Правен режим на международното данъчно облагане (МДО)
Произходът на МДО свързва с действието на данъчни норми в пространството и по отношение на лицата. Държавите изграждат данъчните си системи въз основа на 2 принципа:
- организиране на световния доход, като се обхващат за облагане всички доходи на лицата, които са местни;
- териториален –обхващане за облагане на доходи или имущество с източник от съответната държава. Така се обхващат като субекти на облагане и чуждестранните лица по смисъла на данъчното законодателство.
От гледна точка на тези принципи е възможно едно лице да бъде обложено с подобни данъци в две или повече държави. Подобни – организацията на данъците не е еднаква в различните държави. От юридическа гледна точка двойно данъчно облагане ще възникне, когато един и същ субект на облагане по повод на един и същ обект на облагане за един и същ период на облагане е данъчно задължен в две или повече държави за подобни по вид данъци.
От икономическа гледа точка двойно данъчно облагане (ДДО) ще възникне едва тогава когато общият размер на платения от лицето данък в двете държави ще превиши по размер по-високия данък, установен в държавата с по-високо облагане. Идеята е, че чрез механизма за предотвратяване на ДДО не се цели принципно лицето да плати само в едната държава, а по възможност данъкът да се разпредели между двете държави, но пак с цел да не се допусне ДДО в икономически смисъл. За това са предвидени методи за избягване на ДДО, за да се приложат именно, когато лицето ще дължи или е заплатило данъци и в двете държави.
Причините, за да възникне ДДО са, че едната държава прилага принципа на облагане на световния доход, а другата – териториалния принцип. Възможно е и двете държави, чрез критериите на националните им законодателства да считат лицето за местно и така да прилагат спрямо него принципа на световния доход.
Разграничават се 2 принципни способа:
1. Мерки на националното право;
2. Сключване на международни договори или мерки на международното право.
За случаите, когато няма сключен международен договор, вътрешното законодателство е предвидило метод за избягване на ДДО. По нашия ЗКПО това е уредено в чл. 13 14. Предимство се дава на разпоредбите на международните договори. В случаите когато за съответната държава няма сключен такъв, се прилага т. нар метод на данъчния кредит.
!!!Не трябва да се бърка този метод (на данъчния кредит = метод на приспадане) с данъчния кредит в ЗДДС. Легалното определение на данъчен кредит в ЗКПО е в т. 12 пар. 1. по същество този метод е следния – лицето заплаща данък и в двете държави, но може да приспадне платения в чужбина данък от дължимия по националното право данък. Доходите от чужбина се събират с доходите от страната и данъчната основа се определя по националното право. Така се стига до дължимия местен данък. Приспада се не целия внесен в чужбина данък, а само този размер, който съответства на размера на българския данък върху доходите и печалбите в чужбина. След като сме определили местния данък се изчислява каква част от него се отнася до доходите в чужбина и само до този размер е допустимо приспадане. Така се избягва икономически ДДО. Според ЗКПО този метод се прилага за доходите и данъците, платени във всяка една държава по отделно.
Същият е подходът и чл. 75 76 ЗДДФЛ. Понятието за данъчен кредит е т. 35. Това е в случаите, че няма сключен международен договор (МД).
Друг основен способ е сключването на МД. Това за МД по смисъла на чл. 5 (4) КРБ и спрямо тях се прилагат правилата на Виенската конвенция за правото на договорите. Това са договори, които подлежат на ратификация от НС, защото с тях се засяга фискалния суверенитет на държавата. Те могат да бъдат двустранни и многостранни, но в нашата практика са се установили двустранните договори. Тази материя се изучава в ДП, а не в МПП, защото е свързана с данъчното облагане. В международен аспект има два модела на такива договори, които се използват от държавите, като основа за водене на преговори. В съдържанието на тези договори се предвижда, че едната или другата държава запазва или ограничава, или се отказва от правото си да ограничава определени доходи или имущества. Чрез договорите не създава ново ДП и чрез тях не може да се разширява правото на договарящите държави да установяват данъчни задължения извън данъчните им закони. Единствената функция на тези договори е да се ограничат насрещните претенции на държавите по облагане на определени доходи или имущества.
Чрез МД държавите се поставят в разменящи се роли, като едната се нарича държава, за която получателят на дохода местно лице, а другата – държава източник на дохода. Нашата договорна практика нарича МД за избягване двойноДО спогодби, за да се подчертае съгласуваността при ограничаване на фискалния суверенитет на държавите. Български правораздавателен орган не може да приложи чужд данъчен закон по подобие на МЧП, защото организацията на данъците е въз основа на фискалния суверенитет. Проблемът е свързан с преките данъци, защото при косвена е възприет принципът на облагане на стоките и услугите в държавата където се употребяват.