Понятия в данъчното право
Всички елементи, които характеризират данъците следва да са установени в закон. Този принцип е конституционно установен и потвърден в практиката на Конституционниясъд – реш. № 3/1996 и реш. № 190/1996 на петчленен състав на ВАС.
Понятията са определени в материалните данъчни закони – чл. 9/2/ ДОПК и чл. 2/2/ ЗКПО – приравняват на юр. лица неперсонифицираните дружества и осигурителните каси. Чрез субекта на облагане се свързва възникването на данъчно задължение с правопорядъка на съответната държава. Когато данъчното задължение определя лицето за местно за съответната държава за данъчни цели се определя икономическата принадлежност на това лице към съответната държава. – чл. 3 ЗКПО, чл. .4 ЗДДФЛ. За това лице възниква т.нар. неограничена данъчна отговорност, като се обхващат за облагане всички негови доходи и имущества независимо къде са получени или се намират. Това е принципът на необлагане на световния доход или имущество. за чуждестранните лица се предвижда териториален принцип, като се обхващат за облагане доходите с източник само от страната – ограничено данъчно задължение.
Понятието данъчно задължено лице е по-широко и обхваща всички лица, на които данъчният закон възлага задължение, свързано с погасяването и събирането на данъчен дълг. Вклчява се освен субекта на облагане, така и 3-то лице, на което данъчният закон възлага задължение за удържане и внасяне на данъци. Двата материални закона – ЗДДФЛ и ЗКПО – боравят с понятието данъчнозадължено лице, а в чл. 14 ДПОК задължените лица се разграничават на носители на задължението за данъци; задължени да удържат и внасят данъци и такива, които отговарят за задълженията на предходните две групи.
Данъчен обект – това е имуществена или оценима в пари даденост, с която се свързва възникването на данъчното задължение. Той винаги е елемент на фактическия състав, който поражда данъчното правоотношение : доход, печалба, имущество. Всяка имуществена даденост може да бъде обект на облагане, ако законодателят е преценил така. Данъчният обект се определя чрез финансово-стопанският смисъл на понятието, с който се означава. Между обекта и субекта винаги съществува правна или фактическа връзка. Ако обектът се намира на територията на съответната държава, се стига до възможността чуждестранно лице да бъде привлечено като субект на облагане.
Данъчна основа – това е трансформираният за целите на облагането обект на облагането. Ако обектът е имущество то трябва да бъде оценено в пари. Ако обектът е доход трябва да се вземат предвид и необлагаемите доходи. Ако обектът е счетоводно финансов резултат, той се преобразува, за да се стигне до данъчно-финансов резултат. Самото установяване на данъчната основа е уредено в закона – данъчната основа има различна различна стойност от обекта на облагане. Към установената данъчна основа се прилага данъчна ставка. Тя е определена в проценти или промили величина, която отнесена към данъчната основа ще даде размера на данъка. Така се определя дали данъкът е пропорционален или прогресивен. Има данъци, определени в абсолютен размер.
Данъчна единица - свързване е с данъчна основа, като се определя в какво се състои тя. Ако данъчната основа е в пари, данъчната единица е някакво количество. Като критерий за изчисляване на данъчната основа при недвижимо имущество може да служи квадратурата.
Данъчна година – в РБ съвпада с календарната година, но е възможно това да бъде всеки 12-месечен период.
Данъчни привилегии – това понятие се използва в различен смисъл. Когато говорим за данъчни облекчения като данъчни привилегии се има предвид установяване на по-благоприятен данъчен режим с оглед на социалната значимост на обекта или субекта на облагане. Смята се, че когато се урежда различен данъчен режим за отделните групи данъчни субекти със закон не се нарушава чл. 19/2/КРБ, макар че принципно с привилегиите се нарушава принципът на равнопоставеност. Това е така, когато облекченията са обществено необходими. В тази връзка е реш. № 12/1994 на Конституционния Съд. Облекченията мога да бъдат под различна форма чрез изключване на обекти на облагане – чл. 13 ЗДДФЛ – изброени са необлагаемите доходи. Чл. 166 ЗКПО – по същество преотстъпването представлява начисляване на данъка като задължение към бюджета, като той се поставя на разположение на данъчно задълженото лице, за да се разходва за цели определени в закон. Третото значение на данъчните привилегии е специално, свързва се с мястото на държавата сред останалите кредитори за вземанията й за данъци – чл. 136 ЗЗД, чл. 722 ТЗ.
Данъчна декларация – чрез тях се обслужва събирането на данъците; те са форма на законово уредено съдействие на данъчно задължените лица за установяването и събирането; приемат се за извънсъдебно признание за посочените в тях факти – доход или имущество. Подаването им е задължение според материалните данъчни закони – гл. 13 ДОПК урежда общия режим на данъчни декларации, а гл. 11 от ЗДДФЛ урежда декларирането за целите на този данък. Фактите, посочени в данъчната декларация, не обвързват органите по приходите и те могат да извършват проверки по тях.