19. Събирателно дружество – обща характеристика. Учредяване на СД. Вътрешни отношения в СД – права и задължения на съдружниците.

            1. Обща характеристика на СД. СД е уредено в чл. 76-98 ТЗ. То е типичното персонално дружество. Чл. 76 дава легално определение на СД: Събирателно е дружеството, образувано от две или повече лица за извършване по занятие на търговски сделки под обща фирма. Съдружниците отговарят солидарно и неограничено. Както всички останали ТД СД е юридическо лице и търговец. На базата на легалното определение могат да се изведат следните особености:

                        1.1. Учредяването на СД изисква сключване на дружествен договор, като учредителите трябва да бъдат най-малко 2 дееспособни лица – физически или юридически (могат да бъдат и капиталови дружества).

                        1.2. Търговска фирма – задължителен елемент от нея е фамилното име или фирмата на един от съдружниците и добавката СД, “съдружие” или “С-ие”.

                        1.3. Отговорност на съдружниците – СД е типично персонално дружество и при него съдружниците отговарят за задълженията на дружеството към кредиторите на дружеството. Отговорността се характеризира със следните особености:

                                   1) Отговорността е неограничена – съдружниците отговарят с цялото си имущество.

                                   2) Отговорността е солидарна. Съдружниците са солидарно отговорни помежду си, но и за задълженията на дружеството. Ако съдружник плати задължение на дружеството той няма регрес към него, ако плати задължение на друг съдружник – има регрес. В каква част отговарят съдружниците – както е уговорено, ако не е уговорено: или по равно според 127 ЗЗД; или пропорционално на участието; или според вноските.

                                   3) Солидарността е особена, защото законът в чл. 88 установява субсидиарност: Принудителното изпълнение се насочва най-напред срещу дружеството, а при невъзможност за удовлетворение - срещу съдружниците. Основание за въвеждане на субсидиарен характер на отговорността е от една страна разбирането, че солидарността има гаранционен характер за кредитора, защото съдружниците не са страна по сделките и на второ място субсидиарността е предпоставена от уреждането на СД като юридическо лице (ако СД не е юридическо лице, както в немското право субсидиарност няма да има, при нас е както във Франция). Правилото на чл. 88: По иск срещу дружеството ищецът може да насочи иска си и срещу един или повече съдружници, е въведено през 1993 г. пред това го е нямало и съдилищата са изисквали да се призовават всички съдружници при дела срещу СД, което е създавало пречки за нормалното протичане на процеса (така че правилото на 88 е в интерес и на кредиторите).

            Израз на особената отговорност на съдружниците е и правилото на чл. 610:  Едновременно с откриването на производството по несъстоятелност за търговското дружество се смята за открито и производството по несъстоятелност за  неограничено отговорния му съдружник.

                                   4) Съдружниците отговарят за задълженията на дружеството не само от момента от когато са станали съдружници, но и за старите задължения – отговорността е ex tunc.

            Смята се (в Коментара, а и от Таня Бузева), че нищо не пречи солидарната и/или неограничената отговорност да бъде изключена договорно в споразумение между дружеството и кредитора, което би имало характер на опрощаване.

            2. Учредяване на СД – състои се от 2 елемента:

                        2.1. Сключване на дружествен договор. Елементите на дружествения договор са посочени в чл. 78: 1. името и местожителството, съответно фирмата и седалището, както и адреса на съдружниците;  2. фирмата, седалището, адреса на управление и предмета на дейност на дружеството; 3. вида и размера на вноските на всеки съдружник и оценката им; 4. начина за разпределение на печалбите и загубите между съдружниците; 5. начина на управление и представителство на дружеството. Дружествения договор изисква форма за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите (такава форма се изисква и за изменение на дружествения договор). Тук важи общото правило, че при правоотношения между дружеството и негови членове режимът е диспозитивен (с едно изключение), а при правоотношения между дружеството и 3ти лица – императивен.

                        2.2. Вписване на дружеството в търговския регистър. Заявлението за вписване се подава от името на всички съдружници, защото всеки съдружник има право да управлява дружеството, включително и да иска вписване. Към заявлението се прилага и учредителния договор.  В регистъра се вписват данните по точки 1, 2 и 5 на чл. 78. Лицата, който според дружествения договор представляват дружеството представят образци от подписите си.

            3. Правоотношения между съдружниците биват 2 вида – външни и вътрешни. Вътрешни отношения са отношения между съдружниците и дружеството. По начало тези отношения обхващат т. нар. членствени правоотношения. Законодателят обаче не е коректен като нарича гл. 11 от раздел ІІ “Правоотношения между съдружниците” – правоотношенията между съдружниците на се отношения, които се уреждат от закона и не са във връзка с дружеството. Законът всъщност урежда отношенията между съдружниците и дружеството. Тази грешка е следствие от заимстването на уредбата на дружествата от немския закон. Членственото правоотношение обхваща 2 групи права – имуществени и неимуществени:

                        3.1. Имуществени права:

                                   1) Право на част от печалбата – това право се определя съразмерно с дела на съдружника, а той се определя на базата на неговата вноска, която се коригира с печалбите и загубите на дружеството. Частта от печалбата може да се определи не само като дял, но и по друг начин определен от дружеството – по глави, според приноса и т.н. Съдружниците имат свобода,  защото членствените правоотношения  се регламентира от диспозитивни правила. Смята се, че без да е изрично казано и тук важи забраната от гражданското дружество за лъвско дружество.

                                   2) Право на обезщетение – то е в 2 насоки:

                                               а) За необходимите разноски за дружествените работи – разноски, които са необходими и полезни (напр. за регистрация на дружеството и т.н.);

                                               б) За вредите, които е претърпял във връзка с дружествените работи, но трябва да има причинна връзка между вредите и дейността на дружеството.

                                   3) Право на лихва – лихва върху вземането си за разходи и вреди. Тази лихва не е мораторна (защото не става дума за забава), а възнаградителна, тъй като дружеството се е обогатило, а съдружникът се е обеднил – тя изравнява отношенията. Тази лихва се дължи от момента на извършването на разходите или на понасянето на вредите. Ако дружеството е в забава то дължи разбира се и мораторна лихва. Не е определен законово размерът на възнаградителната лихва.

                                   4) Право на ликвидационен дял – ликвидационният дял е парично вземане. Такова право съдружникът има и при прекратяване на дружеството и при прекратяване на членственото му правоотношение със запазване на дружеството (напр. при напускане на дружеството). Ликвидационният дял е вземане за частта от имуществото, която е съответна на дела на съдружника. Може да се уговори доколкото не се увреждат кредиторите и права на вземане за определени вещи.

                        3.2. Неимуществени права – те са не прехвърлими, докато имуществените могат да се цедират:

                                   1) Право на участие в управлението – това право, визира отношенията вътре в дружеството (когато се говори за управление се имат предвид вътрешни отношения, а за представителство – външни отношения между дружеството и 3ти лица). Правото на управление произтича от качеството съдружник, а не е последица от друг юридически факт. Правото на управление, понеже дружеството има персонален характер и всички съдружници имат задължение да съдействат за работите на дружеството, се разглежда и като задължение за съдружниците.

            Правото на управление на всеки съдружник не е неограничено, има няколко категории действия, които изискват съгласието на всички съдружници – за тях правото на управление не се отнася. Тези действия са уредени в ал. 2 на чл. 84: За придобиването и разпореждането с вещни права върху недвижими имоти,  за назначаването на управител, който, не е съдружник, и за сключването на договор за паричен заем в размер, по-голям от определения в учредителния договор, е необходимо съгласието на всички съдружници. Тези 3 вида действия отделният съдружник не може да извършва. Във връзка с тази разпоредба в теорията съществува спор, като проблемът е какви ще са последиците ако съдружник с представителна власт извърши някое от посочените в чл. 84, ал.2 действия без да е взето единодушно решение от всички съдружници. Според едното становище (Ив. Русчев) в този случай ще се стигне до недействителност на сделката сключена между съдружник и 3то лице, тъй като има порок във волеобразуването на дружеството. Според другото становище (Д. Карастоянов), което е и по-широко подкрепено в този случай не би следвало да се стигне до недействителност на сделката, защото: 1) за 3тите лица важат ограничения на представителната власт само ако са вписани в търговския регистър и вътрешните отношения между съдружниците са правно ирелевантни за тях и 2) защото представителната власт на съдружника не произтича и не е обвързана с решенията на дружеството. Според това второ становище последиците от нарушаването на правилото на чл. 84, ал. 2 трябва да се търсят във вътрешните отношения между съдружниците, като евентуално може да се навлезе в хипотезата на чл. 95.

            Управлението на дружеството може да бъде предоставяно и на някой от съдружниците и на 3то лице – това трябва да бъде предвидено в дружествения договор. Дори и управлението да е предоставено, правото на глас на съдружника не може да се отнеме, той винаги го запазва. Когато управлението е предоставено на съдружници законът в чл. 85 урежда реда, по който правото на управление може да бъде отнето от тези съдружници, на които е предоставено. Тази разпоредба се прилага, когато съдружниците не желаят да се приеме решение, което да ги лиши от това право – това става с изменение на дружествения договор, което става с единодушие. Чл. 85 се прилага, когато няма единодушие и законът дава исков път. Искът е конститутивен. Компетентен е окръжният съд по седалището на дружеството. Ищец е някой от съдружниците. Законът не казва кой е ответник – приема се, че това е както дружеството, така и съдружниците, на които възложено управлението (за да са обвързани и те със силата на пресъдено нещо). Основанията за отмяна са посочени в закона: 1) когато управителите са нарушили задълженията си (напр. не дават отчет или извършват конкурентна дейност) и 2) на някакво договорно основание (напр. при обективна невъзможност за изпълнение на задълженията). Решението на съда по отмяна на възлагането на управлението се вписва в регистърния съд.

 Ако управлението е възложено на несъдружник  оттеглянето не става по чл. 85, а трябва да е предвидено в договора, като може да се извърши и извънсъдебно (не се изисква съгласието на всички съдружници). Тази хипотеза не е уредена в закона.

            Понеже управлението е и задължение, а съдружникът не го изпълнява, дружеството може да търси вреди, а също така това може да е основание за изключването на съдружника.

                                    2) Част от управлението е правото на глас – съдружникът не може да е лишен от него. Чл. 87, ал. 1: Когато според учредителния договор решенията на дружеството се вземат с мнозинство, всеки съдружник има право на един глас. Това е единствената императивна разпоредба в областта на вътрешните отношения.

                                   3) Право на вето – притежава го всеки съдружник. Особености:

                                               а) Право на вето има само съдружник, който има право да управлява. Ако съдружниците са решили само един да управлява, то те нямат право на вето. Това становище се основава на разбирането, че правото на вето произтича от правото на управление (то е защитено и от проф. Герджиков). Според Л. Диков обаче правото на вето произтича от правото на глас.

                                               б) Правото на вето може да се упражни само преди да се извърши дадено действие. Това е право на съдружника да се противопостави на дадено действие.

                                   4) Право на контрол – възможност за всеки от съдружниците да се осведомява за работите на дружеството, да преглежда търговските книги,  дружествените и други книжа и да иска обяснение от управителите.

            4. Задължения на съдружниците (Камелия Касабова):

                        4.1. Имуществени задължения:

                                   1) Задължение за вноска. Това задължение не е посочено изрично в ТЗ, но се извежда от съдържанието на чл. 78 (задължителни реквизити на дружествения договор – т. 4: вида и размера на вноските на всеки съдружник и оценката им). Вноската е неотменимо задължение, защото ако дружеството не разполага с имущество не може да съществува. Чл. 72, ал. 5, предвижда ограничение за непаричните вноски при ТД: Вноската не може да има за предмет бъдещ труд или услуги. Това ограничение е разбираемо за капиталовите дружества, защото при тях имуществото служи за гаранция на кредиторите. Това ограничение обаче не се приема за резонно при персоналните дружества, защото при тях съдружниците трябва да влагат лични усилия – защо да не се уговори вноска бъдещ труд като кредиторите са гарантирани от имуществото на съдружниците. Вноската се определя от дружествения договор и съдружникът не може сам да я увеличи или намали, изменението й става само по единодушно решение.

                                   2) Чл. 82 предвижда задължение за лихва. Лихва се дължи в 2 хипотези:

                                               а) Когато съдружникът е забавил внасянето на своята парична вноска. Ако е забавил внасянето на непарична вноска – той не дължи лихва, а обезщетение за забава.

                                               б) Когато е взел без основание пари от дружеството.

Задължението за лихва възниква ipso iure, независимо дали е включено в дружествения договор. Размерът на лихвата е законен, а титуляр на вземането е СД. Ако вредите на дружеството са по-големи, то може да търси разликата (подобно но чл. 86 СД).

                        4.2. Неимуществени задължения:

                                   1) Задължение за въздържане от конкурентна дейност. Чл. 83 предвижда 2 хипотези: 

                                               а) Забрана съдружникът да не участва в друго дружество – тази хипотеза се нуждае от разширително тълкуване. Логиката на закона е, че съдружникът не може да участва в друго дружество със същия предмет на дейност.

                                               б) Забрана съдружникът да сключва сделки както от свое  име, така за своя или чужда сметка в пределите на предмета на дейност на дружеството. ТЗ визира хипотезите, когато съдружникът е прокурист, търговски пълномощник  или комисионер на друг търговец.

Причината за тези забрани е, че съдружникът е запознат с тайните на дружеството, защото дължи лично участие в него. Забраната не е изключителна и се отменя със съгласието на останалите съдружници. Тази забрана трае докато съдружникът се намира в членствено правоотношение с дружеството. Тук не намира приложение нормата на чл. 42 (за продължаване на забраната) относно търговския представител.

            Санкцията при нарушение на забраната за конкурентна дейност има 2 възможни проявления: 1) дружеството може да иска обезщетение за вреди – правото се погасява в 3 месечен срок от узнаването или 3 години от извършването на действията, с който са причинени вреди; 2) може да заяви, че приема сделките за свои в срок 1 месец от узнаването, но не повече от 1 година от извършването. Прави впечатление сходството в уредбата на тези отношения с разпоредбата на чл. 29. Каква е идеята за тази хармонизация – правното положение на съдружника в СД е много сходно с това на прокуриста и търговския пълномощник. Искът за обезщетение може да се предяви от всеки съдружник, а не от дружеството като цяло, т.е. всеки съдружник може да бъде процесуален субституент на дружеството като цяло, независимо от това дали има право да управлява и представлява дружеството. Имайки предвид решение на ВКС 1/94 г., което забранява на изричния търговският пълномощник да представлява търговеца пред съда ако не е адвокат, с тази разпоредба ТЗ прави пробив в уредбата, тъй като за съдружника в СД подобно ограничение няма (решението на ВКС е остро критикувано от Ж. Сталев, който изразява мнението, че всеки закон, а не само ГПК, може да определя процесуалното представителство).

                                   2) Задължение за лични усилия и грижи в дружеството. Това задължение подобно на имущественото задължение за вноска няма изрична регламентация в ТЗ. То следва от самата природа на персоналните дружества, представител на които е СД. Ако не е уговорено друго всеки съдружник дължи на дружеството онази грижа, която полага за собствените си дела. Няма пречка съдружниците да се освободят от това свое задължение по силата на чл. 84, ал. 1 ТЗ, като възложат управлението на друго лице. Може да се води иск за реално изпълнение на това действие, като се използва и принудително изпълнение на лично действие по чл. 421 ГПК или да се тъ-рси обезщетение за вреди.