Данъчни правоотношения/ДПРО/. Юридически факти.
ДПРО са публични про-я, защото данъците се създават въз основа на публично-правно волеизявление, каквото е данъчния закон. Законовото уреждане на дейностите по определянето и събирането на данъците гарантира, от една страна, упражняването на правомощията на данъчните органи по предвидения в закона ред, а от друга страна, дава възможност за защита на данъчно задължените лица при нарушение на техните права и законни интереси.
Защитата на данъчните субекти може да обхваща, от една страна, законовото основание за събирането на данъка или неговия размер, а от друга страна, начина на упражняване на правомощията на данъчната администрация. Общата характеристика на ДПРО съвпада с характеристиката на предмета на данъчното право в смисъл, че това са парични отношения, резултат от прилагане на ДПН, уредени чрез властнически метод на правно регулиране, в които винаги като страна участва държавата чрез органите на приходната администрация.
Предмет на същинските ДПРО е плащането, което трябва да извърши задълженият субект в полза на държавния бюджет. Това задължение възниква ex lege, по силата на законова норма.
Структурата на ДПРО се изразява в правната връзка между субектите : държавата, респективно данъчно задълженото лице. В тази структура данъчният орган е активен субект в правоотношението по смисъла на финансово право, а данъчно задълженото лице , освен основното задължение да плати данъка има и допълнителни задължения /подаване на декларация/, а също и права, свързани със законосъобразното установяване на данъци.
За да възникне същинското данъчно задължение е необходимо да се проявят предвидените в хипотезиса на ДПН юридически факти: обектът на облагане и връзката му със субекта. По принцип в данъчното право юридически факти се делят на прости и сложни; действия и събития; правомерни и неправомерни. Особеното е, че по отношение на същинските ДПРО юридически факти, от гледна точка на данъчно правните последици, са събития. Така една сделка в гражданското право е юридически факт - действие, защото страните желаят настъпването на на правните й последици, а е юридически факт - събитие по отношение на данъчно правните последици, които настъпват ex lege, а не се желаят от страните. От тази гл. точка ИАА, издавани от органите по приходите, не са юридически факти по отношение на същинските ПРО./ а по отношение на последиците ли?/. ДОПК разграничава актовете за установяване на задължения по чл. 106 и чл.107 и ревизионен акт по чл. 108. те имат характеристиките на ИАА, доколкото пар. 2 от ДОПК препраща към АПК.
С индивидуалния данъчен акт не се създава същинското данъчно задължение, тъй като той има само декларативно, а не конститутивно действие. С него се конкретизира размера на данъчното задължение, индивидуализира се по отношение на размер и адресат, а след издаването му тече 14-дневен срок за доброволното му изпълнение.
При издаването им органите по приходите действат в условията на обвързана компетентност. Актът обаче е основание за развиването на процесуални отношения. Данъчните органи издават и други документи, които не са приравнени на данъчните актове.
По отношение на юридическите факти в данъчното право трябва да се има предвид, че понятията, с които те са означени, могат да имат друго съдържание, различно от това, което имат в правния отрасъл, от който са взаимствани.
Субекти
В данъчната литература често държавата се означава освен като активен субект в правоотношението и като данъчен кредитор или като оправомощен да получи дан вземане субект. Доколкото данъкът е едностранно установен от нея в качеството й на власт, така се подчертава публично-правният характер на вземането.
Лицето, което данъчният закон предвижда да понесе данъчната тежест, се нарича данъчен субект/ДС/. Затова срещу държавата като активен субект е поставено физическо лице или юридическо лице, или друга социална даденост, които са пасивни субекти в ДПРО.
Понятието данъчно задължено лице е по-широко и обхваща освен субекта на облагане и други лица, които са носители на задължение във връзка със събирането и внасянето на данъка.
- чл. 2 ЗКПО
- чл. 3 ЗДДФЛ
Най-широко са обхванати субектите в чл. 14 ДОПК, където се разглеждат три категории задължени лица : носители на данъчното задължение/ субектите/; лицата, задължени да отдържат и внасят данъци и такива, които отговарят за задълженията на първите две категории.
Под данъчна правосубектност се разбира, че едно лице или социална даденост може да бъде потенциален субект на права и задължения. Данъчната правосубектност по общо правило следва гражданската : за физически лица – от момента на раждането; за юридически лица от учредяването им. Теоретично се говори за вторичен характер на данъчна правосубектност. Има първична правосубектност – чл. 2/3/ ЗКПО; чл. 9/2/ ДОПК, които само за данъчни цели приравняват неперсонифицираните дружества и осигурителни каси на юридически лица.
Друго специфично понятие за данъчното право е понятието “място на стопанска дейност” –пар. 1, т. 5 ДОПК. Това е хипотезата, при която едно чуждестранно лице извършва постоянно дейност на територията на страната чрез определено в пространството място. Изхожда се от 2 критерия : предметна връзка на дейността или лична такава. В широкото понятие се включва : клон; търговско представителство; офис; кантора; ателие и други. Идеята е така само за целите на облагането чрез фикция това несамостоятелно обособено поделение на чуждо юридическо лице на територията на страната да бъде обложено с данък върху печалбата.
Субектите се делят на местни и чуждестранни – собствени понятия на данъчното право. Чрез определянето на едно лице като местно за съответната държава се изгражда личната му връзка с правопорядъка й и се определя икономическата му принадлежност за данъчни цели към тази държава. Гражданството е без значение. Тези лица стават неограничено данъчно задължени, а за тях се прилага принципът за облагане на световния доход. Чуждестранните лица са ограничено данъчно задължени. Прилага се териториалният принцип на данъчно облагане само за доходи или имущества от приходи в страната.
Държавните органи като страни в ДПРО – компетентността им е сбор от правомощията, дадени им със закон и изразява тяхната правосубектност. В конкретно ПРО участва конкретен данъчен орган , респективно конкретно физическо или юридическо лице. Макар че чл. 14 ДОПК по общ начин описва задължените лица, всеки материален данъчен закон задължително съдържа описание на субекта на облагане и на данъчно задължените лица.
Данъчните задължения се събират не само от органите по приходите, структурирани в НАП, а също така и от органите на митническата администрация по отношение на акцизите и органите на общинската администрация по отношение на местните данъци.
Основни права и задължения на данъчните субекти
Чл. 13, 17 ДОПК
Чл. 17 ал. 1 ДОПК – най – важно значение е правото на защита
Данъчните субекти са длъжни да изпълняват задълженията си, ако актовете и действията на приходната администрация не противоречат на данъчните закони, както от материално правна гл. точка, така и от процесуална.
Право да се изисква легитимация от органите по приходите и задължение да показват акта въз основа на който се извършва действието – свързано е със процесуалната гаранция за сигурност.
Правото на опазване на тайна свързана с факти представляващи данъчна и осигурителна информация. Сега данъчната тайна се схваща като служебна тайна – чл. 73 ДОПК. Уредени са задължения за опазване на данъчната и осигурителната информация, а обхватът е чл. 72, а редът на разкриването чл. 74 и 75.
Чл. 17 (3) ДОПК дава възможност на данъчния субект да действа съобразно указанията дадени му в писмен вид, които в последствие ако се окажат незаконосъобразни задълженото лице не дължи лихви и не му се налага санкция предвидена в закона.
Задълженията – чл. 13 ДОПК. Следва общо задължение за съдействие на данъчните субекти спрямо органите по приходите – съдействие по отношение на проверовъчната дейност и данъчното облагане. То следва от публично-правния характер на задължението за плащане на данъци и схващането за данъка като безвъзмездна вноска за покриване на общи потребности. Задължението за съдействие и необходимостта за такова трябва да се обоснове от органите по приходите и да се посочи в съответен акт. Форма на такова съдействие са и подаването на данъчни декларации, макар и това да е установено в друг закон. По своя характер данъчната декларация е извънсъдебно признание на съответни факти, което е доказателство срещу този който е подал декларацията. Това е частен документ, чието съдържание не обвързва данъчната администрация и тя може с всички доказателствени средства да го опровергае. За неоказване на съдействие е предвидена административнонаказателна отговорност – чл. 273 ДОПК. Отделно е предвидена и административнонаказателна отговорност за неподаване на декларация – глава 13 ДОПК – общ режим на декларациите