, по което той е назначен(особен представител – чл. 16/6).

Синдикът е законен представител на предприятието на обявения в несъстоятелност едноличен търговец(чл. 658/1, т. 7 ТЗ).

Пълномощник (Пм) – черпи ПВ от волята на представлявания. Той учредява ПВ на Пълномощник, определя нейния обем и я прекратява. Това представителство е доброволно. В неговата основа лежи упълномощаването – то изхожда от страната, ако е процесуално дееспособна, или от нейния законен представител, ако тя е недееспособна. Пълномощникът трябва да отговаря на изискванията по чл. 20. Пълномощникът се легитимира пред съда с писменото си пълномощно.

Изрично пълномощно – за конкретно дело(дела) или процесуално действие; общо пълномощно – отнася се до неопределен кръг дела или действия – всички искове за гражданско състояние.

Пълномощникът замества, но не измества упълномощителя – ако е дееспособен може сам да извърши процесуалните действия. Винаги може да се противопостави на действията на Пм като ги оттегли.

Оттеглянето на упълномощаването прекратява ПВ занапред.

Иск – от гледна точка на съдебния исков процес, искът е предявено пред съда искане да се разреши граждански спор със сила на присъдено нещо, за да се защити материалното право, накърнено от спора.

Искът е едностранно изявление с двояк характер. От една страна той е изявление за знание относно действителното правно положение, така както го вижда ищецът(отношенията ищец – ответник). Това изявление може да бъде вярно или невярно, съответно искът да бъде основателен или неоснователен. Неговата основателност е от значение за съдържанието на решението – то е отговор на иска. От друга страна искът е волеизявление, насочено да породи определени, искани от ищеца правни последици – да възбуди исковото производство. Като волеизявление искът може да бъде валиден или невалиден(редовен или нередовен) – допустим или недопустим, т.е. дали е процесуално валиден.

Право на иск(ПИ) – субективно публично право на гражданите спрямо държавата; поставя съдът в ролята на служител на правото, който дължи защита.

Вратите на процеса трябва да бъдат открити и пред двете спорещи страни. Всяка от тях трябва да има право на иск, за да може да образува исковия процес, макар че основателен ще бъде само искът на тази от двете страни, чието правни твърдение отговаря на действителното правно положение(преценява се в хода на процеса). Основателността или неоснователността на ПИ е от значение, за да се определи спрямо коя от двете страни исковият процес ще се яви защита и спрямо коя – санкция.

ПИ е субективно публично право да се иска от съда да се произнесе по молбата, с която е сезиран. ПИ е удовлетворено не само когато делото е разрешено по същество, но и когато съдът откаже да образува такова производство поради недопустимост на иска и прекрати делото. ПИ съществува и когато искът е недопустим. Недопустим иск може да предяви всеки срещу всекиго. Но допустим иск може да предяви само надлежна страна, и то против друга надлежна страна.

Макар и да не предпоставя основателност на иска, ПИ е функционално свързано с конкретно материално право, засегнато от правния спор. В исковата молба трябва да се съдържат данни за конкретен правен спор, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска. Носители на ПИ са само ограничен кръг лица, защото чрез него те могат да защитят материални права, които правният спор засяга.

ПИ е право на правосъдие по конкретен граждански спор. ПИ предхожда образуването на исковия процес. Докато то не бъде упражнено чрез предявяване на иска, липсва образувано гражданско дело – диспозитивно начало. Ако искът е допустим, съдът е длъжен да разреши конкретния граждански спор, като постанови решение по същество.

Процесуални предпоставки за възникване на ПИ – да е възникнал между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съда; трябва да е налице интерес от търсената с иска защита; процесуалната легитимация е условие, за да съществува ПИ в полза на определено лице – надлежни страни или ПИ на процесуален субституент.

Крайната цел на ПИ е разрешаване на гражданския спор, който го е породил. Бъде ли тя постигната, ПИ се погасява. Повторен иск относно спор, разрешен със СПН, е недопустим.

ПИ може да бъде обусловено от давностен или преклузивен срок, чието изтичане погасява ПИ било въз основа на възражение на ответника, било по право. Погасява се само ПИ, не и материалното право, затова искът следва да се отхвърли като недопустим, а не като неоснователен.

Ако ПИ е надлежно упражнено, се дава ход на исковото производство – съдът е длъжен да разгледа и да разреши делото по същество, да се произнесе по предмета на исковото производство. Искът е допустим.

Недопустимостта на иска не е равнозначна на нищожност. Недопустимият иск е недействителен, но неговата порочност е поправима, и то с обратна сила, ако липсващата положителна процесуална предпоставка възникне или съществуващата процесуална пречка отпадне. Съдът служебно трябва да провери всяка процес. предпоставка. Съдът не следи служебно за местната подсъдност.

Проверката на ПИ се окачествява като „процес относно процеса”. Защото чрез него се проверява дали исковото процесуално правоотношение е възникнало валидно. Предхожда връчването на препис от исковата молба. Относно ПИ съдът се произнася с определение – произнася се по претендирано спрямо него право.

Установителен иск (УИ) – иск, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със СПН. С нея спорното право или правоотношение се потвърждава или отрича. УИ цели да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отношения. УИ се явява превенция гражданския спор да прерасне в нарушение на граждански права. Необходимо условие е правото / правоотношението вече да е възникнало, като не е нужно понастоящем да съществува. Предпоставка за допустимост е и изискването за интерес от установяването – достатъчно е да се оспорва претендирано то ищеца право или да се претендира отричано от него право. Когато ответникът признава иска, с това интересът с предявения Установителният Иск не отпада – пак се цели съдебно решение. Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск.

Заинтересуван да предяви Установителният Иск е именно този, чието право се засяга от правния спор, както и всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение – всички трети лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение(напр. кредиторите).

УИ за факти – допускат се по изключение в предвидените от закона случаи. Установяване на истинността или неистинността на документи; исковете за произход; искът за установяване на трудов стаж и др.

Предявяването на УИ е безсрочно – не може да се определи кога ще възникне интерес от установяването. Законът предвижда няколко изключения – искове за дирене и оспорване на бащинство; искове за установяване на трудова злополука.

Осъдителен иск(ОИ) – с него ищецът иска от съда да установи със СПН, че в негова полза срещу ответника съществува неудовлетворено гражданско притезание; иска от съда да допусне принудително удовлетворяване на притезанието срещу ответника – осъждане на ответника. Ако решението бъде уважено, то се ползва със СПН, но и с изпълнителна сила. Осъдителното решение е изпълнително основание. Функцията на ОИ е да открие пред ищеца вратите на принудителното изпълнение.

Предмет на ОИ – претендирано от ищеца изискуемо притезание за определена престация от страна на ответника; претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг(чл. 149/2 ЗЗД). Притезанието трябва да е изискуемо, в противен случай искът е допустим, но е неоснователен. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов ОИ, след като изискуемостта настъпи. Ако до края на устните състезания изискуемостта настъпи и притезанието остане неудовлетворено, искът трябва да бъде уважен.

Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява; когато ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване; ако притезанието на кредитора е удостоверено с несъдебно изпълнително основание(то не се ползва със СПН), ще е налице интерес от ОИ, ако длъжникът оспорва задължението.

Конститутивен иск (КИ) – когато възникне спор дали дадено потестативно право е съществувало или дали е било надлежно упражнено; целената с него правна промяна се допуска само ако се окаже, че то съществува. Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със СПН и да постанови следващата от него промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни, се нарича конститутивен иск. Целта е СПН и да се предизвика промяна в гражданските правоотношения между страните по делото. Чрез КИ спорното право се защитава, като се установява и осъществява – ако ответната страна не дава съгласието си за дължимата правна промяна. След конститутивното решение правоимащият не се нуждае от друго защитно производство, по реда на което да осъществи потестативното си право.

Предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права, и то такива, които не могат да се упражняват извънсъдебно, а само съдебно – в случаите предвидени в закона(целта може да бъде постигната само съдебно).

Предявяване на иска – във форма на писмена искова молба(ИМ); съдържанието на ИМ определя съдържанието на иска. ИМ се подава направо в съда или чрез пощата.

Последващо предявяване на иска – при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен установителен иск, а също и при изменение на иска.

Реквизити на исковата молба – чл. 98 и 99.

Индивидуализиране на спорния предмет – посочват се основанието и петитумът (искането) на иска, а когато страните не съвпадат с носителите на спорното правоотношение – посочват се и неговите носители.

Основание на иска(обстоятелствата, на които се основава иска) – фактите, от които произтича претендираното с ИМ материално субективно право, а не самото спорно право. Пр.: собственикът на вещта трябва да изтъкне, че е собственик, а не на какво основание е собственик.

Трябва да се посочи съдържанието на спорното право – в какво се състои претендираното или отричаното право. Това става чрез петитума на ИМ заедно с вида на търсената защита (вида на иска). Петитумът определя границите на решаващата дейност на съда.

Трябва да се посочи и цената на иска, ако той е оценяем(имуществено право) – от значение за родовата подсъдност и в зависимост от нея се определя държавната такса. Цената е паричната стойност на оценимото в пари спорно право – чл. 55. Изтеклите до деня на предявяването на иска лихви се включват в цената на иска. Посочената от ищеца цена не обвързва съда. По свой почин или по искане на ответника той може да я провери. Тази проверка трябва да стане най-късно в първото заседание. Ако се увеличи размерът на спорния спорния предмет, трябва да се увеличи и цената на иска.

Ищецът трябва да представи писмените си доказателства с исковата молба. Това са доказателства в подкрепа на фактите, образуващи основанието на иска.

Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля.

Приложения към ИМ – пълномощно, удостоверяващо упълномощаването и обсега на представителната власт; квитанция за платена държавна такса – тя се определя съобразно с цената на иска; писмена декларация за материалното си положение от лица, които нямат достатъчно средства да заплатят таксата; препис от ИМ и другите документи за ответника / ответниците.

Проверката на редовността на ИМ се върши еднолично от председателя на районния или окръжния съд. Ако е налице нередовност(отклонение от някои от изискванията по чл. 98 и 99), ИМ е нередовна и се оставя без движение – чл. 100. Съдът дава срок за отстраняване на нередностите. Ако смята, че молбата е редовна, ищецът може да подаде частна жалба.

Правни последици от предявяване на иска(ПИ) - предизвиква състояние на висящо дело между страните(започнато и неприключено). За да е налице висящо дело, не е нужно да се връчи препис от исковата молба на ищеца. Докато делото е висящо, съществува пречка да бъде упражнено повторно правото на иск по същия правен спор. Наруши ли се забраната, второто дело подлежи на прекратяване.

След връчване на препис от ИМ, се откриват редица възможности, които преди това не съществуват: предявяване на насрещен, инцидентен установителен иск, главно и допълнително встъпване и др.

Материалноправно последици: прекъсване на течението на погасителна и придобивна давност, както и спиране на течението на давността докато делото е висящо. ПИ представлява едновременно и упражнение на материалното право, претендирано от ищеца. Затова те настъпват само ако искът е основателен.

Предмет на делото (ПД) – ПД обуславя подведомствеността и подсъдността на делото, цената на иска. ПД е предмет на решението и на силата на присъдено нещо. ПД – това е спорното материално субективно право. Това право е предмет на предпроцесуалния правен спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Само ищецът може да го измени чрез изменение на иска.

Съдът е длъжен да квалифицира спорното право и то не идва с решението, а още с доклада по делото(чл. 108), за да ориентира страните относно ПД. Правната квалификация е неотделима съставка от ПД. Ето защо ПД може да бъде определен като претендирано или отричано от ищеца право, чието правно естество обективно следва от основанието и петитума на иска въз основа на правната норма.

ПД е едно твърдяно право. ПД трябва да бъде уточнен чрез основанието и петитума на иска – правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Ищецът може да въведе като ПД само част от спорното право – частичен иск.

Не са ПД т. нар. преюдициални правоотношения – които обуславят спорното право.

Защита на ответника срещу иска – ответникът става страна в исковия процес и е подчинен на неговия ефект независимо от своята воля. Но от него зависи какво поведение ще предприеме по повод предявения иск.

Процесуална защита(цели да освободи ответника от участие е един недопустим процес) - ответникът може да оспори правото на иск на ищеца или неговото надлежно упражняване. Тогава ответникът предявява отвод. Отводът е искане да се прекрати или спре делото поради липсата на положителна или наличността на отрицатена процесуална предпоставка. Липсата или наличността на относителни предпоставки се взема предвид от съда само ако ответникът предяви отвод, и то своевременно.

Защита по същество – ответникът по един допустим иск оспорва неговата основателност(с възражения). Той противопоставя на правното твърдение на ищеца своето правно твърдение. По този начин ответникът осъществява своето право на иск относно същия правен спор – настоява за решение по съществото на делото, с което предявеният иск да бъде изцяло или частично отхвърлен. Отричане на съществуването на изискуемото право или на неговата изискуемост. Отричане на правопроизводящия факт – поражда задължение за ищеца да докаже съществуването на твърдения от него факт. Ответникът носи тежестта да докаже твърдените факти, които пораждат за него изгодни правни последици.

Срещу възраженията на ответникът, ищецът се брани с реплики. От своя страна ответникът може да отрече фактите, изнесени с репликите на ищеца, или пък да обезсили техните правни последици с нови факти, които той твърди и чието изнасяне в делото се нарича дуплика.

Защита срещу отрицателен установителен иск – ответникът трябва да докаже съществуването на спорното право; фактите, които пораждат това право.

Процесуални действия на съда – измежду тях най-важни са съдебните постановления. Те се делят на решения, определения и разпореждания.

Решение – акта към който са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства. С решението съдът се произнася относно специфичния за производството предмет, образуващ съществото на делото – това е главният въпрос, с който съдът е сезиран. С решението съдът взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право; становище относно основателността на иска. Целта е да се даде защита по повод на граждански спор, като го разреши със сила на присъдено нещо. Решението е винаги по съществото на делото.

Определение – с определения съдът се произнася по процедурни въпроси, които не са по съществото на делото. Като се произнася по тях, съдът взема становище дали и как да процедира по съществото на делото(Пр.: въпроси по допустимостта на производството и по неговото развитие на акта, с който то завършва). Поначало определенията могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил.

Определения, с които делото се прекратява, т.к. е недопустимо(чл. 185 и 195/2). Те не подлежат на отмяна; това действие на съда не е решение.

Определения по движение на делото – становища по допустимостта на производството. Определения по: даване ход на делото; препращане на делото на компетентния орган; спиране на делото; отказ на съда да възобнови делото, защото са налице процесуални пречки(обжалват с частна жалба). Определения, целящи да организират и обезпечат бързото, икономично и законосъобразно развитие на производството(Правилността на тези определения се проверява при обжалване на решението, чието постановяване те допускат или подготвят).

Разпореждания – техен предмет са по правило процедурни въпроси. За разлика от определение обаче, предмет на разпореждания могат да бъдат не всякакви процедурни въпроси, а само тези, които законът допуска да се разрешават от едноличен орган(председателят на състава или натоварен от него съдия). Чл. 100, 102, 106.

Призовавания и съобщения – целят да уведомят страната за процесуални действия, които вече са извършени или предстоят да бъдат извършени, за да може страната да вземе участие в тяхното извършване. Обезпечава се възможността на всяка страна да се подготви за защитата и да осъществи защитата на своето право.

С призовка се призовават лица, чийто адрес е известен. Когато някоя от страните не е била редовно призована в открито заседание, то не може да се състои.

Първоинстанционният и въззивният съд призовават страните само за първото заседание по делото.

За страна, която живее или замине в чужбина за повече от 30 дни и няма пълномощник по делото в РБ, чл. 44/1 предвижда задължение да посочи съдебен адрес. Ако не посочи адрес, съобщенията и другите книжа се прилагат към делото и се считат за връчени.

Когато страна по делото е търговец или ЮЛ, те се призовават на последния вписан в съответния регистър адрес.

Чрез обнародване се призовава само ответник, чийто постоянен адрес е неизвестен при предявяване на иска. Не е достатъчно твъдението на ищеца, че местожителството и адресът на ответника са му неизвестни. Необходимо е да се установи, че е обективно невъзможно те да се издирят. Това става чрез справка от съответната адресна служба или по друг начин. Без тази проверка призоваването чрез обнародване е недействително.

Процесуални действия(ПД) на страните – правният режим за ПД и за материалноправните сделки е съществено различен. Трябва да се отграничават едните действия от другите. ПД са само тези, при които процесуалното право регулира както фактическия състав(изисквания за валидност), така и правните последици на действието на страната.

Изисквания за валидност на ПД – трябва да бъдат извършени от правоспособна и дееспособна страна или от представител с представителна власт. ПД трябва да бъдат извършени в предписаната от закона форма, както и във времето, определено за тях. ПД трябва да бъдат насочени към съда, който е техен адресат.

Евентуални ПД – които страната предприема в зависимост от сбъдването на едно вътрешно процесуално събитие.

ПД представляват обикновено упражнение на процесуални права на страните.

ПД са оттегляеми, могат да се оттеглят поради пороци на волята. А когато порочното действие не е било своевременно оттеглено и е довело до основано на него влязло в сила решение, засегнатата страна може да се защити чрез извънредните средства за отмяна – чл. 231.

ПД биват: Искания – насочени да предизвикат желано от страната Процесуалните действия на съда(вкл. и искът). Искания по съществото на делото(подлежат на преценка дали са допустими) – насочени да предопределят съдържанието на решението(напр. искания за събиране на доказателства). Процесуални искания.

Твърдения – те са изявление за знания на страната относно съществуването или несъществуването на права или на факти. Те биват правни твърдения – когато имат за предмет претендирани или отричани права(искова молба, признание на иска); фактически твърдения – отнасят се до съществуването или несъществуването на факти, които са правно или доказателствено релевантни за делото.

Доказвания – подкрепят твърденията. Действия на страните, с които те сочат, представят доказателства или участват в тяхното събиране.

Форма на процесуалните действия – писмена форма за всички ПД, когато се извършват вън от съдебното заседание. В устна форма се извършват всички ПД на съда и на страните през време на съдебното заседание – устни състезания. По този повод обаче, законът изисква да бъдат писмено удостоверени със съдебен протокол и всички устно(и писмено) извършени ПД, за да могат да бъдат доказани. Неудостоверените в съдебния протокол ПД се смятат за неизвършени. ПД трябва да бъдат извършени пред решаващия орган – принцип на непосредственост. ПД трябва да бъдат извършени публично – в открито заседание. Публичността е гаранция за безпристрастното и законосъобразно процедиране от страна на съда, както и за истинността на фактическите твърдения на страните. При закрити врати – изключение постановява се с определение).

Време на процесуалните действия – периодите от време, в които следва да се извършат ПД, са заседанията и сроковете.

Заседания – такива периоди от време, през които се предприемат съчетаните ПД на съда и на страните, насочени към разглеждане на делото.

Срокове – периоди от време, в течение на които трябва да бъде извършено ПД на страните под страх, че правото да се извърши ПД ще бъде погасено, ако не бъде упражнено в срока. Може да бъде удължен само срок, който не е изтекъл – молбата трябва да бъде подадена от заинтересуваната страна(тази, за чието действие се касае) преди изтичането на срока. Молбата може да бъде направена и устно в съдебното заседание.

Процесуално бездействие(ПБ) – липса на възможно или дължимо действие, т.е. неупражняване на процесуално право или неизпълнение на процесуално задължение. Само тогава то е правнорелевантно – може да доведе до правнорелевантно бездействие. ПБ са или ПБ на страните или ПБ на съда. Действията на съда са винаги дължими. Неизпълнението не води до тяхното погасяване – дисциплинарна отговорност на съдията; обжалване на неправомерния отказ да се извърши дължимото действие, както и жалбата за бавност.

ПБ, представляващи неупражняване на процесуални права(ПБ на страните), се наричат още процесуални пропускания – пропускане на срока(преклузивен). Погасява се правомощието да се извърши валидно пропуснато дехствие. След изтичането на срока, то не може да бъде извършено валидно. Бъде ли извършено, то е недопустимо – третира се като неизвършено. Последица от процесуалните пропускания е непораждането на изгодните за страната последици от пропуснатото действие.

Независимо от процесуалните пропуски, целта на делото е една – неговото развитие и приключване. Последицата е, че се обезврежда пречката, която би представлявало процесуалното пропускане за процеса, като подчиняват страната на неизгодно за нея процесуално положение. По този начин се обезпечават постигането на тези цели, към които е било насочено процесуалното задължение. Законът предполага, че извършването на дадено процес. действие, би довело до неблагоприятно положение за страната и затова тя не го извършва – неизвършването поражда неизгодни последици за бездействащата страна.

ПБ се нарича още процесуални тежести – чрез стимула на личния интерес(избягването на тези тежести), целта е да се мобилизират страните към дейно, бързо и икономично сътрудничество на съда под заплахата от неизгодно решение.

Отстраняване последиците на ПБ занапред, когато делото е висящо, като страната предприеме дължимото процесуално действие. Ако е изпуснат преклузивен срок, законът допуска неговото възстановяване, когато ПБ е извинително(особени непредвидени обстоятелства – примерно: природни стихии). По този начин се защитава правото на страната на защита. Молбата за възстановяване се подава в седемдневен срок от съобщението, че срокът е пропуснат. Едновременно с молбата трябва да се подадат и книжата, чието подаване е пропуснато. Ако те не са подадени заедно с нея, тя е нередовна, но не и неоснователна и трябва да се остави без движение. Ако съдът възстанови срока, процесуалното действие се смята своевременно извършено – придобива с обратна сила процесуална релевантност.

Същност на доказването – за да потвърди или отрече със сила на пресъдено нещо съществуването на спорното право, съдът трябва да бъде, че съответният правопораждащ, правоизключващ или правопогасяващ факт е възникнал. Така му повелява принципът за дирене на истината – истината относно фактите, релевантни за спорното право. Сведенията за фактите в миналото могат да бъдат получени само чрез техните следи в настоящето. Тия следи се възпроизвеждат пред съда с помощта на доказателствени средства.

Доказване(Д) – съвкупност от процесуални действия на страните и на съда, насочени към разкриване на истината относно фактите, релевантни за спорното право.

Правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения. Твърдението може да бъде посрещнато с отричане, т.е. с насрещно твърдение. Целта е с помощта на доказ. средства да се определи истинността или неистинността на твърденията относно фактите, релевантни за спорното право, т.е. съответствието между твърденията и действителното фактическо положение.

Доказването или недоказването на фактите предопределя правните изводи на съда. Доказаният факт е за съда осъществен факт. Недоказаният се третира като неосъществил се факт.

Правила на доказаването – то трябва да се проведе в определен отрязък от време и да завърши с влязло в сила решение, което след изчерпване на извънредните средства за отмяна става неотменимо.

Пълно доказване – цели да създаде сигурно убеждение на съда относно тези фактически твърдения, които обуславят спорното право.

Непълно доказване – цели да създаде вероятност; само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.

Главно доказване – има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствена тежест(претендира). Насрещно – цели да обезсили главното доказване(оспорва).

За да постигне своята цел, главното доказване трябва винаги да бъде пълно – иначе съдът не ще може да приеме, че фактът, предметът на главното доказване, се е осъществил. Затова насрещното Д може да се задоволи да бъде непълно.

Обратно доказване– доказва законно оборими презумпции; трябва винаги да бъде пълно, за да е успешно.

Пряко доказване– цели да удостовери пряко правнорелевантен факт или пък такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантния факт; косвено доказване – доказване на факт, който стои в някаква зависимост с факт, релевантен за спорното право(указание, че този факт се е осъществил). Пр.: пряко е доказването на самата сделка; косвено – на факта на преговорите относно тая сделка(т.нар. доказателствени факти – улики). Докато правнорелевантните факти са предопределени от правната норма като предмет на доказване, доказателствените факти не са нормативно предопределени. Техният обсег е неограничен. Прякото доказване е обикновено пълно; непрякото(косвено) е обикновено непълно. Доказателственият факт създава вероятност, но не и сигурност. Косвено доказване е достатъчно, когато се осъществява насрещно доказване. Главното доказване трябва да бъде винаги пълно.

Предмет на Д – фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на правото или правните норми. Съдът извежда субективните права въз основа на доказаните факти въз основа на правната норма. Нея той трябва да извлече от източника на право(закона), който съдът трябва да знае.

Фактите – това са конкретни явления или състояния (Пр.: скл. на договор, определено действие / бездействие, липсата на дължима грижа).

Подлежат на доказване не всички факти, а само тези, които имат значение за делото – релевантен за спорното право факт – т.е. когато от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото. Те са главни, защото са централен предмет на делото. Косвено значение имат доказателствените фактите са помощни, защото са помощен, а не главен предмет на доказване.

Връзките между фактите – те се разкриват с помощта на т.нар. опитни правила(правила на общия житейски опит). Пр.: дали дадена стока дава фира. Когато съдът сам не разполага с данни относно съответните опитни правила, той може да си послужи с вещи лица.

Факти, които съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се от доказване(тяхното доказване е ненужно):

Общоизвестни факти – тези, които са познати на неопределен кръг от лица. Предполага се, че това, което е известно всекиму, е известно и на съда.

Съдебноизвестни факти – които съдът служебно знае, защото се състоят в извършени от него действия.

Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се нуждаят от доказване. Това са доказателствени правила, които задължават съда да приеме, че щом е налице фактът, визиран в хипотезиса на законната презумпция(той трябва да бъде доказване, и то с пълно доказване), налице е и презюмираният факт. Това не значи обаче, че ако презюмираният факт се е осъществил, че осъществяването не се нуждае от доказване – доказването е в тежест на този, който твърди друго (оборима презумпция). Примерно: презумпцията за бащинство по чл. 32 СК.

Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване – при отделяне на спорното от безспорното с оглед на обясненията на страните в първото заседание(чл. 109/4); т.е. само при съвпадащи твърдения на страните относно фактите. Становището на съда е привременно – той може да отмени определението си и да обяви същите факти за нуждаещи се от доказване.

Тежест на доказване (доказателствена тежест – ДТ) – изразява се в последиците от недоказването; състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто Юридическият Факт не е Доказване. Съдът е длъжен да реши спора даже и при пълна липса на доказателства. Извод – щом фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и неговите правни последици. Тежест е, защото води произхода си от неблагоприятните последици от недоказването за страната, претендираща правната последица, черпена от недоказания факт. Принцип в гражданския процескойто твърди нещо, от което извлича изгодна за себе си правна последица, трябва да го докаже.

За доказателствената тежест няма значение дали страната е ищец или ответник.

Изключение от общите правила – чл. 130.

Страната, която носи ДТ относно даден правнорелевантен факт, носи Доказателствената тежест и за всички доказателствени факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването на този факт.

Доказателствени средства(ДС) – предвидени и уредени в закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти(правно и доказателствено релевантни факти).

Разлика между ДС и доказателствен факт – ДС може директно да се използва за целите на Д, докато док. факт трябва винаги да бъде доказан, и то в последна сметка с ДС. Без ДС доказването е невъзможно.

Съдът трябва, преди да се довери на ДС, грижливо да провери неговата достоверност. Допустими са тези доказателствени средства, върху които съдът има право да изгради своето убеждение. Недопустими са непредвидените в закона доказателствени средства. Относимо доказателствено средство – което може да има доказателствено значение за делото. Неотносимите доказателствени средства, макар и допустими, са ненужни – затрупват делото с излишни доказателства.

Доказателствените средства биват:1) лични и веществени; 2) гласни и писмени; 3) преки – отнасят се непосредствено до главния факт(позволява само един извод) и косвени – дава основание не за един, а за повече еднакво вероятни извода; 4) първични – в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт и вторични(производни) – възпроизвежда съдържанието на друго ДС – пр.: свидетел. Първичното ДС е с по-голяма достоверност; вторичното е средство да се провери достоверността на първичното.

Чл. 101 – допуска частен препис от документ, заверен от страната, която го представя; при поискване трябва да представи оригинала, иначе частният препис губи качеството си.

Съставен на чужд език документ, придружен с превод е ДС.

Обясненията(показанията) на страните(ОС) – ценни сведения, понеже страните обикновено участват в осъществяването на факта, а не само го възприемат. От друга страна ОС са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти. За разлика от свидетеля. който дава показания, страната не отговаря наказателно за неверни показания. Но за сметка на това, законът отрича качеството на ДС на твърденията на страната, с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни за нея факти – тези твърдения са предмет на доказване.

ОС, които представляват важно и ценно ДС – признанията (П) – за осъществили се неизгодни за страната факти или че не са се осъществили изгодни за нея факти. Признанието е винаги неизгодно; води до съвпадане на фактическите твърдения на двете страни. Но признанието може да е неистинско и затова не задължава съда да го приеме на всяка цена.

П се отнася до факти, релевантни за спорното право. Но П на отделни факти винаги е съвместимо с оспорване на иска.

П е едностранно изявление за знание, отправено до съда. Признанието е оттегляемо, но съдът ще преценява оттеглянето съобразно с чл. 127/2.

В случай че признанието бъде направено извънсъдебно и то бъде доказано, съдът е длъжен да го вземе предвид.

Чл. 114 – съдът разпитва страната по обстоятелствата на делото; може да сметне за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговори или не се е явила в съда, за да отговори. И в случая, както и при признанието, съдът ще направи извода си с оглед на всички обстоятелства по делото.

Писмено доказателство или документ(Д)вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление. Нашето право признава качеството документ както на нарочния Д(изготвен нотариално), така и на случайния документ(едно писмо).

Документът се създава със самото извършване на изявлението в писмена форма. За правото автор на документа е лицето, на което се приписва материализираното изявление като негово изявление. Подписаният документ има винаги за свой автор лицето, което го е подписало.

Свидетелстващ документ – материализира удостоверително изявление на своя издател(издателят удостоверява съществуването /несъществуването на определени факти).

Диспозитивен документ документ, който материализира други, неудостоверителни сведения – правни актове(разпореждащи документи). Могат да бъдат валидни или невалидни, но не могат да бъдат верни или неверни.

Официален документ документ, който материализира изявление на орган на държавна власт в това му качество. Издател – само орган на държавна власт, който издава документ в границите на своята компетентност. Изключение: чл. 13 ЗА – заверените от адвокат преписи от документ имат силата на официално заверени Д. Официален свидетелстващ документ (нотариални удостоверявания).

Частен документ – няма белезите на официалния. Материализира или правноирелевантни изявления или граждански изявления в широк смисъл на думата. Издава се от граждани и ЮЛ. Свидетелстващи частни Д – разписка, счетоводни книги, констативни протоколи.

Подписан или неподписан Д. Подписът трябва да следва текста.

Истински Д – Д който е автентичен и верен. Критерият за автентичност е авторството на Д, а за верността – съответствието между свидетелстващия Д и удостовереното с него.

Автентичен Д – материализира изявлението на това лице, което се сочи за негов автор. Неавтентичният Д е подправен Д – създаден е от автора на подправката.

Верен Д – свидетелстващ Д, който отговаря на действителното фактическо положение, което удостоверява.

Както неавтентичният, така и неверният Д са неистински. Те нямат доказателствена сила.

Доказателствена сила на Д – определя се в закона. Формална доказателствена сила на Д(когато Д е подписан) – може да се опровергае само като се докаже неавтентичността на Доказателството. Формалната Доказателствена Сила на Доказателствата се отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство. За частните Д тя не обхваща други данни, напр. дата и място на съставяне на Доказателството, за разлика от официалните Доказателства.

Свидетелстващите Доказателства разполагат с особена Доказателствена силаматериална Доказателствена сила. Тя се състои в доказателственото значение на свидетеля. Доказателството за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в свидетелстващите Доказателства удостоверително изявление. Официалният свидетелстващ документ доказва с обвързваща съда ДС, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал Д, са се осъществили така, както се твърди в Д. Частните свидетелстващи доказателства се ползва с ДС само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факто. Тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Изключения.: ДС на счетоводните книги по чл. 146 и чл. 55 ТЗ. Нея съдът преценява по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото.

Свидетелски показания – показания на лице, което без да участва в делото като страна, се призовава, за да даде показания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото. Свидетелят е незаменим – той е единственото лице, възприело даден факт.

Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на съдия, страна или повереник по същото дело.

Никой няма право да откаже да свидетелства освен лицата, посочени в чл. 135/1. Ако свидетелят даде неверни показания, той отговаря наказателно по чл. 292 НК.

Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени. Не могат по едно дело да се използват показанията, дадени по друго дело. Изключения.: чл. 119/1 – само ако има мъчно преодолими пречки за повторното събиране на доказателства, те могат да се използват.

Свидетелски показания са само устни. С тях могат по правило да се доказват всякакви юридически и доказателствени факти. Изключения.: чл. 133 – целта е да се стимулира преди всичко доказването с документи.

Свидетелски показания са недопустими за тия правни актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в писмена форма – административни актове, съдебни решения.

Веществени доказателства (ВД) – всеки предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Веществени доказателства не са предмет на доказване, а пряко доказателствено средство, подаващо се подобно на другите доказателствени средства на непосредствено възприемане от съда.

Способ за събиране на веществени доказателства – за веществени доказателства (движими и недвижими вещи) е огледът, а за лицата – освидетелстването. Те могат да се постановят от съда или по искане на някоя от страните или по почин на съда.

Ако страна по делото попречи на събирането на веществени доказателства, спрямо нея ще се приложи ч. 128/2 – с оглед на всички обстоятелства по делото съдът може да приеме за доказани тези факти, за доказване на които са били посочени веществени доказателства, чието събиране е трябвало да стане чрез оглед или освидетелстване.

Вещи лица (ВЛ) – тези лица, които се призовават от съда, за да му дадат становище(заключение) по такива въпроси на делото, за чийто отговор са нужни специални знания, с които съдът не разполага – чл. 157/1. Вещото лице прави извод / заключение за отклонението на конкретния случай от масата случаи – неговото съответствие или несъответствие с общите изисквания (закономерности, правила).

Заключението на ВЛ служи на съда да разкрие истината по делото. Той го преценява с оглед на всички данни по делото. От друга страна ВЛ замества съда в неговата дейност по доказването – консултант(съветник) на съда при решаване на делото.

Вещото лице за разлика от свидетеля е заменимо.

Вещото лице се назначава с определение на съда, в което трябва да се посочи предмета и задачата на експертизата, материалите, които се предоставят на Вещото лице, както и данни за неговата самоличност и специалност. Вещото лице трябва да изгради заключението си само върху доказателствения материал по делото, а не и върху странични данни.

Страните трябва да се запознаят със заключението на Вещото лице най-малко 5 дни преди заседанието. Представи ли го по-късно, делото трябва да бъде отложено. Вещото лице винаги се призовава на заседанието, за да потвърди направеното заключение. Непризоваването на Вещото лице е съществено нарушение.

 

Разглеждане на делото – съвкупността от процесуалните действия на съда и страните, състоящи се в подготовка на делото, съдиране на доказателства и устни състезания.

Всички първоинстанционни дела на районите и окръжните съдилища се разглеждат в състав от един съдия. Явяването на страните не е условие, за да се състои заседанието. Ако неявилата се страна обаче е била редовно призована, съдът не може да разгледа делото, а е длъжен да го отложи.

Първо заседание по делото(ПЗ) – предназначението му е да се подготви делото, за да бъде решено в следващото заседание. В ПЗ се проверява допустимостта на иска, както и се упражняват някои процесуални права, които с приключване на ПЗ се погасяват.

Проверка допустимостта на иска – в ПЗ се дава възможност на ответника за пръв път да даде становище по иска – упражнява своето право на защита, като може да изтъкне основанията за недопустимост на иска. От своя страна съдът служебно проверява дали са налице положителните и дали липсват отрицателните процесуални предпоставки. Ако установи порок, съдът постъпва съобразно с естеството на порока.

Подготовката на делото – състои се в попълване на делото с целия отнасящ се до него факт. и доказателствен материал.

1) Устен доклад – цели да изясни на страните предмета на делото, като го квалифицира правно. Създава яснота по естеството на правото и напътства страните да изнесат всички релевантни за неговото съществуване факти.

2) Изясняване на фактическата страна на спора – уточняват се всички факти, от които произтича спорното право, съдът отчита кои от тях се отричат или потвърждават. В ПЗ всяка страна трябва да изчерпи своите фактически твърдения, като изнесе всички правнорелевантни и доказателствени факти, които обосновават нейните искания, възражения, реплики и дуплики. Отделяне на спорното от безспорното – т.е. фактите, които се нуждаят от доказване и тези, които не се нуждаят.

3) Съдът прави опит да напъти страните да сключат съдебна спогодба.

4) Не се ли постигне съдебна спогодба, съдът пристъпва към попълване на делото с доказателства. Страните трябва да изчерпят в ПЗ всички свои доказателствени искания, отнасящи се до тия ДС, които до ПЗ са известни на страната или са могли да й станат известни при полагане на необходимата грижа + страните са длъжни да представят всичките си писмени доказателства, с които до този момент разполагат.

Изключения: може да се посочат нови обстоятелства и предоставят нови доказателства след Първото заседание само при условие, че без тях не може да се постанови правилно решение, т.е. трябва да са относими към делото – санкция по чл. 65/1.

5) Съдът преценява направените док. искания и допуска всички допустими, необходими и относими ДС чрез нарочно определение, което се вписва в съдебния протокол. С допускането на доказателствата, делото се отлага за следващото заседание.

Процесуални действия, които трябва да се извършват до приключване на Първото Заседание: да се оспори цената на иска; да се предяви отвод за липса на местна подсъдност; да се предяви насрещен иск; да се привлече трето лице – помагач.

Не е забранено делото да се реши и в първото заседание. Това е възможно, ако ответникът признае иска или се събере целият доказателствен материал по делото.

 

Заседание за решаване на делото – неговото предназначение е да се съберат пропуснатите доказателства и да се проведат устните състезания.

1) Събиране на доказателствата – става с участието на страните, както и на свидетелите и вещите лица. Ако не се яви свидетел или вещо лице, делото се отлага, независими дали те са били редовно призовани, защото не може да се постанови правилно решение.

Първо се разпитват свидетелите; вещите лица дават своето заключение като вземат предвид показанията на Св.

Огледът на тези предмети, за които е възможно, се извършва в съдебното заседание, а за останалите – преди заседанието, за да може резултатът да бъде обсъден при устните състезания.

Преди да пристъпи към тях обаче, съдът трябва да покани още веднъж страните да се спогодят. Моментът е удобен, защото всяка страна може да прецени на фона на събраните доказателства основателността на своето становище.

Устни състезания – състоят се в последователно излагане на фактически и правни доводи от страните по делото. Фактическите доводи вкл. преценката, която страната дава на събраните доказателства и изводите за това кои факти тя смята за доказани и кои за недоказани. Правните доводи подвеждат фактическите констатации, до които страната стига, под правната норма и завършват с извод на страната относно спорното право: смята ли тя, че съществува, или смята, че то не съществува.

Пръв излага становището си ищецът. След него думата има ответникът. Всяка страна има право да вземе отново становище по фактическите и правните доводи на противната страна, за да разкрие тяхната необоснованост.

След като страните са изчерпали своите фактически и правни доводи, съдът обявява устните състезания за приключени. След този момент никоя от двете страни няма право да изтъква нови факти, да представя нови доказателства или да изнася нови факт. и правни доводи.

Устните състезания са пределен момент за приключване на някои действия – чл. 92/3, 116/1, 118, 181.

Обективно съединяване на искове(ОСИ) – свързване на няколко иска с различен предмет между същите страни за общо разглеждане и решаване в рамките на общо производство. Обективно съединяване на искове има всякога, когато ищецът се позовава на две или повече различни основания или предявява два или повече петитуми.

При обективното съединяване на искове обединяващото звено е сходството на страните. Обективното съединяване на искове е винаги възможно, то никога не е наложително.

Когато исковете са подсъдни на един и същи съд. Когато исковете подлежат на един и същи съдопроизводствен ред.

Кумулативно съединяване на искове – по всеки от тях съдът трябва да се произнесе поотделно с решение. Родовата подсъдност при кумулативно обективно съединяване на искове трябва да се определи не с оглед от сбора на исковете, а с оглед на цената на всеки от тях.

Алтернативно обективно съединяване на искове – когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове.

Евентуално обективно съединяване на искове – когато единият иск има спрямо другия положението на главен, като разглеждането на евентуалния иск се обуславя от изхода на делото по главния иск.

Насрещен иск(НИ)искът, който ответникът предявява срещу ищеца и който се съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното от него производство. Краен момент да се предяви НИ е приключа първото заседание по делото. Предмет по НИ трябва да бъде такова спорно право, което се намира във връзка с правото, предмет на първоначалния иск – ако и двете права произтичат от същия факт или се отнасят до един и същ обект; възможност за компенсация – ако насрещните вземания не са ликвидни, те ще станат въз основа на силата на присъдено нещо, с която ще бъдат установени.

Т. нар. подсъдност поради връзка между делата преодолява общите правила за местна подсъдност. Достатъчно е насрещния иск да бъде подведомствен и родово подсъден на съда по първоначалния иск.

С насрещния иск се търси самостоятелна защита на вземането на ответника; той не е акцесорен иск. Съдът преценява допустимостта и основателността на НИ отделно от първоначалния иск. Съдът се произнася с решението си и по двата иска.

Възражение за прихващане (ВП) – само средство за защита срещу първоначалния иск; ако съдът отхвърли този иск, на ответника нищо не ще се присъди. Ответникът не дължи държавна такса. Подобно на всяко възражение и възражение за прихващане може да се предяви не само до приключване на устните състезания, но и с жалбата срещу решението и пред втората инстанция.

Възражение за прихващане – само по висящ процес пред съда. ВП е твърдение, че материалноправните последици вече са настъпили. Затова то може да бъде основателно или неоснователо.

Възражение за прихващане не предпоставя ликвидност на насрещните вземания.(съдебно прихващане с неликвидни вземания). Вземането, предявено с възражение за прихващане става ликвидно даже преди това да е било неликвидно(спорно), т.к. занапред получава качеството „Присъдено Нещо”. А получи ли това качество на ликвидност, то става за прихващане, както вземането, предявено с НИск.

Инцидентен установителен иск (ИУИ) – искът, който се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или ответника, за да се установи съществуването или несъществуваето на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния или насрещния иск.

Предмет на Инцидентния установителен иск – правоотношение, което е обуславящо(преюдициално) спрямо спорното право; трябва да е настъпило преди правоотношението, предмет на спора.

Съдът се произнася със становище в мотивите по преюдициалното отношение, което ако има предявен УИУ, се ползва със сила на присъдено нещо (това е изключение от правилото, защото мотивите не се ползват със сила на присъдено нещо).

Инцидентен установителен иск може да бъде предявен не само в първото заседание, а до приключване на устните състезания в първата инстанция, но не и пред въззивната инстанция.

За Инцидентен установителен иск се дължи държавна такса, независимо дали искът е предявен устно в съдебното заседание или с писмена искова молба. С него се преодоляват правилата за местната подсъдност. Може да бъде предявен както от ищеца, така и от ответника. Търси се самостоятелна защита относно оспорено преюдициално отношение.

Обратен иск (ОИ) – с първоначалния иск се съединява искът на една от страните срещу подпомагащата страна. Осъдителният Иск има за предмет регресното притезание на една от страните срещу подпомагащата страна. Регресно е притезанието, спрямо което правото, предмет на първоначалния иск, е преюдициално. Ответник по осъдителния иск е длъжникът по регресното притезание, който е същевременно подпомагаща страна по първоначалния иск.

Съдебна практика: осъдителният иск обикновено се съчетава с привличане на подпомагаща страна и се предявява срещу нея. Осъдителният иск се предявява често от подпоганата страна срещу подпомагащата.

Осъдителният иск може да се предяви най-късно до прикл. на първото заседание, когато може да стане и привличането.