Обща характеристика на данъчното право/ДП/. Предмет и метод на правно регулиране. Данъчното право и другите правни отрасли. Източници – характеристика и видове.

ДП не е самостоятелен правен отрасъл. То е част от финансовото право/ФП/, тъй като няма собствен предмет и метод на пр. регулиране. Методът е властническият, както във ФП. Теорията на ФП е изградена върху част от институтите на ДП. С оглед на предмет на правно регулиране, отношенията, които регламентира ДП, са част от предмета на ФП. Това са отношенията по повод разпределението на националния доход и постъпването на парични средства в бюджета. За законосъобразното им развитие са създадени специални контролни органи и контролни норми, които също се включват в предмета на ДП.

ДП регламентира отношения, които имат принципно паричен характер – това са същинските данъчни отношения. Заедно с тях съществуват и организационни несъщински отношения – процесуални, контролни. Данъчните отношения имат характер като тези на ФП. Те са публично-правни – възникват по повод осъществяването на държавна дейност. Първият субект е винаги държавата чрез орган на приходната администрация. Без данъци държавата не може да съществува. Чрез тях се разпределя националния доход, за да може чрез преразпределението на бюджета да се осигурят средства за непроизводствената сфера.

Данъчните отношения съществуват само като правни отношения. Не може да има данък без закон.

Методът на правно регулиране е властническият, което изключва наличието на диспозитивни норми. Органите по приходите действат в условията на обвързана компетентност, а актовете им имат декларативно действие.

                                         Сравнение с други правни отрасли :

С конституционното право – и двата отрасъла са публично-правни. КРБ съдържа норми , които са източници на ДП и установява принципите, въз основа на които се изгражда данъчното законодателство. Въз основа на чл. 60 КРБ се приемат действащите данъчни закони. Разграничен е предметът на пр. регулиране.

С административното право – различен е предметът на правно регулиране. Административното право не включва в предмета си отношенията по повод разпределението на националния доход. Данъчната дейност е управленска по своя характер и се извършва от административни органи.

С гражданското право – разликите са предметът и методът. ДП не се занимава с лични и неимуществени отношения. В ДП субектите не са равнопоставени. Участващият в производството данъчен орган е с властнически правомощия.

ДП на практика си взаимодейства с други правни отрасли. То ползва заемки от административнотото и конституционното. ДОПК препраща към АПК. Във всички данъчни закони се препраща към процедурата по ЗАНН по отношение установяване и налагане на наказания. За да се развие едно данъчно правоотношение, трябва да се проявят предвидените в хипотезата на правна норма юридически факти. Възможни са различни хипотези при прилагането на данъчно-правни норми.

Възможно е данъчноправна норма да се приложи самостоятелно – прим. – получава се доход от дейност в условията на разрешителен режим , без лицето да има съответното разрешение. Плащането на данъка не замества разрешението, а е по повод получения доход – чл.12 ЗДДФЛ.

Друга х-за : в резултат на приложена данъчноправна норма може да се стигне до прилагане на гражданскоправна норма.

 

                                         Източници:

Принцип на законоустановеност на данъците – чл. 60 КРБ и чл.84т.3 КРБ. От този принцип следва, че основните източници са законите. Според практиката на Конституционния съд установяването на данъците и техния размер се извършва само със закон от НС. То не може да делегира това задължение на друга власт или да го упражни по друг начин, освен чрез закон. С подзаконов акт не могат да се допълват, изменят, отменят данъчните закони.

-          чл.98, т.12КРБ

Данъчните закони са ЗКПО, ЗДОФЛ, ЗМДТ, ЗДДС, ЗАДС.

Процесуалният режим е уреден в ДОПК – урежда се и събиране на задължителните осигурителни вноски от НАП. Всеки данъчен закон като минимално съдържание трябва да да съдържа всички елементи, които характеризират данъчното задължение.

Не са източници на ДП … и писмата на министъра на финансите /вътрешни актове/. Те биха могли да засегнат правата на гражданите.

Реш. N 21/2002 на Конституционния Съд.

Специални източници на ДП са международните договори – спогодби за избягване на двойното данъчно облагане. Те са международни договори по чл.5 КРБ. Предназначението им е да разграничават насрещните претенции на държавите за облагане на един и същ субект и обект на облагане.

Решенията на Конституционния съд са източници, когато отменят норми противоречащи на КРБ, както и решенията на ВАС, когато отменят норми от подзаконови актове, противоречащи на законите.

Трудно е да се създаде общ режим на преките и косвените данъци. В законите в общата част са изведени принципите и общите правила, а в специалната част са уредени отделните видове данъчни задължения.

Данъчната материя е изключително динамична – различна е нуждата от приходи в бюджета. Данъците освен фискална функция влияят и върху икономиката на страната. Всяка година има изменение в данъчните закони.

 

Понятие и правна характеристика на данъците. Видове данъци. Принципи на данъчното облагане. Основни въпроси на данъчната политика

Като бюджетен приход данъците са около 90% от всички приходи в бюджета и те са основа за изработването на проектобюджета. Всеки данък има икономическа и правна характеристика. Юридически белези :

1.       Данъците са публично субективно право на държавата да получи определена парична сума, на което съответства задължението на данъчно задълженото лице да плаща данъците, което е конституционноустановено. Това е фискален /данъчен/ суверенитет на държавата – изключителното й право да установява данъците на определени от нея лица. Възможно е държавата да преотстъпи правото си на общините – те да получават данъците, които постъпват като приход в общинските бюджети.

2.       Данъците са законоустановени вземания на държавата – основания, размери, субекти. Данъците са невъзвръщаеми, тъй като държавата не поема задължението да върне сумата на конкретно лице. От икономическа гледна точка има косвена възвръщаемост чрез финансирането от държавата в образованието, науката, културата. 

3.       Данъците са безвъзмездни вземания за разлика от таксите, при които има насрещна престация под формата на услуга от държавен орган.

4.       Данъците са установени като задължение по общ начин за всички данъчно задължени лица, като възникват въз основа на закона, когато се прояви предвиден в правна норма юр. факт, а не във връзка с издадения данъчен акт, който има само декларативно действие.

5.       Данъците се определят едностранно от държавата в качеството й на власт. Договорното начало е изключено, а данъчно-правните норми са императивни.

6.       Данъците като вземания на държавата са непрехвърляеми. Чрез договор не може данъчно задължение да се прехвърли на трето лице и това да обвърже държавата. Държавната принуда за събирането на данъците ще се насочи към предвиденото в правната норма лице – длъжник. Това не изключва възможността плащането на данъка да се извърши от трето лице.

7.       При условие на разсрочване данъчни задължения могат да се изплащат на части или когато в съответен закон е предвидено това – данък върху недвижими имоти, патентен данък.

8.       Изпълнението на данъчното задължение е скрепено с държавна принуда – ДОПК.

 

Видове данъци

1.       според това дали връзката между държавата е пряка или опосредена от други лица:

-          преки – лицето платец понася и данъчната тежест – данък върху общия доход, данък върху недвижимите имоти

-          косвени – едно лице понася данъчната тежест / потребителят/, а друго е вносителят.

2.       според системата за определянето на данъка:

-          данък в абсолютен размер – патентен, някои акцизи.

-          пропорционални данъци – дан ставка е постоянна величина, а данъчната основа се променя – ДДС.

-          прогресивни данъци – данък върху общия доход.

3.       според обекта на облагане :

-          имуществени – подоходни

         - в тесен смисъл

-          лични – КРБ не ги допуска – свързани са с обществената характеристика на данъчен субект –чл. 60 КРБ

4.       според това в кой бюджет постъпват :

-          републикански

-          местни

5.       според субекта на облагане :

-          дължими от физически лица

-          дължими от юридически лица 

 

Принципи на данъчното облагане

 

Установени са от КРБ.

1.       принцип на законоустановеност – обхваща освен всички елементи, характеризиращи данъците, така също и данъчни облекчения и утежнения.

2.       принцип на данъчната справедливост – съобразяване на данъка с доходите и имуществата на лицата. Изразява се в прогресивното облагане на доходите на физическите лица и пропорционалния характер на облагане на юридическите лица.

3.       принцип на еднаквото прилагане на данъчните закони – изразява се в това, че едни и същи групи или социални дадености се облагат по един и същи или сходен начин. Тази равнопоставеност не е абсолютна и не изключва възможността за създаване на специален данъчен режим за определена група лица, които имат еднакви характеристики.

4.       Принцип на служебното начало – данъчните органи са длъжни да установяват добросъвестно всички факти и обстоятелства, свързани с данъчното облагане, включително и тези, които водят до данъчни облекчения и утежнения. Въз основа на данъчния си суверенитет всяка държава провежда желаната от нея данъчна политика. От друга страна, в международен план държавите осигуряват условия за за развитието на стопанския обмен, от което следва сближаване на принципите, въз основа на които отделните държави  градят данъчните си системи. В ЕС се предвижда общо уреждане на на ДДС.

 

 

Основни въпроси на данъчната политика :

1.       Дали да се установи един данък или повече, като се смята, че повечето на брой и вид данъци дават възможност да се обхванат широк кръг лица и възможност за конкретизация и диференциация в рамките на самия данък.

2.       На кои данъци да се даде приоритет /преките или косвените/ - тенденцията е приоритет да имат косвените, защото те са свързани с потреблението и този, който потребява повече, дължи повече.

3.       Смята се, че за юр. лица са удачни пропорционалните данъци – така се осигурява конкурентоспособност. За физическите лица се предпочитат прогресивните  - така се проявява данъчната справедливост. Предвижда се необлагаем минимум за лицата с ниски доходи, а тези с по-голям доход следва да плащат по-големи данъци.

4.       Да има или не данъчни облекчения –чл. 60/2/ КРБ ги допуска. Смята се, че облекченията създават стремеж за заобикаляне на данъчните закони, но от друга страна данъците се използват и като регулатор за развитието на икономиката. Чрез данъчните облекчения обаче не може да се нарушават принципите на конкурентоспособността, а въпрос на контролът страна на държавата е недопускането на данъчни нарушения.

 Понятия в данъчното право

            Всички елементи, които характеризират данъците следва да са установени в закон. Този принцип е конституционно установен и потвърден в практиката на Конституционниясъд – реш. № 3/1996 и реш. № 190/1996 на петчленен състав на ВАС.

            Понятията са определени в материалните данъчни закони – чл. 9/2/ ДОПК и чл. 2/2/ ЗКПО – приравняват на юр. лица неперсонифицираните дружества и осигурителните каси. Чрез субекта на облагане се свързва възникването на данъчно задължение с правопорядъка на съответната държава. Когато данъчното задължение определя лицето за местно за съответната държава за данъчни цели се определя икономическата принадлежност на това лице към съответната държава. – чл. 3 ЗКПО, чл. .4 ЗДДФЛ. За това лице възниква т.нар. неограничена данъчна отговорност, като се обхващат за облагане всички негови доходи и имущества независимо къде са получени или се намират. Това е принципът на необлагане на световния доход или имущество. за чуждестранните лица се предвижда териториален принцип, като се обхващат за облагане доходите с източник само от страната – ограничено данъчно задължение.

            Понятието данъчно задължено лице е по-широко и обхваща всички лица, на които данъчният закон възлага задължение, свързано с погасяването и събирането на данъчен дълг. Вклчява се освен субекта на облагане, така и 3-то лице, на което данъчният закон възлага задължение за удържане и внасяне на данъци. Двата материални закона – ЗДДФЛ и ЗКПО – боравят с понятието данъчнозадължено лице, а в чл. 14 ДПОК задължените лица се разграничават на носители на задължението за данъци; задължени да удържат и внасят данъци и такива, които отговарят за задълженията на предходните две групи.

            Данъчен обект – това е имуществена или оценима в пари даденост, с която се свързва възникването на данъчното задължение. Той винаги е елемент на фактическия състав, който поражда данъчното правоотношение : доход, печалба, имущество. Всяка имуществена даденост може да бъде обект на облагане, ако законодателят е преценил така. Данъчният обект  се определя чрез финансово-стопанският смисъл на понятието, с който се означава. Между обекта и субекта винаги съществува правна или фактическа връзка. Ако обектът се намира на територията на съответната държава, се стига до възможността чуждестранно лице да бъде привлечено като субект на облагане.

            Данъчна основа – това е трансформираният за целите на облагането обект на облагането. Ако обектът е имущество то трябва да бъде оценено в пари. Ако обектът е доход трябва да се вземат предвид и необлагаемите доходи. Ако обектът е счетоводно финансов резултат, той се преобразува, за да се стигне до данъчно-финансов резултат. Самото установяване на данъчната основа е уредено в закона – данъчната основа има различна различна стойност от обекта на облагане. Към установената данъчна основа се прилага  данъчна ставка. Тя е определена в проценти или промили величина, която отнесена към данъчната основа ще даде размера на данъка. Така се определя дали данъкът е пропорционален или прогресивен. Има данъци, определени в абсолютен размер.

            Данъчна единица  - свързване е с  данъчна основа, като се определя в какво се състои тя. Ако данъчната основа е в пари, данъчната единица е някакво количество. Като критерий за изчисляване на данъчната основа при недвижимо имущество може да служи квадратурата.

            Данъчна година – в РБ съвпада с календарната година, но е възможно това да бъде всеки 12-месечен период.

            Данъчни привилегии – това понятие се използва в различен смисъл. Когато говорим за данъчни облекчения като данъчни привилегии се има предвид установяване на по-благоприятен данъчен режим с оглед на социалната значимост на обекта или субекта на облагане. Смята се, че когато се урежда различен данъчен режим за отделните групи данъчни субекти със закон не се нарушава чл. 19/2/КРБ, макар че принципно с привилегиите се нарушава принципът на равнопоставеност. Това е така, когато облекченията са обществено необходими. В тази връзка е реш. № 12/1994 на Конституционния Съд. Облекченията мога да бъдат под различна форма чрез изключване на обекти на облагане – чл. 13 ЗДДФЛ – изброени са необлагаемите доходи. Чл. 166 ЗКПО – по същество преотстъпването представлява начисляване на данъка като задължение към бюджета, като той се поставя на разположение на данъчно задълженото лице, за да се разходва за цели определени в закон. Третото значение на данъчните привилегии е специално, свързва се с мястото на държавата сред останалите кредитори за вземанията й за данъци – чл. 136 ЗЗД, чл. 722 ТЗ.

            Данъчна декларация – чрез тях се обслужва събирането на данъците; те са форма на законово уредено съдействие на данъчно задължените лица за установяването и събирането; приемат се за извънсъдебно признание за посочените в тях факти – доход или имущество. Подаването им е задължение според материалните данъчни закони – гл. 13 ДОПК урежда общия режим на данъчни декларации, а гл. 11 от ЗДДФЛ урежда декларирането за целите на този данък. Фактите, посочени в данъчната декларация, не обвързват органите по приходите и те могат да извършват проверки по тях.

 

               Данъчни правни норми /ДПН/. Същност. Структура. Действие.

ДПН – общо правило за поведение, чието приложение е скрепено с държавна принуда. Състои се от три елемента: хипотеза, диспозиция и санкция. В хипотезата се съдържат юр. факти, във връзка с които ще възникне данъчно задължение, обекта на облагане и връзката му със субекта на облагане. В диспозицията се посочват субекта на облагане и задълженията му. Активен субект е органът по приходите, снабден с властнически правомощия, а пасивен субект е данъчно задълженото лице. Освен на основното задължение за плащане на данъци, лицето може да бъде носител и на права : на прихващане, на връщане.

Към основното задължение за плащане на данъка съществуват и допълнителни задължения: за подаване на данъчна декларация, за регистрация, за съдействие на органите на приходната администрация.

Санкцията за нарушаване на правилото за поведение предвижда административно-наказателна отговорност под формата на глоба за физическо лице и имуществена санкция за юридически лица. Особеното е, че в някои случаи тя е съизмерима с неизпълнения данъчен дълг.

Видове ДПН

1.         Забраняващи – съдържат задължение за бездействие.

Задължаващи – съдържат предписание за активно поведение.

Оправомощаващи – уреждат субективни права.

2.         Материалноправни

            Процесуално-правни

3.         технико-юридически – например таблиците в ЗДДФЛ – чл. 48.

Действие – по време, по място, спрямо лицата.

Действие във времето – специфичното е, че ДПН влизат в сила от началото на календарната година. Чл.2, ал.4 ЗУДБ обвързва промяната в данъчните закони с ежегодния бюджетен закон.

Отмяната на ДПН трябва да бъде изрична, но има и норми със срочно действие – напр. нормите за данъчните облекчения.

Обратно действие – реш. № 9 / 1996 на Конст. Съд. Принципът е, че нормите, с които се въвежадат данъчни задължения или отежнения трябва да бъдат създадени преди времето, за което се отнасят. Биха могли да имат обратно действие нормите, с които се създават данъчни облекчения.

ЗНА не изключва обратното действие на законите, но трябва да бъде постановено изрично. Процесуалните норми могат да имат обратно действие – пар. 5 ДОПК. Принципът на по-благоприятно действие е приложим за санкции /юридическа отговорност/, но не и за парични задължения /данъци/.

Териториално действие – принципът е, че нормите действат на територията на цялата страна, но няма пречка за част от територията да бъде предвиден специален данъчен режим – напр. – преотстъпване на данък върху печалбата за дейност в общини с безработица – чл. 184 ЗКПО.

 В хипотезата на ДПН могат да бъдат обхванати действия и факти в чужбина и с тях да се свърже възникването на данъчно задължение за местните лица. Данъчното право е публично-правен отрасъл и не може по подобие на МЧП наш съд да приложи чужда ДПН.

Действие спрямо лицата – ДПН действат спрямо неограничен брой адресати, но малко са универсалните ДПН, които действат както за физически лица, така и за юридически лица. ДПН действат спрямо определна категория лица.

Две особености : 1. В ДП субекти могат да бъдат и социални дадености, които нямат правосубектност в други отрасли/ неперсонифицирани дружества/.

                       2. ДП чрез свои допълнителни критерии определя адресатите си. Въвеждат се понятията “местно” и “чуждестранно” лице със съдържание, определено в данъчния закон.

Тълкуване 

При тълкуването на данъчните закони се изхожда от общото понятие за тълкуване като мисловна дейност, насочена към установяване точния смисъл на правна норма.  Принципът е, че каквото не уредено в закона не може да се допълва. Всяко приложение на данъчен закон започва с това дали това е действащият към момента данъчен закон. Приложимо е както буквалното и граматическото тълкуване, за да се установи съдържанието на понятията, използвани в данъчния закон, така и логическото тълкуване, за да се установи за какво се плаща данък, кой го плаща, как ще се определи данъчната основа. В теорията преобладава схващането, че разширителното и стеснителното тълкуване са допустими / за разлика от практиката/, най-вече при тълкуване на облекченията и утежненията. Чрез тях се прокарва и социална справедливост.

В ДП има два проблема свързани с тълкуването : 1. Как се установява съдържанието на понятията взаимствани от други правни отрасли. Теоретичен принцип е, че с оглед единството на правната система, понятията трябва да имат едно и също съдържание. Отклонение от този принцип – данъчното право често изменя съдържанието на тези понятия, защото се търси стопанския смисъл на явленията, обозначени с понятията, а не само правно-формалното съдържание. Затова допълнителните разпоредби на данъчните закони са като речник от множество понятия.

                                                                      2. Тълкуване според целта му. Изоставени са теориите, че данъчните закони трябва да се тълкуват в полза на държавите или в полза на данъчно-задълженото лице. Изхождайки от принципа за зконоустановеност на данъците в РБ, се приема, че данъчните закони трябва да се тълкуват стриктно, не в полза на някоя от страните.

Попълване празноти в данъчните закони – допустима ли е аналогията. В данъчните закони могат да съществуват два вида непълноти – във връзка с установяването на данъчни задължение и характеристиките на отделните елементи или такива, свързани с основните елементи по повод, на които възниква данъчното задължение. Първият вид може да се приложи чрез разширително тълкуване, а вторият вид не могат да се преодоляват чрез тълкуване.

Според ЗНА не се допуска аналогия при уредбата на административна, дисциплинарна и наказателна отговорност. От принципа за законоустановеност на данъчните задължения следва че аналогията в данъчното право е недопустима.

 

                        Данъчни правоотношения/ДПРО/. Юридически факти.

ДПРО са публични про-я, защото данъците се създават въз основа на публично-правно волеизявление, каквото е данъчния закон. Законовото уреждане на дейностите по определянето и събирането на данъците гарантира, от една страна, упражняването на правомощията на данъчните органи по предвидения в закона ред, а от друга страна, дава възможност за защита на данъчно задължените лица при нарушение на техните права и законни интереси.

Защитата на данъчните субекти може да обхваща, от една страна, законовото основание за събирането на данъка или неговия размер, а от друга страна, начина на упражняване на правомощията на данъчната администрация. Общата характеристика на ДПРО съвпада с характеристиката на предмета на данъчното право в смисъл, че това са парични отношения, резултат от прилагане на ДПН, уредени чрез властнически метод на правно регулиране, в които винаги като страна участва държавата чрез органите на приходната администрация.

Предмет на същинските ДПРО е плащането, което трябва да извърши задълженият субект в полза на държавния бюджет. Това задължение възниква ex lege, по силата на законова норма.

Структурата на ДПРО се изразява в правната връзка между субектите : държавата, респективно данъчно задълженото лице. В тази структура данъчният орган е активен субект в правоотношението по смисъла на финансово право, а данъчно задълженото лице , освен основното задължение да плати данъка има и допълнителни задължения /подаване на декларация/, а също и права, свързани със законосъобразното установяване на данъци.

За да възникне същинското данъчно задължение е необходимо да се проявят предвидените в хипотезиса на ДПН юридически факти: обектът на облагане и връзката му със субекта. По принцип в данъчното право юридически факти се делят на прости и сложни; действия и събития; правомерни и неправомерни. Особеното е, че по отношение на същинските ДПРО юридически факти, от гледна точка на данъчно правните последици, са събития. Така една сделка в гражданското право е юридически факт - действие, защото страните желаят настъпването на на правните й последици, а е юридически факт - събитие по отношение на данъчно правните последици, които настъпват ex lege, а не се желаят от страните. От тази гл. точка ИАА, издавани от органите по приходите, не са юридически факти по отношение на същинските ПРО./ а по отношение на последиците ли?/. ДОПК разграничава актовете за установяване на задължения по чл. 106 и чл.107 и ревизионен акт по чл. 108. те имат характеристиките на ИАА, доколкото пар. 2 от ДОПК  препраща към АПК.

С индивидуалния данъчен акт не се създава същинското данъчно задължение, тъй като той има само декларативно, а не конститутивно действие. С него се конкретизира размера на данъчното задължение, индивидуализира се по отношение на размер и адресат, а след издаването му тече 14-дневен срок за доброволното му изпълнение.

При издаването им органите по приходите действат в условията на обвързана компетентност. Актът обаче е основание за развиването на процесуални отношения. Данъчните органи издават и други документи, които не са приравнени на данъчните актове.

По отношение на юридическите факти в данъчното право трябва да се има предвид, че понятията, с които те са означени, могат да имат друго съдържание, различно от това, което имат в правния отрасъл, от който са взаимствани. 

Субекти 

В данъчната литература често държавата се означава освен като активен субект в правоотношението и като данъчен кредитор или като оправомощен да получи дан вземане субект. Доколкото данъкът е едностранно установен от нея в качеството й на власт, така се подчертава публично-правният характер на вземането.

Лицето, което данъчният закон предвижда да понесе данъчната тежест, се нарича данъчен субект/ДС/. Затова срещу държавата като активен субект е поставено физическо лице или юридическо лице, или друга социална даденост, които са пасивни субекти в ДПРО.

Понятието данъчно задължено лице е по-широко и обхваща освен субекта на облагане и други лица, които са носители на задължение във връзка със събирането и внасянето на данъка.

-          чл. 2 ЗКПО

-          чл. 3 ЗДДФЛ

Най-широко са обхванати субектите в чл. 14 ДОПК, където се разглеждат три категории задължени лица : носители на данъчното задължение/ субектите/; лицата, задължени да отдържат и внасят данъци и такива, които отговарят за задълженията на първите две категории.

Под данъчна правосубектност се разбира, че едно лице или социална даденост може да бъде потенциален субект на права и задължения. Данъчната правосубектност по общо правило следва гражданската : за физически лица – от момента на раждането; за юридически лица от учредяването им. Теоретично се говори за вторичен характер на данъчна правосубектност. Има първична правосубектност – чл. 2/3/ ЗКПО; чл. 9/2/ ДОПК, които само за данъчни цели приравняват неперсонифицираните дружества и осигурителни каси на юридически лица.

Друго специфично понятие за данъчното право е понятието “място на стопанска дейност” –пар. 1, т. 5 ДОПК. Това е хипотезата, при която едно чуждестранно лице извършва постоянно дейност на територията на страната чрез определено в пространството място. Изхожда се от 2 критерия : предметна връзка на дейността или лична такава. В широкото понятие се включва : клон; търговско представителство; офис; кантора; ателие и други. Идеята е така само за целите на облагането чрез фикция това несамостоятелно обособено поделение на чуждо юридическо лице на територията на страната да бъде обложено с данък върху печалбата.

Субектите се делят на местни и чуждестранни – собствени понятия на данъчното право. Чрез определянето на едно лице като местно за съответната държава се изгражда личната му връзка с правопорядъка й и се определя икономическата му принадлежност за данъчни цели към тази държава. Гражданството е без значение. Тези лица стават неограничено данъчно задължени, а за тях се прилага принципът за облагане на световния доход. Чуждестранните лица са ограничено данъчно задължени. Прилага се териториалният принцип на данъчно облагане само за доходи или имущества от приходи в страната.

Държавните органи като страни в ДПРО – компетентността им е сбор от правомощията, дадени им със закон и изразява тяхната правосубектност. В конкретно ПРО участва конкретен данъчен орган , респективно конкретно физическо или юридическо лице. Макар че чл. 14 ДОПК  по общ начин описва задължените лица, всеки материален данъчен закон задължително съдържа описание на субекта на облагане и на данъчно задължените лица.

Данъчните задължения се събират не само от органите по приходите, структурирани в НАП, а също така и от органите на митническата администрация по отношение на акцизите и органите на общинската администрация по отношение на местните данъци.

Основни права и задължения на данъчните субекти

Чл. 13, 17 ДОПК

Чл. 17 ал. 1 ДОПК – най – важно значение е правото на защита

Данъчните субекти са длъжни да изпълняват задълженията си, ако актовете и действията на приходната администрация не противоречат на данъчните закони, както от материално правна гл. точка, така и от процесуална.

            Право да се изисква легитимация от органите по приходите и задължение да показват акта въз основа на който се извършва действието – свързано е със процесуалната гаранция за сигурност.

            Правото на опазване на тайна свързана с факти представляващи данъчна и осигурителна информация. Сега данъчната тайна се схваща като служебна тайна – чл. 73 ДОПК. Уредени са задължения за опазване на данъчната и осигурителната информация, а обхватът е чл. 72, а редът на разкриването чл. 74 и 75.

            Чл. 17 (3) ДОПК дава възможност на данъчния субект да действа съобразно указанията дадени му в писмен вид, които в последствие ако се окажат незаконосъобразни задълженото лице не дължи лихви и не му се налага санкция предвидена в закона.

            Задълженията – чл. 13 ДОПК. Следва общо задължение за съдействие на данъчните субекти спрямо органите по приходите – съдействие по отношение на проверовъчната дейност и данъчното облагане. То следва от публично-правния характер на задължението за плащане на данъци и схващането за данъка като безвъзмездна вноска за покриване на общи потребности. Задължението за съдействие и необходимостта за такова трябва да се обоснове от органите по приходите и да се посочи в съответен акт. Форма на такова съдействие са и подаването на данъчни декларации, макар и това да е установено в друг закон. По своя характер данъчната декларация е извънсъдебно признание на съответни факти, което е доказателство срещу този който е подал декларацията. Това е частен документ, чието съдържание не обвързва данъчната администрация и тя може с всички доказателствени средства да го опровергае. За неоказване на съдействие е предвидена административнонаказателна отговорност – чл. 273 ДОПК. Отделно е предвидена и административнонаказателна отговорност за неподаване на декларация – глава 13 ДОПК – общ режим на декларациите

 

Данъчна регистрация

            Производството по данъчна регистрация е част от данъчния процес, като това е задължение на данъчните субекти, което подпомага приходната администрация за осъществяване на правомощията и, и констатиране на данни. Общата уредба е в гл. 11 ДОПК – чл. 80 – 87, но освен този общ режим на регистрация по ДОПК съществуват и специални регистрации по ЗДДС и ЗАДС. Данъчната регистрация притежава регистрация притежава сходни белези с охранителните производства, но в данъчния процес тя е първоначално производство, като дори в някои случаи е допълнително, характеризира правосубектността на данъчния длъжник. – например регистрацията по ЗДДС, която  е предпоставка за участие в механизма на ДДС регистрацията – доброволна и задължителна. Това е производство на безспорна администрация, защото с акта , който се издава не се решава правен спор. Актът, с който се приключва регистрацията е констативен и с него не с е пораждат данъчни задължения. Дори и лицето, макар и задължено да не се регистрира, но да отговаря на изискванията за данъчната регистрация, то ще бъде данъчен длъжник. В други производства актът за регистрация ще притежава доказателствена сила. Чрез него може да се удостовери изпълнението на задължението на длъжника за данъчна регистрация.

            От обхвата на общата регистрация по ДОПК са изключени местни физически лица и чуждестранни лица, по отношение на облагане на доходи от окончателен данък при източник. – прим. – дивиденти ликвидни дялове в РБ.

            Приходната администрация води регистър. Съдържанието му е определено в чл. 81 ДОПК. Вписването е служебно. За физически лица по повод подавани от тях декларации, а за лицата вписани в търговския регистър в регистъра БУЛСТАТ – чрез обмен на информация в съответните териториални дирекции на НАП.

            Във връзка с данъчната регистрация е от значение понятието за “постоянен адрес” и “адрес за кореспонденция” – чл. 8 и 28 от ДОПК. Употребяват се още адрес на управление, адрес на първия придобит недвижим имот, като чрез всички тези понятия в чл. 8 ДОПК се определя компетентната териториална дирекция на НАП относно производствата по ДОПК.

            Адресът за кореспонденция е важен, защото на него се връчват данъчните съобщения и книжа – чл. 28 (3, 4) ДОПК, които предвиждат “адрес за уведомяване” при смяна на адреса и за осигуряване на лице за получаване на съобщения и други актове. Подобно адресиране е предвидено и за физическите лица, пребиваващи повече от 30 последователни дни в чужбина – чл. 28 (5) ДОПК. Важни последици при неизпълнение на тези задължения  - връчването на документите ще става чрез прилагането им към данъчното досие – чл. 28 ал. 3 и чл. 32. На всяко регистрирано лице се открива т. нар. данъчно-осигурителна сметка – в нея се отразяват данни относно състоянието на данъчните или осигурителни задължения на субекта.

            Чл. 84 – регистрираните лица се идентифицират чрез Единен Идентификационен Код  (ЕИК), чрез регистъра БУЛСТАТ или определен от Агенцията по вписванията за тези регистрации в търговския регистър по З Търговския регистър.          ЕИК за физически лица, които не са вписани в БУЛСТАТ е ЕГН-то или ПН (personal number) на чужденеца. Тази идентификация се посочва в кореспонденцията с НАП.

            Регистрацията се прекратява със смъртта на физическото лице или с отпадане на основанието за извършване.

            Като режим на общата регистрация е регистрацията на т. нар. големи данъчни платци, като в структурата на приходната администрация има териториална дирекция – Големи Данъкоплатци, със седалище София. В нея освен банките и застрахователните дружества с висок относителен дял на постъпления от данъци в бюджета или подлежащи на възстановяване на такива. Лицата отговарящи на съответни критерии се определят със заповед на изпълнителния директор на НАП.

            В София е обособена и Териториална Дирекция за Средни данъкоплатци.

 

Приходна администрация

            НАП е създадена със ЗНАП, който урежда статута, устройството, дейността и правомощията на приходните органи. Администрацията е ЮЛ на бюджетна издръжка със седалище град София. Тя представлява специализиран данъчен орган към министъра на финансите. Той има задачата да постановява, обезпечава и събира публичните вземания - данъчни и осигурителни.

            Администрацията се представлява от изпълнителен директор. Функцията и са : постановява публичните вземания за данъци и задължителни осигурителни вноски по основание и размер. Тя събира, обезпечава, събира принудително публични държавни вземания; постановява административни нарушения и налага административни наказания; разглежда жалби срещу нейни органи, срещу актове на тези органи и отказите за издаването им; анализира и обобщава приходната приходната практика; води регистър на лицата подлежащи на регистрация по реда на ДОПК; регистър на лица, които работят по трудово правоотношение, създава и поддържа база данни за тях; осигурява необходимата информация на данъкоплатците; осигурява безплатно отпечатване и разпространение на данъчните декларации; поддържа интернет страницата си.

            Структура

            НАП се състои от централно управление и териториални дирекции. Централното управление (ЦУ) се състои от главни дирекции, отдели и сектори. Важен отдел в ЦУ е Главната дирекция “Инспекторат по контрол и сигурност” – контрол за дейността на органите в дирекцията – т.е. вътрешен контрол в администрацията. ЦУ подпомага дейността на изпълнителния директор.

            Териториалната дирекция се състои от директори отдели и сектори. Основната задача на териториалните дирекции е да установяват и събират публичните вземания. Те извършват същинската дейност по определяне и събиране на приходите.

            Числеността на администрацията по принцип се определя от министерски съвет по предложение на министъра на финансите. Органите на управление са управителен съвет (УС) и изпълнителен директор. УС се състои от министъра на финансите, управителя на НОИ, директори на НЗОК, зам. министъра на финансите (посочен от самия министър) и изпълнителния директор. Председател на УС е министъра на финансите. УС взема решение с квалифицирано мнозинство 2/3 от членовете си.

            Изпълнителният директор внася в УС прогноза и план за приходите за следващата фин. година.

Функциите на УС:

1.       Образува структурата на териториалните звена.

2.       Определя териториалния обхват на дирекцията.

3.       Отписва публичните задължения в размер до 100 лв., ако разноските по събирането надхвърлят сумата.

4.       Осигурява взаимодействието на администрацията с органите на министерски съвет, здравната каса, държавните органи и т.н.

5.       Обмен на информация между тези органи; отчита изпълнението на приходния план; приема стратегически план и годишния отчет за дейността на администрацията.

 

Изпълнителен директор

Назначава се от Министерски съвет по предложение на МФ; възнаграждението му се определя от МС. Освен орган на управление той е и орган по приходите. Подпомага се от зам. директори. Те се назначават от министъра на финансите по предложение на изпълнителния директор. Той е процесуален представител на администрацията пред съда. Изисквания: дееспособност; българско гражданство; висше образование степен „магистър”; 10 години стаж в областта на икономиката, финансите или осигуряването; да не осъждан за умишлени престъпления – чл. 9. Той не може да заема друга платена длъжност.

            Изпълнителния директор организира, контролира и ръководи цялостната дейност на администрацията. Дава задължителни указания по приложения на данъчното законодателство в администрацията. Определя местонахождението на Дирекция по обжалване и управление на изпълнението.

            Той решава и споровете за компетентност; дава становище по международните договори; разпределя и контролира средствата на администрацията; дава становища по промени на данъчното законодателство

 

            Органи по приходите – йерархия от 16 органа:

 

1.       Изпълнителен директор;

2.       Зам. изпълнителни директори;

3.       Териториални директори – заместници;

4.       Директори на дирекции и началници на отдели и сектори;

Служители в ЦУ-чл. 73 ЗНАП:

5.       Държавен – главен експерт – старши експерт – експерт по приходите;

6.       Държавен инспектор – главен инспектор – старши инспектор – инспектор по приходите;

7.       Държавен – главен – старши - публичен изпълнител;

На тези длъжности се назначават дееспособен български гражданин, които не са осъждани не участват в управлението на ЮЛ; не заемат други платени длъжности освен преподавателски; не са общински съветници; не са членове на ЖСК.

            Директорите на териториалните дирекции и служителите в ЦУ се назначават от изпълнителния директор и се отчитат за дейността си пред него. Служителите в териториалните дирекции се назначават от териториалния директор.

           

            Териториален директор

Организира и ръководи териториалната дирекция; организира и ръководи приемането и обработването на данъчните и осигурителните декларации; възлага извършването на ревизии; издава предвидените в ДОПК актове и наказателни постановления; разглежда и изпраща до съответния съд жалбите против актовете на приходната администрация или отказите; осъществява контрол върху дейността на органите и служилите на агенцията.

Органите на НАП имат редица правомощия – чл. 12 ЗНАП. Органите имат и допълнителни права като застраховка, обучение, квалификация. Задължения: да спазват организацията на работата; да пазят професионална тайна.

Всички останали участници в производството са длъжни да оказват съдействие и да предоставят исканата информация.

 

Компетентност

НАП е специализиран държавен орган за установяване, обезпечаване и събиране на публичните вземания с данъчен и осигурителен произход. На други държавни органи не могат да се възлагат подобни компетенции.

 

Йерархия на органите по приходите

Приходният орган е длъжен да изпълнява разпорежданията на горестоящия орган, когато са дадени в писмен вид.

Определени действия могат да бъдат извършени само от лица, които са назначени на съответната длъжност.

Териториалната компетентност трябва да се упражнява в зависимост от данъчните закони. Не могат да се изземат компетенции от горестоящ орган – чл. 7 (3) ДОПК.

Установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от общинската администрация по реда на ДОПК. Кметът  на общината упражнява правомощията на директора на дирекция ОУИ – Обжалване и управление на изпълнението. Кметът има и административно-наказателна компетентност.

 

 

Данъчен процес

            Данъчната дейност се осъществява на основание на определени процесуални правила, съвкупността от които образува данъчния процес (ДП-с). Основните норми се съдържат в ДОПК, ЗСДВ (Агенция за държавни вземания), отделни процесуални норми се съдържат и във материалните данъчни закони, а субсидиарно в ДОПК в пар. 2. е предвидено, че се прилагат АПК и ГПК. Всички данъчни закони относно данъчните нарушения и наказания препращат към ЗАНН.

            Формираният критерий за обособяване на ДП-с като специфичен вид процес е наличието на ДОПК – урежда процедурата по събиране само на данъци.

            Понятието Данъчен процес в широк смисъл обхваща различни производства – данъчна регистрация; ревизии; проверки; издаване на данъчни актове, обжалването им, изпълнението им; производство по налагане на обезпечителни мерки. В тесен смисъл под ДП-с се разбира административно правораздаване по данъчни спорове.

            Спецификите на материалното данъчно право влияят върху процесуалните форми и за това има Данъчният процес като специфика на административния процес.

            Принципи

            Изброени са в ДОПК:

- Принцип на законност – следва от чл. 4 КРБ и се изразява в това, че всяко процесуално действие трябва да е съобразено със закона, а също и точно прилагане на материалния закон;

            - Принцип на обективността – чл. 3 – изисква установяване на действителна физическа обстановка, като абсолютно необходимо условие за законосъобразното решаване а спорния въпрос;

            - Принцип на самостоятелността и независимостта на органите по приходите – чл. 4 ДОПК – чл. 7 (3) във връзка с чл. 76 – по-горестоящият орган може да иззема компетентността само при основание за отвод и самоотвод;

            - Принцип на служебното начало – свързан е с принципа на законността и обективността – органите по приходите чрез активни действия трябва да осигуряват развитието на процеса и да изясняват факти и обстоятелства от значение за случая вкл. и тези за прилагане на да. облекчения;

            - Принцип на добросъвестност и принцип на защита – чл. 6 – равни процесуални възможности на страните да сочат доказателства, да правят възражения, с цел да въздействат върху крайния акт на производството;

            - Принцип на бързина и процесуална икономия; служебна тайна (чл. 70 – 75, във връзка с чл. 270).

            Адресати на данъчните актове са неограничен брой лица, които заедно с органите на приходната администрация и другите участници в процеса (свидетели, вещи лица) има определени процесуални права и задължения. За това има участници; субекти и страни.

            Участник е най-широкото понятие и вкл. субектите и страните и всеки правен субект, който е носител на права и задължения.

            Субекти – към тях се отнасят страните плюс решаващият спора орган. Това са онези процесуални субекти, които изпълняват основни функции в процеса и могат да извършат процесуални действия във връзка със започването, развитието и приключването на да. процес.

            Органът по приходите, в някои производства е решаващ орган (издаване на ревизионен акт), в други производства е страна (съдебно производство по обжалване на ревизионен акт). Субект може да е и прокурорът, когато участва в съдебната фаза по дела от обществен интерес.

            Страни в процеса са тези правни субекти, които участват в процесуални правоотношения и чиито права и законни интереси могат да бъдат засегнати от издаваните актове на приходната администрация или за които те биха породили задължения. Органът по приходите придобива качеството страна в съдебната фаза.

 

Обща характеристика на данъчния контрол (ДК)

            ДК е контрол за изпълнение на управленски решения – контрол относно изпълнението и спазването на нормативни актове в сферата на да. право. Този контрол е дейност по съпоставяне на фактическото положение с действащото законодателство и се схваща като контрол относно точното изпълнение на данъчно-процесуалните норми.

            В данъчното право контролът има две форми: ревизии и проверки. Чл. 110 (2, 3) - легални определения. Съставянето на ревизионни актове (РА) се предхожда от множество проверочни действия на контролните органи, за които да. законодателство са предвидени условия за валидност, правно значение и последици. За да имат съставените актове доказателствена сила, контролният орган трябва да провери фактическото положение на обекта, да го съпостави с действащото законодателство, а актовете трябва да бъдат подкрепени със съответните приложени, които да удостоверяват направените констатации. Съвкупността от всички тези действия, заедно със съставените актове характеризира ревизията, като нормативно установено от законодателството производство. З разлика от стария режим само при особени случаи на ревизии (по чл 124 ал. 2) е предвидена презумпцията, че фактическите констатации се смятат за верни до доказване на противното. Във всички останали случаи тежестта на доказване за органа.

            По принцип ревизията се прави за изтекъл данъчен период. Следователно това е форма на последващ контрол за установяване на да. и осигурителни задължения. Ревизията започва със заповед за възлагане на ревизия (чл. 112). Органите, които могат да я възлагат са определени в същата норма. Тези правомощия могат да бъдат делегирани.

            Материалната база за ревизиите са носителите на отчетна информация – счетоводни и други документи в ревизирания обект. Ревизията се извършва от инспектори или експерти, като органи по приходите. Заповедта трябва да има реквизитите по чл. 113 ДОПК. Важен момент е срокът за извършван на ревизията – чл. 114. Принципният срок е 3 месеца и започва да тече от връчване на заповедта за възлагане. Самата заповед не се обжалва самостоятелно.

            Чл. 115 – изрично е предвидено къде се провежда ревизията.

            При извършване на ревизията въз основа на задължението за съдействие по чл. 113 ревизираният да. субект е задължен да окаже съдействие, като осигури на ревизиращия условия за извършване на ревизията. Във всеки случай, за да се търси съдействие то трябва да е свързано с проверовъчната дейност и да. облаган, а да. орган трябва да обоснове необходимостта от съдействие

            Производството по ревизията може да се спре възстанови и прекрати при условията на чл. 34, 35 и 36. В някои случаи да. субекти осъществяват дейността или част от нея в друг район. Тогава се използва възможността на чл. 46 за извършване на данъчни проверки по делегация / респективно чл. 45, когато са необходими данни за други да. субекти – насрещни проверки. За тях се съставя протокол!

            В производството по ревизията може да се иска и разкриване на банкова тайна, като се спазват изискванията на закона. Всички действия на органите по приходите за строго нормализирани. За вътрешни цели се създават образци на документи свързани с ревизиите и обжалването им.

            Ревизии при особени случаи – чл. 22 и следващите.

            Това е производство, което дава възможност на органите по приходите при определени предпоставки, да определят по преценка данъчна основа. Критериите за тази преценка са регламентирани в чл. 122 (2). Принципът е, че този подход може да се избере, когато липсва възможност за събиране преки доказателства. За това по косвен път се установява облагаемата основа. Това е специфична възможност – чл. 124 (1) изисква уведомяване на лицето, че ревизията ще бъде извършена по този ред. Ако липсва такова уведомяване – Съществено процесуално нарушение. Ал. 2 предвижда презумпцията за вярност на констатациите в актовете издадени по този ред.

            Принципът за установяване на обективната истина изисква да се установят правопораждащи, право-изключващи и право-погасяващи фактори отнасящи към да. задължение. В този случай доказването в данъчния процес е съвкупност от процесуални действия насочени към извършване и установяване с помощта на доказателствени средства. Намират приложение принципите за доказване от гражданския процес и административния процес. В данъчния процес от значение са предимно преките доказателства, а косвените – при хипотезата на чл. 122.

            Приоритет се дава на първичните доказателства, защото доказателствената сила на производните доказателства се обуславя от достоверността на първичните. Принципът е, че като доказателства в данъчния процес се приемат само тези факти и обстоятелства, които са събрани по установения от закона реди предвидени способи.

            Гл. 8 ДОПК – чл. 37 – 71; чл. 116 – доказване в данъчния процес.

            Предмет на доказване в данъчния процес са основанията за възникване да. задължение или прихващане или възстановяване на суми. Целта на доказването е невнасянето или надвнасянето, изцяло или частично, и в срок на данъчното задължение. На кого принадлежи инициативата за събиране на доказателства? Изхождайки от принципа на служебното начало и принципа на правото на защита, инициатива за събиране ще имат както органите по приходите, така и данъчните субекти – чл. 37.

 

Издаване на ревизионни актове

            Първа фаза

            В ДОПК е предвидено, че не по-късно от 14 дни след изтичане на срока на ревизията се съставя ревизионен доклад (РД) (чл. 116). Този РД се връчва на ревизираното лице за възражения или предоставяне на доказателства. Срокът е 14 дневен, но може да се удължи до 1 месец по искане на ревизираното лице. РД е констативен акт по своя характер, с който не се създават данъчни задължения, по аргумент от противното по чл. 108 , ал. 1 и чл. 118. Чл. 37 във връзка с чл. 3 ДОПК и по въпроси на ревизията ревизираното лице, може да предоставя доказателства.

            Втора фаза

            След възраженията (не са задължителни) следва издаването на ревизионен акт. Според чл. 119 в 3 дневен срок от издаването на РД органите извършили ревизията уведомяват писмено органа, който я е възложил, който от своя страна издава заповед за определяне на компетентен орган да издаде РА. Обикновено РА се издава от органа провел ревизията. Този орган има две възможности: да издаде РА или да прекрати производството със заповед, ако в конкретното производство е недопустимо да се установяват задължения и отговорности.

            Чл. 120 – предвидена е писмена форма на РА. Практиката по прилагане на ДОПК клони към разбирането, че РД не може да служи като мотиви към РА, тъй като той като самостоятелен акт следва да има собствени мотиви, в които да се обсъдят и възраженията на проверяваното лице. РА по своята същност са ИАА. Липсва легално определение за РА, пар. 2 от ДОПК препраща към АПК чл. 160 (2).

            В чл. 118 (1) са посочени правните последици от тези актове. Това са декоративни актове, с които се признава едно съществуващо право. Това е правото на държавата да получи едно данъчно вземане или правото на данъчния субект да прихване или възстанови суми. Предназначението на акта е да се определи конкретно данъчно задължение или право на конкретен длъжник, като го направи ликвидно и изискуемо. Правните последици на РА: утежняващ или благоприятстващ акт.

Изискванията за законосъобразност на актовете са тези, на които трябва да отговарят и административните актове. В чл. 160 (2) са изброени изискванията за законосъобразност по ДОПК, които преценява съда. Не е посочено съобразяването на акта с целта на закона. Практиката е противоречива.

            Всички форми на компетентност са от значение за действителността на акта – изследва се не само органа издал РА, а и на органите участвали в ревизията, както и на органа възложил ревизията. Събират се доказателства за делегиране на компетентност или за заместване.

            Чл 120 (3) – формата предвижда образец относно основните реквизити на акта. Съобразяването с материално правните разпоредби е най-честият порок на РА. Ако при тълкуване на данъчен закон са допуснати грешки, или при неправилно установена фактическа обстановка се е стигнало погрешни правни изводи, актът ще е незаконосъобразен по същество.

            Друго изискване е спазване на процесуалните разпоредби по издаване на акта, като нарушението трябва да е съществено и да влияе върху съдържанието на акта.

            Мотивите, които трябва да съдържа РА, не трябва да са общи разсъждения, а конкретно да се сочи правното основание, за издаване на акт.

            РА се извършва в 7 дневен срок от издаването му – 14 дневен срок за обжалване; според практиката тези срокове са инструктивни.

            Обжалване

            Обжалването и упражняването на изпълнението се извършва при директора на дирекция ЦУ на НАП.

            Контрола върху РА е властническа дейност, която се осъществява в системата на приходната администрация. Правната уредба е чл. 152, 155 ДОПК. Посоченият компетентен орган е наречен в чл. 152 (2) решаващ орган.

            Право да обжалва акта има данъчно задължено лице, като трябва да има правен интерес да обжалва. Такъв ще е налице ако този способ на защита ще доведе до благоприятни за него последици. Интересът е налице и когато задължението е платено. На общо основание правото на обжалване принадлежи и на правоприемниците. Чрез жалбата се образува производството пред решаващия орган.

            Чл. 153 (1) обжалването не спира изпълнението. Ал. 2 – възможност да се поиска спиране на изпълнението като, за да се постанови спиране се иска предоставяне на обезпечение. Според практиката, ако в хода на ревизията е наложена обезпечителна мярка, тя служи и като основание за спиране. Ако се предлагат нови обезпечения, решаващият орган, ако приеме обезпечението, указва на публичния изпълнител при НАП да впише обезпечителните мерки, след което се произнася с решение за спиране. Ал. 4 – хипотези, при които е длъжен да спре изпълнението

            Актът се обжалва само за неговата законосъобразност. Срокът е 14 дневен от връчването на акта и е преклузивен. Подадената след срока жалба се оставя без разглеждане с решение, което подлежи на обжалване пред съответния административен съд, а той се произнася с определение – чл. 147.

            Законът дава възможност и за възстановяване на срока за обжалване, като е приложим чл. 26 ДОПК, който препраща за условията за възстановяване на срокове към АПК. Жалбата се подава, чрез началника на териториалната дирекция, където е регистриран данъчен субект, в писмена форма. Реквизитите на жалбата са посочени в чл. 145. От т. 2 може да се направи извода, че не сполучливата формулировка на искането не оказва влияние върху редовността на жалбата. Обикновено се правят две искания – да се отмени изцяло или частично акта или да се намали размера на определения данък. Не е задължително да бъдат посочени пороците на акта.

            Според чл. 145 т. 3 се посочват и доказателствата, които жалбоподателя иска да бъдат събрани. Правомощията на решаващия орган са определени в чл 155. Той разглежда жалбата по същество и се произнася с мотивирано решение в 45 дневен срок от издаването му. Срокът започва да тече от момента на подаване на жалбата. С решението си той може да потвърди, измени, да отмени изцяло или частично акта в обжалваната част – чл. 155 (2). Решаващият орган проверява законосъобразността на акта изцяло, без да се ограничава от основанията, посочени в жалбата. Той не може да завиши размера данъчно задължение – чл 155 (8).

            Дава се възможност страните да се споразумеят за безспорността на някои доказателства. Решаващият орган според чл 155 (4) има възможност да отмени акта изцяло или частично, но да върне преписката със задължително указание за издаване на нов РА. Има само две хипотези, при които той може да направи това – непълнота на доказателства и съществено нарушение на процесуални норми.

            Чл. 156 (4-7) – в ал. 7 е посочено, че 45 дневният срок по взаимното писмено съгласие може да бъде продължен до 3 месеца. Правната последица от неспазването на сроковете за произнасяне е уредена в ал. 4 – непроизнасянето в срок се смята за потвърждаване на РА в обжалваната част.

            Решението се връчва в 7 дневен срок от произнасянето, след което тече срокът за обжалване по съдебен ред.

 

 

СПЕЦИАЛНА ЧАСТ

Корпоративно данъчно облагане

            Всяко предприятие отчита счетоводно дейността си. За целите на данъчното облагане тази основа се преобразува.

            ЗКПО – в сила от 01.01.07

            Корпоративно облагане – облагане на печалби и доходи на корпоративни образувания. Обхващат се печалбите и доходите на ЮЛ, както и приравнените над тях неперсонифицирани дружества и осигурителните каси – в чл. 2 ал. 2 са приравнените на ЮЛ. За някои обекти е предвиден спец. ред на облагане. Спец. понятие за този закон е мястото на стопанската дейност на чуждестранните лица – пар. 1 т. 5 ДОПК. Те се характеризират с особена данъчна правосубектност.

            Данъкът е пряк, подоходен и републикански.

1.       Обща характеристика – законът урежда облагането на печалбата и доходите на местните и чуждестранните ЮЛ; някои разходи на данъчно задължените лица; приходи от стопанска дейност на бюджетни предприятия; облагане на организатори на хазартни игри и дейности по опериране на кораби.

2.       Данъчни принципи за определяне на данъчните финансови резултати. Легално се въвеждат понятията данъчна постоянна разлика и данъчна временна разлика.

Данъчна постоянна разлика е счетоводен приход или разход, който не е признат за данъчни цели през текущия и следващите периоди.

Данъчна временна разлика е приход или разход признат за данъчни цели в година различна от тази на счетоводното му отчитане.

 

По отношение на данъчното третиране на дивидентите изплащани в рамките на ЕС, се въвежда Директ. 90/435, като се освобождават от облагане дивидентите, изплащани между дъщерни компании и компании майки, в ЕС при посочените в закона условия. Запазва се правото на предприятията да пренасят загубите си в рамките на следващите 5 години. Предвижда се социалните разходи изплащани в пари да се облагат с данък върху доходите на ФЛ, вместо с данък върху разходите при предприятията. Еднаква е ставката (10%) за данъците върху разходите, като освен социалните се вкл. и представителни разходи и тези свързани с експлоатацията на МПС-та.

По отношение на данъците, удържани при източника върху доходите на чуждестранните лица, данъчната ставка за всички тях е 10%, освен ако спогодба за избягване на двойното данъчно облагане не е предвидена по-ниска ставка.

Много важна промяна е, че всички ЮЛ се облагат с корпоративен данък, независимо от това дали извършват дейност обхваната от патентното облагане. С патентен данък ще се облагат само ФЛ и ЕТ, които отговарят на изискванията на ЗДДФЛ.

Чл. 1 ЗКПО – обектите на облагане. Държавите изграждат данъчните си системи, като за местните им лица предвиждат неограничена данъчна отговорност, обхващат се всички техни печалби и доходи в страната и чужбина, а чуждестранните лица се облагат само за доходите от източника в страната. Този принцип е отразен в чл. 3 (2) и чл. 4 (2).

Чрез определяне на териториалния обхват на закона се определя как той ще действа в географско отношение. Така се определя понятието „печалби и доходи от източника в РБ”. По принцип меродавен е териториалния обхват на приложение на националното данъчно право. За това в пар. 1 т. 1 има определения на понятието страна в географския смисъл и в политико-юридическия смисъл.

В ЗКПО са описани кои доходи са източник в страната – чл. 12 – прим. – доходи на чуждестранни лица, когато те осъществяват стопанска дейност, чрез място на стопанската дейност, доходи от лихви, от наеми, възнаграждения за технически услуги, за управления и контрол. В допълнителните разпоредби са дадени определения на понятията за някои от изброените категории доходи, като същественото е, че има и разлики в съдържанието им за данъчни цели и това за гражданското и търговското право. Като специфични обекти са посочени някои категории разходи, а специален ред за облагане е предвиден за организаторите на хазартни игри; дейности по оперирането на кораби и за бюджетните предприятия.

Чл. 5 (4) ЗКПО – облага се с алтернативен (на корпоративния) данъци.

Законът използва понятието данъчно задължени лица. Така се определят адресатите на нормите на закона, като в общото понятие данъчно задължени лица се включват както субектите на облагане (понасят данъчна тежест), така и други лица, на които законът възлага задължение за удържане, начисляване или внасяне на данък. Дава се легално определение за местно ЮЛ – чл. 3 (1) ЗКПО, а лицата не отговарят на критерия (учредени съгласно българското законодателство), се смятат за чуждестранни. Когато говори за местни ЮЛ закона има предвид всички търговски дружества ТЗ, кооперациите, както и местни ЮЛ, които не са търговци, но се облагат с данък върху печалбите им, ако осъществяват сделки по смисъла на ТЗ или отдават под наем имуществото си.

Чл. 2 (2) – неперсонифицирани дружества по чл. 357 и следващите от ЗЗД и осигурителните каси са приравнени на ЮЛ. Като данъчно задължени лица са посочени и чуждестранните ЮЛ, осъществяващи стопанска дейност, чрез мястото на стопанската дейност или получават изброените в чл. 12 доходи. Чуждестранното лице се обхваща по два начина като субект на облагане.

Понятието място на стопанска дейност е създадено от данъчното право за целите на корпоративното облагане. Целта е да се създаде правна конструкция, чрез която дейността на територията на страната да бъде обхваната и обложена с данъци. В това понятие се обхващат и клоновете на чуждестранните лица, търговски представителства, офис, кантора, завод, чрез които чуждестранните лица извършват дейност в страната. Изхожда се най-общо от две връзки: предметна – разполагане с определено място и лична, когато предприятието разполага на територията на страната с т. нар. представител със зависим статут. Третият критерий е трайно извършване на търговски сделки с място на изпълнение в страната.

Чл. 5 (4) – специфичните субекти се облагат с алтернативен на корпоративния данък.

В гл. 3 са предвидени разпоредби свързани с предотвратяване на международното двойно данъчно облагане – метод на данъчен кредит. Предвидени са и разпоредби в гл. 4 свързани с предотвратяване на отклонението от данъчно облагане.

 

 

Облагаема печалба

Как се определя данъчната основа или т. нар. облагаема печалба?

Чл. 18 19 – определена е данъчната основа, която закона нарича данъчна печалба. Данъчно финансовият резултат е счетоводно финансов резултат (отразява се в отчета за приходите и разходите), който е преобразуван. След това може да се стигне до положителен резултат – данъчна печалба или отрицателен. Ставката за корпоративния данък е 10 %. Счетоводно финансовият резултат се преобразува с данъчни постоянни разлики, данъчни временни разлики и други суми посочени в закона (гл. 9). В случая на това преобразуване се стига до определяне на данъчно финансовия резултат.

Чл. 23 24 – данъчна постоянна и данъчна временна разлика.

Гл. 7 – уредени са данъчните постоянни разлики – прим. – не се признават за данъчни цели следните счетоводни разходи – тези които не са свързани с дейността. В допълнителните разпоредби няма определение за тях. Преценява се с оглед на всеки конкретен случай.

Друг вид разход са разходите, които не са документално обосновани – чл. 10 документира принципа за документалната обоснованост, препраща към Закона за счетоводството.

Друг вид разход е за начислени глоби, конфискации и други санкции.

Непризнати приходи – чл. 27 – разпределение на дивиденти от местни ЮЛ. Приходите от лихви от надвнесени публични задължения са своеобразно обезщетение и не бива да се включват в облагането. Разходите за дарение по чл. 31 се признават до 10% от положителния счетоводен финансов резултат ако даренията са направени в полза на изброените в чл. 31 организации и лица. На този размер разходите за дарения отива в увеличаване на финансовия резултат.

Резервите се отчитат в годината не на осчетоводяването им, а в годината на изпълнение на задълженията, които се покриват с тези резерви.

Третата на преобразуване на финансовия резултат са други суми по гл. 9 – прим. – печалбите от сделки с ценни книжа, които се търгуват на българския пазар. Те трябва да са неутрални по отношения на данъчното облагане – чл. 44.

Гл. 10 – определя се редът за признаване за данъчни цели на амортизациите. Принципно в счетоводната си политика предприятията сами избират метода, който ще ползват за амортизация. За данъчни цели обаче се признават само допустимите от данъчен закон амортизации или т. нар годишни данъчни амортизации, а не всички счетоводно разходи за амортизации. Данъчно задължените лица са задължени да съставят и водят данъчно амортизационен план. Активите са разпределени в 7 категории, за всяка категория (чл. 55) е определена годишна амортизационна норма. Това максимални размери допустими за данъчни цели.

Това са принципните примери за това как счетоводно финансовият резултат се преобразува в данъчно финансов резултат, за да се стигне до данъчна основа - данъчна печалба и да се приложи ставка от 10% за корпоративния данък.

При други обекти на облагане основа за облагане на дейностите на бюджетните предприятия са приходите (не печалбата) от наем на имущество или търговски сделки, като данъчната ставка е 3%, а за общините 2%.

Основа за облагане на доходите от хазартни игри е стойността на залозите – ставката е 10%.

Основа за облагане на доходите от опериране на кораби е дневният тонаж на ... , като е определен и абсолютният размер на данъка за съответния нетен тонаж.

Основа за облагане на доходите от дивиденти и ликвидни дялове е брутната сума на дивидента. Разграничаваме 2 вида дивиденти:

1.               Разпределяни в рамките на ЕС, които са освободени от облагане с данък при източника. Условия за това освобождаване е предвидената в закона форма на дружеството, облагане на печалбата с подобие на корпоративния данък и изискване за участие в капитала най-малко 15% поне от 2 години.

2.               Дивиденти, които не се изплащат на дружества местни за ЕС.

 

Доходите на чуждестранните лица различни от дивидентите и ликвидните дялове, подлежат на облагане с данък при източника, като данъчната основа е брутният размер, съответно данъчната ставка е 10% и 7% за дивиденти и ликвидни дялове, които не са освободени от облагане.

Данъци върху разходите

 

1.       С данък върху разходите се облагат представителните разходи, свързаните с дейността.

2.       Социалните разходи представени в натура.

3.       Разходите свързани с експлоатацията на превозни средства използвани за управленска дейност, а не за производство.

Този данък е окончателен. Както разходът така и данъкът върху него се признават за данъчни цели в годината на начисляване. По отношения на социалните разходи за данъчно задължени лица се обхващат и всички работодатели или възложители по договори за управление и контрол.

Данъчната основа при представителните разходи е съответен размер на разходите за месеца. При социалните разходи при определяне на данъчната основа се вземат предвид и приходите свързани с тези разходи. При разходите за превозни средства се вземат предвид приходите от застраховки свързани с МПС. Данъчната ставка е 10%.

Законът запазва възможността да се пренасят данъчни загуби, т.е. формирания отрицателен данъчен финансов резултат. Загубата се пренася последователно до изчерпването и през следващите 5 години до размера на положителния данъчен финансов резултат за съответната година. Допуска се пренасяне на данъчни загуби занапред.

Внасяне на данъка върху печалбата

По отношение на корпоративния данък, лицата правят авансови вноски, които могат да бъдат месечни и тримесечни. Месечните авансови вноски се правят от данъчно задължените лица, които предходната година са формирали данъчна печалба, а тримесечните от останалите – новоучредените и които предходната година са били на загуба.

Всяка година със ЗДБ се утвърждава коефициентът отразяващ промените в икономическите условия. Месечната авансова вноска е на база печалбата за предходната година, коригирана с този коефициент. За първите три месеца (януари – март) все още не е определена печалбата за предходната година – за база се взема печалбата за по-предходната година. Тримесечните авансови вноски са на базата печалбата за съответното тримесечие. Месечните авансови вноски се внасят до 15 число на месеца, за който се отнасят, а тримесечните – до 15 число на месеца следващ тримесечието.

Лихви се дължат и за невнесените в срок авансови вноски. Предвидена е възможност данъчно задълженото лице да поиска с декларация намаляване на авансовите вноски. Законодателят е избрал не описателното определяне на авансовите вноски, а чрез формули – чл. 86 87 и т.н.

Корпоративния данък е годишен данък, като годишната данъчна декларация се подава в срок до 31.03 на следващата година заедно с годишния финансов отчет. Срокът за внасяне на годишния данък е също до 31.03 след приспадане на авансовите вноски.

Чл. 94 – процедура за приспадане на надвнесени авансови вноски. Не се следва процедурата за прихващане по ДОПК.

Лицата, удържали данък върху доходите на чуждестранните лица всяко тримесечие подават декларация за удържаните данъци в териториалната дирекция на НАП по регистрация. Данъците върху дивидентите се внасят в тримесечен срок, ако има спогодба за избягване на двойното данъчно облагане или в едномесечен срок (без спогодбата) от решението за разпределяне на дивидентите. Подобна е структурата за основните доходи на тези лица.

Предвидена е солидарна отговорност (чл. 203) между платеца на дохода и получателя. Данъкът върху разходите се внася до 15 число на месеца следващ месеца в който е начислен разхода. Данъкът върху хазартна дейност се декларира ежемесечно, като се внася преди получаване на документите за участие и за осъществяване на вноса. Бюджетните предприятия внасят данъка върху приходите до 15 число на месеца следващ начисляването на прихода, като подават и годишна данъчна декларация.

Данъчни облекчения – разграничава се освобождаване от облагане с корпоративен данък и преотстъпване на корпоративен данък, изцяло или частично.

Освобождаване – когато законът предвижда, че определени данъчно задължени лица не дължат данък. Такива са колективни инвестиционни схеми, дружествата със специална инвестиционна цел, БЧК.

Преотстъпване – има се предвид легалното понятие за това в чл. 166. Лицето начислява като задължение към бюджета дължимия данък, но сумите остават в неговия патримониум , за да се разходват за цели, определени със закон. Общите условия са лицето да няма ликвидни изискуеми задължения. Пример – чл. 178 предвижда преотстъпване изцяло на данъка на предприятия, които наемат хора с увреждания; 60% от корпоративния данък се преотстъпва на земеделските производители.

Законът разглежда преотстъпването на данъка като данъчно облекчение на 2 групи:

1.                Данъчни облекчения смятани за допустима държавна помощ за регионално развитие;

2.                Такива смятани за допустима държавна помощ за заетост.

 

Данъчните облекчения влияят върху конкурентната среда и би трябвало да се преценяват с оглед на посочените критерии. Пример – чл. 190 изисква и разрешение и от ЕК за допустимост, когато общият размер надвишава определена граница.

 

Данък върху недвижимите имоти (ДНИ)

 

Това е един от най-старите данъци, който съществува още от древността.

 

Обект на данъчното облагане е имуществото, което се притежава като право на собственост от данъчно задължените по ЗМДТ лица. Следователно това е имуществен данък. На лице е съвпадение между фактическия и юридическия платец на данъка. Данъчно задълженото лице и крайният носител на данъчната тежест са едно и също лице следователно този данък е пряк. Данъчната ставка е единна и е в твърд размер, което означава, че данъкът е пропорционален.

Този данък е периодичен, защото заплащането му се прави през определен период от време, като за данъка върху недвижимите имоти този период е едногодишен. Заплащането на данъка се извършва на части според предвиден ЗМДТ.

Освен при случай на разсрочване на данъчното задължение, това е друга хипотеза при която изпълнението на данъчното задължение може да се извърши на части – когато е предвидено в нормативен акт.

Размерът му се определя от общинския съвет след последните изменения в КРБ. Това не нарушавало принципа на законоустановеност на данъка.

Този данък е местен. Средствата от него постъпват в общинския бюджет в общината, в която се намира недвижимия имот. В случай, че един имот се намира в повече от една общини данъкът се заплаща там ,където е по-голямата част от имота.

Активен субект в правоотношението е държавата, която е преотстъпила това правомощие на общините. Пасивен субект е собственикът на недвижимия имот, но от това правило има изключения:

1.                Собственикът на недвижим имот, построен върху държавна или общинска земя е данъчно задължен за заплащането на данък върху тази земя;

2.                Не собственикът на недвижим имот, а лицето в чиято полза е учредено ограничено вещно право на ползване на недвижимия имот е носител н данъчното задължение (това не е наемател, защото наемателят е държател и не е носител на данъчното задължение);

3.                Концесионерът при учредена концесия.

 

С ДНИ се облагат сградите, които се намират в строителните граници на населените места или селищните образувания; поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места или селищните образувания; имотите по чл. 8 (1) ЗУТ – урегулираните, застроените земеделски земи и гори, но само за действително застроената площ и прилежащите части. Всички други недвижими имоти не подлежат на облагане с този вид данък.

Данъчната ставка е 1,5 ‰. Оценка на недвижимия имот се извършва от общински орган, като така се определя неговата парична стойност.

Данъчната оценка се определя към 01.01 на съответната година, но ако настъпят промени в имота, които водят до промяна в да. оценка трябва да се извърши промяна и ще е валидна онази данъчна оценка, която ще бъде определена от общинския орган за месеца следващ този на извършване на промяната.

За физически лица собственици на имоти се определя данъчната оценка. За предприятията собственици на недвижимости, стойността от която се определя данъка е тяхната отчетна стойност (на недвижимия имот) – тази под която те са заведени в счетоводството на предприятието (в дълготрайните материални активи).

ДНИ се дължи независимо от това имотът се използва или не, което означава, че данъкът е имущество и не е свързан с печалбата.

Данъчните облекчения установени в закона са две групи:

1.       Свързани с освобождаване от плащане на ДНИ;

2.       Плащане на данък в намален размер.

 

Данъчно облекчение – установява се по общ начин и има действие по отношение на всички (erga homnes) адресати на данъчно правни норми (ДНИ за жилища).

Данъчни привилегии – установяват се по отношение на определени или определяеми адресати (кооперациите за данъчна печалба, БЧК, лицата със степен на инвалидност).

 

Освобождаване от ДНИ

Обект на облагане – БЧК, сгради на чужди държави.

Субект на облагане – собствениците на реституирани имоти за период от 5 години от реституирането, ако недвижимият имот не е в състояние да бъде ползван.

Намален размер на ДНИ

 

Когато за основното жилище се дължи половин размер или по отношение на субектите с намалена трудоспособност – 75% от дължимия данък

 

Облекченията посочени в закона не се прилагат автоматично. Следователно пасивният субект трябва да представи доказателства, че има право да ползва предвидените облекчения. Декларирането на тези обстоятелства (след придобиване на недвижимия имот) се извършва със самостоятелна данъчнадекларация (същата като тази при придобиване на имота). Декларирането на недвижимия имот се извършва еднократно в двумесечен срок от придобиването на недвижимия имот и в същия срок от момента на започване на използването на недвижимия имот. (?)

При придобиването на недвижим имот – прехвърляне, чрез сделка – новият собственик е длъжен да подаде данъчна декларация, независимо, че праводателят му вече го е сторил. В ЗМДТ се говори и за завършване на строителство и започване на ползване на недвижим имот. Според утвърденото в практиката разделителният момент (от който се поражда задължението за деклариране) тук е издаването на Акт 16.

На деклариране подлежат и имотите, които от необлагаемо имущество са преминали в облагаемо такова и обратния случай – когато погине такъв недвижим имот.

Заплащане       - на 4 вноски през месеците март, юни, септември и ноември;

- на платилите изцяло през март се прави 5% отстъпка

Когато недвижимият имот е и съсобствен данъчна декларация подадена от единия от собствениците ползва всички останали. Отговорността им е разделна до размера на притежавания дял.

 

Правен режим на данъка върху наследството (ДН)

 

ДН – местен данък. Държавата е отстъпила своето право на общината, която се явява активният субект.

При наследяване се стига до увеличаване на имуществото на наследника поради което това увеличение трябва да бъде обложено. ДН е еднократен, защото се заплаща веднъж във връзка с приетото наследство.

ДН е прогресивен доколкото неговия размер се определя с оглед стойността на полученото имущество.

      Обект на облагане е наследственото имущество, което се формира от активи и пасиви (оценими).

            Размер – определя се като от активите се извадят пасивите.

      Данъчно задължено лице – наследниците по закон и завещание, както и заветниците.

      Подаването на данъчна декларация възниква като задължение спрямо всеки един от наследниците или заветниците независимо от това дали за тях ще възникне данъчното задължение или те са освободени от такова. Пример – освободени са съпрузи от плащане, но са длъжни да подадат – ако не – административна санкция. Срокът за подаване е 6 месеца. За лицата живели с наследодателя – от момента на смъртта, а в останалите случаи - от узнаването; за заченатия – от раждането.

      Лица не приели наследството в 6 месечния срок – съдът може да им определи срок за приемане или срок за отказ по искане на НАП. Следователно 6 месечния срок започва от момента на волеизявлението на наследника. Отказът от наследство освобождава наследника от задължението за подаване на данъчна декларация и води до невъзникване на данъчно задължение за такова лице. Според З. наследството наследник може да се окаже общината. В такъв случай данъчното задължение се погасява, защото има сливане на активен и пасивен субект.

Подаването на данъчна декларация ползва всеки един от наследниците.

Наследниците отговарят разделно с оглед на своя наследствен дял.

Размер – определя се от органа, до който е подадена данъчната декларация и този размер се съобщава на всички наследници, като плащането трябва да се извърши в двумесечен срок от получаването на това съобщение.

Наследственото имущество трябва да се оцени за недвижимите имоти това е данъчната оценка, а за останалото имущество се процедира по реда на чл. 33 ЗМДТ.

 

Правен режим на данъка при придобиване на имущества

 

ДНИ, придобити по възмезден начин – пряк, имуществен, пропорционален, с еднократно заплащане постъпва в общинския бюджет.

Обект на облагане са и движими вещи придобити по възмезден начин – МПС и други движими вещи, които са били дарени.

Данъчно задължено лице е преобретателят на това имущество. Ако се извършва замяна, данъчно задълженото лице е това което получава имуществото на по-висока стойност. При заплащането е възможно между страните по гражданско правната сделка, да се сключи договор за това кой да плати този данък – този договор обвързва държавата (рядкост). Данъкът може да се плати от прехвърлителят или по равно от двете страни (солидарна отговорност). Ако уговорката е данъкът да се плати от прехвърлителя преобретателят отговаря като поръчител.

Обект на облагане- 5 категории имущества:

1.       Движимо имущество;

2.       Недвижимо имущество;

3.       Ограничени вещни права върху недвижими имоти;

4.       МПС – та;

5.       Опростени задължения.

 

Имущества подлежащи на оценяване:

-                  ако пазарната цена е по-висока от оценката размерът на данъка се определя по пазарната цена, посочена в договора, а не по данъчната оценка;

-                  ако продажната цена е по-ниска, то тогава за оценката се прилага данъчната оценка.

Данъчната ставка не е единна: за възмездно придобиване е 2%, а при дарение зависи от степента на родство между прехвърлителя и преобретателя (0,7% - между братя и сестри, а в останалите случаи – 5%)

Разграничение между ДНИ и данък върху имущества придобити по възмезден начин: ДНИ е данък върху доходите придобити от продажба на недвижими имоти (?).

№30 Данък върху превозните средства

 

-                  Пряк, местен, периодичен

-                  Обект:

1.       Превозни средства регистрирани за движение по пътната мрежа на РБ;

2.       Корабите вписани в регистрите на българските пристанища;

3.       Въздухоплавателни средства вписани в съответния регистър.

Данъчно задължените лица са собствениците на такива превозни средства. Данъчната декларация трябва да се подаде в двумесечен срок от придобиване на такова средство.

При продажба прехвърлителят е задължен до датата на продажбата, а след нея – преобретателят (както и при ДНИ).

При съсобственост данъчната декларация подадена от един от съсобствениците ползва всички.

Размерът на данъка се определя според вида на превозното средство – по конски сили, тонаж и т.н.

Ако превозното средство погине данък не се дължи от датата на погиването, както и ако е откраднато.

Неизползването не е основание за неплащане, на данъка, с изключение на случаите на заличаване от регистъра.

 

 

Правен режим на международното данъчно облагане (МДО)

 

Произходът на МДО свързва с действието на данъчни норми в пространството и по отношение на лицата. Държавите изграждат данъчните си системи въз основа на 2 принципа:

-               организиране на световния доход, като се обхващат за облагане всички доходи на лицата, които са местни;

-               териториален –обхващане за облагане на доходи или имущество с източник от съответната държава. Така се обхващат като субекти на облагане и чуждестранните лица по смисъла на данъчното законодателство.

От гледна точка на тези принципи е възможно едно лице да бъде обложено с подобни данъци в две или повече държави. Подобни – организацията на данъците не е еднаква в различните държави. От юридическа гледна точка двойно данъчно облагане ще възникне, когато един и същ субект на облагане по повод на един и същ обект на облагане за един и същ период на облагане е данъчно задължен в две или повече държави за подобни по вид данъци.

      От икономическа гледа точка двойно данъчно облагане (ДДО) ще възникне едва тогава когато общият размер на платения от лицето данък в двете държави ще превиши по размер по-високия данък, установен в държавата с по-високо облагане. Идеята е, че чрез механизма за предотвратяване на ДДО не се цели принципно лицето да плати само в едната държава, а по възможност данъкът да се разпредели между двете държави, но пак с цел да не се допусне ДДО в икономически смисъл. За това са предвидени методи за избягване на ДДО, за да се приложат именно, когато лицето ще дължи или е заплатило данъци и в двете държави.

      Причините, за да възникне ДДО са, че едната държава прилага принципа на облагане на световния доход, а другата – териториалния принцип. Възможно е и двете държави, чрез критериите на националните им законодателства да считат лицето за местно и така да прилагат спрямо него принципа на световния доход.

Разграничават се 2 принципни способа:

1.       Мерки на националното право;

2.       Сключване на международни договори или мерки на международното право.

 

За случаите, когато няма сключен международен договор, вътрешното законодателство е предвидило метод за избягване на ДДО. По нашия ЗКПО това е уредено в чл. 13 14. Предимство се дава на разпоредбите на международните договори. В случаите когато за съответната държава няма сключен такъв, се прилага т. нар метод на данъчния кредит.

!!!Не трябва да се бърка този метод (на данъчния кредит = метод на приспадане) с данъчния кредит в ЗДДС. Легалното определение на данъчен кредит в ЗКПО е в т. 12 пар. 1. по същество този метод е следния – лицето заплаща данък и в двете държави, но може да приспадне платения в чужбина данък от дължимия по националното право данък. Доходите от чужбина се събират с доходите от страната и данъчната основа се определя по националното право. Така се стига до дължимия местен данък. Приспада се не целия внесен в чужбина данък, а само този размер, който съответства на размера на българския данък върху доходите и печалбите в чужбина. След като сме определили местния данък се изчислява каква част от него се отнася до доходите в чужбина и само до този размер е допустимо приспадане. Така се избягва икономически ДДО. Според ЗКПО този метод се прилага за доходите и данъците, платени във всяка една държава по отделно.

Същият е подходът и чл. 75 76 ЗДДФЛ. Понятието за данъчен кредит е т. 35. Това е в случаите, че няма сключен международен договор (МД).

Друг основен способ е сключването на МД. Това за МД по смисъла на чл. 5 (4) КРБ и спрямо тях се прилагат правилата на Виенската конвенция за правото на договорите. Това са договори, които подлежат на ратификация от НС, защото с тях се засяга фискалния суверенитет на държавата. Те могат да бъдат двустранни и многостранни, но в нашата практика са се установили двустранните договори. Тази материя се изучава в ДП, а не в МПП, защото е свързана с данъчното облагане. В международен аспект има два модела на такива договори, които се използват от държавите, като основа за водене на преговори. В съдържанието на тези договори се предвижда, че едната или другата държава запазва или ограничава, или се отказва от правото си да ограничава определени доходи или имущества. Чрез договорите не създава ново ДП и чрез тях не може да се разширява правото на договарящите държави да установяват данъчни задължения извън данъчните им закони. Единствената функция на тези договори е да се ограничат насрещните претенции на държавите по облагане на определени доходи или имущества.

Чрез МД държавите се поставят в разменящи се роли, като едната се нарича държава, за която получателят на дохода местно лице, а другата – държава източник на дохода. Нашата договорна практика нарича МД за избягване двойноДО спогодби, за да се подчертае съгласуваността при ограничаване на фискалния суверенитет на държавите. Български правораздавателен орган не може да приложи чужд данъчен закон по подобие на МЧП, защото организацията на данъците е въз основа на фискалния суверенитет. Проблемът е свързан с преките данъци, защото при косвена е възприет принципът на облагане на стоките и услугите в държавата където се употребяват.

 

 

Обща характеристика на спогодбите

Спогодбите съдържат няколко групи норми:

1.                Определят се адресатите им, това са лицата, които са местни за едната от двете договарящи държави. Има се предвид данъчната правосубектност предвидена в националното законодателство и за това качеството местно лице се удостоверява от данъчните администрации, а не с извлечение от търговския регистър.

Ако лицето се окаже местно и за двете държави, има специални разпоредби, които съдържат критериите, за да се квалифицира то като местно лице само на едната от държавите.

2.                Относно тълкуването на МД се следват принципите на Виенската конвенция за правото на договорите, като тя съдържа разпоредба, която повтаря тези принципи.

3.                Описва се предметния обхват на МД, като се посочват данъците. Има и разпоредба, които позволяват приложението им за идентични или подобни данъци.

В самостоятелни разпоредби се определя териториалният обхват на договорите, като се дава определение за договарящите се страни по договора в политически икономически и географски смисъл и така се определя държавата източник на дохода.

4.                Следва голяма група от норми – разпределителни норми – чието предназначени е да разграничават правомощията на държавите по отношение на облагането на различни категории доход изброени в тях. Принципно правомощието по облагане се предоставя на държавата за която получателят на дохода е местно лице, а за държавата източник на дохода остават няколко възможности: тя също да обложи този доход; да предвиди редуцирана данъчна ставка в сравнение с националното законодателство; да изключи съответния доход или имущество от данъчно облагане. При първите две хипотези ще възникне ДДО, но държавата за която получателят е местно лице, ще приложи съответния метод за избягване на ДДО. Когато в спогодбата е споменато, че доходът може да се обложи в една от договарящите държави, това означава, че той ще се обложи и в двете държави. Когато облагането е предоставено само на едната държава, това изрично се посочва.

Понятията за обозначаване на доходите – предмет на разпределителните норми може да се определят в самия договор, но може да се препрати и към националното право, в случай, че държавите са се съгласили с това съдържание.

5.                Следващата група норми методите за избягване на ДДО, в случаите когато доходът е обложен и в двете държави. Те се прилагат от държавата, за която получателят на дохода е местно лице. Освен кредитния метод, който обикновено се предвижда за доходи от дивиденти, лихви, авторски и лицензионни възнаграждение и принципно съвпада с уредения в националното право, се използва и методът на освобождаване с прогресия - прогресивно освобождаване. При този метод доходът от чужбина се събира с дохода от страната. Определя се данъчната основа и данъчната ставка. След това се изваждат доходите от чужбина, но получената по-висока данъчна ставка се прилага за доходите в страната.

6.                Норми относно споразумително производство. То в допълнение към националния режим дава възможност да сезират компетентни органи от държавите, за да се защити лицето от неправилното прилагане. Недостатък е, че държавите не са длъжни да стигнат до споразумение.

7.                Друга разпоредба е свързана с обмена на информация, който може да бъде инцидентен или регулярен, по повод на облагането осъществено между държавите.

8.                Антидискриминационна клауза – забранява по-тежко облагане в държавата източник на доходите на гражданин местно лице на друга държава.

9.                Влизане в сила.

 

В ДОПК е създадена специална глава относно процедурата за прилагане на спогодбите. Тя има за цел да се установят предпоставките за прилагането, в смисъл те да бъдат доказани, за да може правоприлагащият орган да приложи договора. Трябва да се докаже, че лицето което иска да се ползва от договора е местно лице за съответната държава – удостоверява се от данъчната администрация. Лицето декларира, че е действителен получател на съответния доход. Лицето трябва да декларира, че не притежава място на стопанска дейност на територията на страната, с която съответния доход да е свързан. Трябва да представи доказателства (писмени документи), за които да дават възможност, да се квалифицира правно дохода, за да се установи към коя разпределителна норма се отнася дохода. Въз основа на тези доказателства се иска предварително становище от органите на приходната администрация за прилагане на спогодбата. Тя се произнася дали има основание за прилагане на спогодбата. Във всички случаи, за да се приложи спогодбата трябва да са налице предпоставките за това.