Компенсация. Прихващане на насрещни дългове
ПРИХВАЩАНЕ НА НАСРЕЩНИ ВЗЕМАНИЯ.
Компенсацията (прихващането на насрещни вземания) трябва да се отличава от прихващането на плащанията. Прихващането на плащането предполага един длъжник и няколко еднородни задължения и изпълнение, което не покрива всичките и длъжникът трябва да каже кое погасява. Компенсацията е ситуацията на две компенсирани вземания.
СЪЩНОСТ НА КОМПЕНСАЦИЯТА
Компенсацията е способ за изпълнение или по-точно способ за погасяване на задълженията. Тя е още средство, начин на изпълнение на едно задължение, което избягва двойното плащане. Това избягване на двойното плащане ни показва компенсацията и като средство за двустранно гарантиране по отношение на платежоспособността на другата страна, защото ако аз ви дам 5 лева, без да компенсирам, ще бъда принуден да се надявам, че вие ще ми дадете 4 лева и ако се окажете неплатежоспособни и дори да имам съдебно решение, няма да има върху какво да го изпълня. Обратно, ако вие ми дадете 4 лева, няма да сте сигурни, че ще получите от мен 5 лв., защото отново ще сте поставени под риска на моята неплатежоспособност. Така компенсацията гарантира страните срещу неплатежоспособността на другата страна, като страните по този начин получават пълно изпълнение, без да се конкурира с останалите кредитори на длъжника. Ако ви дам 5 лв., а вие не ми дадете 4 лв., за тези 4 лв., които имате да ми давате аз ще конкурирам с всички останали ваши кредитори, които имат по силата на чл. 133 ЗЗД равно право да се удовлетворят съразмерно с имуществото ви и така ще получа по-малко или нищо. В този смисъл компенсацията гарантира срещу неплатежоспособност.
Компенсацията е един особен начин на изпълнение, подобен на даване вместо изпълнение. Длъжникът дължи на кредитора 5 лева. Това задължение може да бъде погасено datio in solutum, като длъжникът предложи вместо да му даде 5 лева, да му цедира едно друго свое вземане към едно трето лице. В този случай обаче длъжникът предлага вместо плащане не едно свое вземане към трето лице, а своето вземане към същия кредитор, в качеството му на длъжник. Предлагам да ви платя 5-те лева, които ви дължа с тези 5 лева, които имам да вземам от вас. Поради това можем да кажем, че компенсацията е особен способ за изпълнение на собственото ми задължение, но няма да минем през правилата на datio in solutum, няма да имаме нужда от съгласие на кредитора.
Компенсацията може да се разгледа и като особен способ за принудително удовлетворение, за принудително изпълнение, при това без намесата на съдия-изпълнител, на съд. Всеки кредитор, снабден с изпълнителен лист би могъл да посегне за принудително изпълнение на което и да е имуществено благо, имуществено право на длъжника, на всеки елемент от неговото имущество, стига той да не е секвестируем (единственото жилище, заплатата до някакъв размер, стипендията за всичко друго, освен за издръжка и т.н.), включително и върху вземанията на своя длъжник. Напр. кредиторът може да иска принудителното изпълнение да се насочи срещу вземането на длъжника му към неговата банка, от която той има да получава нещо, би могъл да се насочи принудителното изпълнение към вземането на длъжника към неговия работодател, който му дължи трудово възнаграждение или към което и да е друго вземане на длъжника си. Това следователно е един особен способ за изпълнение чрез обръщане на принудителното изпълнение върху вземанията на длъжника - не върху неговите вещи. Същото става и при компенсацията - кредиторът казва: аз искам да получа плащане принудително и ще посегна на едно твое вземане. Става въпрос не за вземане на длъжника към трето лице, а за вземане, което длъжникът има към кредитора (по друго облигационно правоотношение длъжникът се явява кредитор на кредитора). Т.е. кредиторът иска да получи принудително изпълнение за 5 лв., които има да взема от длъжника върху вземане за 5 лв., което длъжника има към кредитора (искам сам да си платя с тези 5 лв., които имам да ви давам и с тях да погася собственото си вземане към вас за 5 лева). Така погледнато налице е едно особено, извънсъдебно принудително изпълнение върху вземането на длъжника по отношение на същия кредитор.
Следователно претенцията не е процесуално явление, както и отговорността, защото, макар и в един случай, могат да бъдат реализирани извън намесата на съдебноизпълнителните органи. Може да се разгледа всъщност и като самопомощ, един особен вид принудително изпълнение в рамките на някаква самопомощ.
От същността на компенсацията зависят и някои от нейните режими.
ПРЕДПОСТАВКИ НА КОМПЕНСАЦИЯТА
Чл. 103. Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
От ал. 1 Кожухаров извежда шест предпоставки:
1. Два дълга – основанието на тези задължения е без значение (едното може да е договорно, другото извъндоговорно, деликтно; едното може да е по един договор, другото по друг договор). Няма никаква разлика от това дали задълженията са част от едно правоотношение или от различни правоотношения.
2. Еднородност и заместимост на престациите - на практика това са преди всичко паричните задължения (основният случай), но прихващане може да стане и между тези 5 яйца, които аз ви дадох миналата седмица, а също така и между тези 3 яйца, които вие ми дадохте тази седмица - оказва се, че можем да прихванем яйцата, защото те са еднородни и заместими вещи и в крайна сметка се оказва, че вие имате да ми давате само 2 яйца (няма аз да ви връщам първо трите, а вие да ми върнете после петте, с което избягването на това двойно връщане ще помогне да се предпазим от счупването им).
Ако вещите (престациите) не са пари, еднородни и заместими няма как да стане прихващането им с оглед правилата на чл. 103, но може да стане при други условия.
3. Идентичност на субектите - две лица да си дължат взаимно еднородни, заместими вещи. От това изискване има редица изключения:
поръчителят може да прихваща с права, не свои, а на длъжника и по този начин да погаси задължението на длъжника, защото той има правен интерес от това - изрично установено от чл. 142:
Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение.
По същия начин могат да постъпят и реалните поръчители, тези, които са дали залог или ипотека.
цедираният длъжник - при наличието на един кредитор и един длъжник, кредиторът си е продал вземането. Въпреки това длъжникът може да направи компенсация с насрещно свое вземане по отношение на стария кредитор, при все че негов кредитор е вече новият такъв (цесионерът);
при запорирано вземане - запорът забранява на длъжника да плаща на кредитора си, а му разрешава да плати само на съдия-изпълнителя (чрез него на взискателя). Въпреки това запорът не може да влоши положението на длъжника и той ще може да погаси с това свое задължение вземането си към стария си кредитор.
Всичките тези изключения се свързват с обратното действие на компенсацията.
4. Изискуемост - четейки чл. 103 можем да останем с впечатление, че може би и двете вземания трябва да бъдат изискуеми, макар текстът коректно да казва, "ако вземането му", т.е. на този, който прави компенсацията е изискуемо. Следователно изискуемостта е предпоставка, която засяга активното вземане, вземането на този, който компенсира. Другото вземане трябва да бъде само изпълняемо, то може и да не е изискуемо.
5. Ликвидност на вземанията - всъщност тази предпоставка засяга активното вземане, но ако то се оспори, компенсацията би настъпила чрез предявяването на съдебно възражение за компенсация и с това ликвидността ще настъпи - с други думи ликвидно е това вземане, което е безспорно по основание и размер, а неликвидно е това вземане, което е оспорено било по основание, било по размер. Нормалната ситуация е аз да компенсирам с моето изискуемо ликвидно вземане по отношение на вас за 5 лв. собственото си задължение към вас, но ако вие оспорите моето вземане, компенсацията няма да стане сега, а когато вземането ми престане да бъде оспорено, т.е. когато съдът го признае.
6. Действителност на двете вземания - Конов: като че ли тази предпоставка е излишна, защото ако на вземанията могат да се противопоставят перемпторни, окончателни,погасяващи възражения - оказва се, че те не съществуват, значи нямаме две, а едно вземане, а ако може да им се противопостави отлагателно, дилаторно възражение - оказва се, че те не са изискуеми, че не е изискуемо активното вземане и отново няма да може да стане компенсация. За всеки случай обаче Кожухаров вкарва тази предпоставка, за да обясни допълнително, че според чл.103/2 прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло то да бъде извършено преди изтичането на давността. Следователно когато останалите предпоставки са били налице към един момент (всичките, включително и вземането да не е погасено по давност) последващото погасяване на вземането по давност, изтичането на давностния срок няма да ни пречи да направим компенсацията още веднъж поради нейното обратно действие. Заради това единствено изключение Кожухаров разглежда ситуацията с възраженията, които могат да се правят и казва, че в крайна сметка вземането трябва да е действително, но също така може да стане и с погасено по давност вземане.
КОМПЕНСАЦИОННО ИЗЯВЛЕНИЕ
Според действащите текстове компенсацията не настъпва по право - тя трябва да бъде поискана. Следователно състоянието на компенсируемост (наличието на разгледаните предпоставки) не води автоматично до погасяване на двете вземания, а трябва едната от двете страни или тази, за която всички предпоставки са налице да каже "компенсирам". Това е системата на BGB - вж. Апостолов - правилната теза на ВGB - грешката на Code civil и на стария ЗЗД - оттам правилната теза на новия ЗЗД, който Апостолов не е разгледал, защото не е бил създаден по това време.
Компенсаторното изявление не може да бъде направено според чл. 104 под срок или под условие освен под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено. Аз не бих могъл да компенсирам с вас като ви кажа, че компенсирам след 10 дни или, че компенсирам при условие, че получа заплата, а ако не получа такава не компенсирам и т.н. Изявлението за компенсация, това извънсъдебно и неформално (няма нужда от никаква форма) упражняване на едно потестативно право може да бъде само безусловно, но законът допуска едно единствено условие, ако предявеното пред съд вземане бъде уважено. Тази т.нар. условна компенсация ни хвърля в недоумение при прочита на проф. Кожухаров, чието тълкуване е следното:
Кое вземане да бъде уважено пред съд?. Според него активното, моето. Той си представя нещата така: отивам при вас и ви казвам: имаш да ми даваш 5 лева - вие казвате: ще видя. Аз също имам да ти давам 5 лева и вие казвате: имаш. Аз компенсирам, в случай, че моето вземане си го предявя пред съда и то бъде признато, понеже сега е неликвидно и аз ще компенсирам с него - активното вземане било оспорено, то трябвало да бъде признато от съд.
Това обаче е безмислено, защото с него нищо не печелим и защото не това е целта на института "условно прихващане" - за да можем да разберем условното прихващане трябва добре да познаваме евентуалните, условните процесуални действия. Защо всъщност нещата стоят така, че не активното, а пасивното вземане е оспорено. Това е така, защото когато аз правя едно безусловно изявление за компенсация всъщност искам да погася двете вземания до размера на по-малкото. За да мога да направя компенсация аз предпоставям, че имам да давам нещо и с това аз косвено признавам задължението си към вас. И ако направя една безусловна компенсация ефектът ще настъпи (двете вземания ще бъдат погасени), а аз ще жертвам и своето вземане, което никой не е оспорил до този момент. Затова ролите всъщност са обърнати и това е особено важно, когато се прави възражение за компенсация в един процес като ответник. Там не бива да пропуснете да направите тъкмо условно (под условието, че съдът установи насрещното вземане) възражение за компенсация. Ситуацията е следната: вие ме съдите за тези 5 лв., които аз имам да ви давам и аз искам да се спася от този иск, този иск, вашата претенция да бъде отхвърлена. Мога разбира се да кажа: да, аз компенсирам с тези 5 лв., които вие имате да получавате от мен, но в такъв случай аз съм признал своето задължение към вас (да ви дам 5 лева), което е предметът на вашата претенция. Съдът веднага ще уважи искането за компенсация, особено ако вие не оспорите моето вземане и ще постанови решение, че никой никому няма да дава нищо. Но ако аз оспорвам иска по същество, ще твърдя нещо друго, че аз нямам да ви давам 5 лв., защото съм ви ги върнал, защото договорът между нас и нищожен, защото вие никога не сте ми давали 5 лв., защото изобщо вашето вземане не съществува, аз го оспорвам. Но ако съдът намери, че това вземане съществува аз правя условно, евентуално възражение за прихващане, изявление за прихващане, че само ако съдът признае съществуването на вашето вземане, едва тогава искам да съобрази моето насрещно вземане и да отхвърли иска поради компенсация. В другия случай, ако съдът признае, че вашето вземане не съществува на друго някакво основание, напр. че договорът е нищожен, за това че вие въобще не сте ми давали пари, в такъв случай моля искът да бъде отхвърлен на това основание и аз запазвам моето си вземане срещу вас за 5 лв. По същия начин ще се разиграят нещата извънсъдебно. Вие идвате при мен и казвате да ви върна 5 лв., аз ви отговарям, че не ви дължа никакви 5 лв., но не заради компенсацията. Вие ми казвате ви ги дължа, защото... Тогава аз ви отговарям, че не ви дължа никакви 5 лв., но ако случайно вие вземете, че предявите срещу мен за 5 лв. и спечелите това дело (съдът признае, че вашето вземане съществува), аз сега правя компенсация под условието, че вашето (пасивното) вземане, а не моето (активното) бъде признато от съда. Тогава ще настъпи компенсацията под това условие с моето вземане за 5 лв. срещу вас. Но ако вие не предявите този иск, ако съдът не ви признае това вземане, условието на компенсацията не е настъпило и вие ще имате да ми давате 5 лв.
Чл. 105 урежда една недопустимост, невъзможност на компенсацията без съгласието на кредитора:
Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.
Нормално компенсацията я правя едностранно, без да питам никого. Казвам "компенсирам" (включително "компенсирам условно", ако искам да оспоря другото вземане, да не го призная, защото ако компенсирам безусловно всъщност признавам другото вземане, т.е. на практика няма да оспорвам иска на друго основание, освен компенсацията и признавате вземането, което се претендира и молите съда да отхвърли иска само благодарение на компенсирането му с ваше насрещно вземане).
В случаите изброени в чл. 105 се оказва, че компенсацията може да настъпи само, ако кредиторът се съгласи, при все че са налице останалите изисквания. Този текст е една особена закрила на кредиторите на някои вземания:
1. Вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение - това се несеквестируемите вземания. И понеже гледахме на компенсацията като на способ за принудително изпълнение, насочено към вземането на длъжника ни към нас, ако това вземане на длъжника ни към нас е несеквестируемо, напр. за издръжка, ние няма да можем да извършим тази компенсация. Текстът е изричен, но той следва и от логиката на компенсацията като способ за принудително изпълнение.
2. Вземания за данъци - те се прихващат, но при условията на Закона за събиране на държавните вземания. Това е така, защото държавата се храни от данъците и ако всеки започне едностранно и безразборно да прихваща задълженията си към държавата за данъци с нейни задължения към него, тя би останала без приходи в бюджета. Това е особеният интерес, който налага да не се прихващат без съгласието на насрещната страна вземанията, породени от данъци.
3. Вземанията, породени от умишлени, непозволени деяния - не става въпрос за какъв да е деликт, а само за умишлено извършен деликт. Ако не беше тази защита на увредения от деликта ще се получи следната ситуация: вие имате да ми давате 5 лв., но не ми ги давате Аз ядосан, ви подпалвам умишлено висящия на закачалката шлифер. Вие придобивате срещу мен като деликвент вземане от непозволено увреждане, но този деликт е извършен умишлено, и ако на мен ми се разреши да погася, да компенсирам и да кажа: имахте да ми давате 5 лв., но аз ви изгорих шлифера и така компенсирам двете задължения, тогава насрещната страна ще остане необезщетена за едни вреди, причинени умишлено. Остава съмнението, че аз нарочно съм ви подпалил шлифера, за да мога по този начин да реализирам своето вземане към вас (като не мога да получа пари, поне да ви подпаля шлифера и да не ви плащам обезщетение). На това основание законът изрично казва, че тези задължения няма да могат да се компенсират. Но те не могат да се компенсират без съгласието на кредитора, но с неговото съгласие, ако вие се откажете от преференцията на този текст, ако вие като кредитор на едно несеквестируемо вземане се съгласите то да бъде дадено вместо изпълнение, ако данъчният орган се съгласи да се компенсират тези данъци с други, надплатени от моя страна и т.н. компенсацията ще стане. Затова казваме, че тя е не едностранна, а факултативна компенсация (по желание на другата страна).
Освен уредените в чл. 105 хипотези, при които прихващането е забранено има поне още една хипотеза, при която прихващането е не допустимо. Тя е уредена в чл. 90 от СК: забранено е да се прихваща задължение за издръжка с насрещно вземане. За разлика от хипотезите на чл. 105 ЗЗД, забраната в чл. 90 СК е уредена в императивна норма и тя не може да бъде отменена по съгласие на страните. Това положение е установено в интерес на лицата, които се нуждаят от издръжка.
ВИДОВЕ ПРИХВАЩАНЕ
1. Обикновено прихващане - което може да се извърши, при наличие на уредените в чл. 103 условия:
Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
В зависимост от начина на извършването си обикновеното прихващане може да бъде:
1.1. извънсъдебно - неформално;
1.2. съдебно - може да се извърши само по два, установени в ГПК начина:
1.2.1. чрез насрещен иск;
1.2.2. чрез възражение за прихващане.
Една особеност на съдебното прихващане (разлика с учебника): практиката на ВС приема, че е възможно съдебно прихващане да се извърши по пътя на възражението дори и вземането на прихващащия да е неликвидно.
2. Факултативно прихващане - което е допустимо при условията, в хипотезите на чл. 105. То се нарича така, тъй като то е допустимо, само ако кредиторът даде съгласието си:
Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.
3. Договорно прихващане - допустимо е в два случая:
3.1. ако страните се уговорят да се извърши прихващане, независимо че не е налице някоя от предпоставките по чл. 103. Това прихващане е допустимо единствено по силата на съглашение на страните;
3.2. ако страните със съглашение променят действието на прихващането - напр. страните могат да решат, че прихващането няма да има обратно действие.
Договорното прихващане разбира се няма сила за третите лица - относително действие на договорите.
Компенсацията (прихващането на насрещни вземания) трябва да се отличава от прихващането на плащанията. Прихващането на плащането предполага един длъжник и няколко еднородни задължения и изпълнение, което не покрива всичките и длъжникът трябва да каже кое погасява. Компенсацията е ситуацията на две компенсирани вземания.
СЪЩНОСТ НА КОМПЕНСАЦИЯТА
Компенсацията е способ за изпълнение или по-точно способ за погасяване на задълженията. Тя е още средство, начин на изпълнение на едно задължение, което избягва двойното плащане. Това избягване на двойното плащане ни показва компенсацията и като средство за двустранно гарантиране по отношение на платежоспособността на другата страна, защото ако аз ви дам 5 лева, без да компенсирам, ще бъда принуден да се надявам, че вие ще ми дадете 4 лева и ако се окажете неплатежоспособни и дори да имам съдебно решение, няма да има върху какво да го изпълня. Обратно, ако вие ми дадете 4 лева, няма да сте сигурни, че ще получите от мен 5 лв., защото отново ще сте поставени под риска на моята неплатежоспособност. Така компенсацията гарантира страните срещу неплатежоспособността на другата страна, като страните по този начин получават пълно изпълнение, без да се конкурира с останалите кредитори на длъжника. Ако ви дам 5 лв., а вие не ми дадете 4 лв., за тези 4 лв., които имате да ми давате аз ще конкурирам с всички останали ваши кредитори, които имат по силата на чл. 133 ЗЗД равно право да се удовлетворят съразмерно с имуществото ви и така ще получа по-малко или нищо. В този смисъл компенсацията гарантира срещу неплатежоспособност.
Компенсацията е един особен начин на изпълнение, подобен на даване вместо изпълнение. Длъжникът дължи на кредитора 5 лева. Това задължение може да бъде погасено datio in solutum, като длъжникът предложи вместо да му даде 5 лева, да му цедира едно друго свое вземане към едно трето лице. В този случай обаче длъжникът предлага вместо плащане не едно свое вземане към трето лице, а своето вземане към същия кредитор, в качеството му на длъжник. Предлагам да ви платя 5-те лева, които ви дължа с тези 5 лева, които имам да вземам от вас. Поради това можем да кажем, че компенсацията е особен способ за изпълнение на собственото ми задължение, но няма да минем през правилата на datio in solutum, няма да имаме нужда от съгласие на кредитора.
Компенсацията може да се разгледа и като особен способ за принудително удовлетворение, за принудително изпълнение, при това без намесата на съдия-изпълнител, на съд. Всеки кредитор, снабден с изпълнителен лист би могъл да посегне за принудително изпълнение на което и да е имуществено благо, имуществено право на длъжника, на всеки елемент от неговото имущество, стига той да не е секвестируем (единственото жилище, заплатата до някакъв размер, стипендията за всичко друго, освен за издръжка и т.н.), включително и върху вземанията на своя длъжник. Напр. кредиторът може да иска принудителното изпълнение да се насочи срещу вземането на длъжника му към неговата банка, от която той има да получава нещо, би могъл да се насочи принудителното изпълнение към вземането на длъжника към неговия работодател, който му дължи трудово възнаграждение или към което и да е друго вземане на длъжника си. Това следователно е един особен способ за изпълнение чрез обръщане на принудителното изпълнение върху вземанията на длъжника - не върху неговите вещи. Същото става и при компенсацията - кредиторът казва: аз искам да получа плащане принудително и ще посегна на едно твое вземане. Става въпрос не за вземане на длъжника към трето лице, а за вземане, което длъжникът има към кредитора (по друго облигационно правоотношение длъжникът се явява кредитор на кредитора). Т.е. кредиторът иска да получи принудително изпълнение за 5 лв., които има да взема от длъжника върху вземане за 5 лв., което длъжника има към кредитора (искам сам да си платя с тези 5 лв., които имам да ви давам и с тях да погася собственото си вземане към вас за 5 лева). Така погледнато налице е едно особено, извънсъдебно принудително изпълнение върху вземането на длъжника по отношение на същия кредитор.
Следователно претенцията не е процесуално явление, както и отговорността, защото, макар и в един случай, могат да бъдат реализирани извън намесата на съдебноизпълнителните органи. Може да се разгледа всъщност и като самопомощ, един особен вид принудително изпълнение в рамките на някаква самопомощ.
От същността на компенсацията зависят и някои от нейните режими.
ПРЕДПОСТАВКИ НА КОМПЕНСАЦИЯТА
Чл. 103. Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
От ал. 1 Кожухаров извежда шест предпоставки:
1. Два дълга – основанието на тези задължения е без значение (едното може да е договорно, другото извъндоговорно, деликтно; едното може да е по един договор, другото по друг договор). Няма никаква разлика от това дали задълженията са част от едно правоотношение или от различни правоотношения.
2. Еднородност и заместимост на престациите - на практика това са преди всичко паричните задължения (основният случай), но прихващане може да стане и между тези 5 яйца, които аз ви дадох миналата седмица, а също така и между тези 3 яйца, които вие ми дадохте тази седмица - оказва се, че можем да прихванем яйцата, защото те са еднородни и заместими вещи и в крайна сметка се оказва, че вие имате да ми давате само 2 яйца (няма аз да ви връщам първо трите, а вие да ми върнете после петте, с което избягването на това двойно връщане ще помогне да се предпазим от счупването им).
Ако вещите (престациите) не са пари, еднородни и заместими няма как да стане прихващането им с оглед правилата на чл. 103, но може да стане при други условия.
3. Идентичност на субектите - две лица да си дължат взаимно еднородни, заместими вещи. От това изискване има редица изключения:
поръчителят може да прихваща с права, не свои, а на длъжника и по този начин да погаси задължението на длъжника, защото той има правен интерес от това - изрично установено от чл. 142:
Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение.
По същия начин могат да постъпят и реалните поръчители, тези, които са дали залог или ипотека.
цедираният длъжник - при наличието на един кредитор и един длъжник, кредиторът си е продал вземането. Въпреки това длъжникът може да направи компенсация с насрещно свое вземане по отношение на стария кредитор, при все че негов кредитор е вече новият такъв (цесионерът);
при запорирано вземане - запорът забранява на длъжника да плаща на кредитора си, а му разрешава да плати само на съдия-изпълнителя (чрез него на взискателя). Въпреки това запорът не може да влоши положението на длъжника и той ще може да погаси с това свое задължение вземането си към стария си кредитор.
Всичките тези изключения се свързват с обратното действие на компенсацията.
4. Изискуемост - четейки чл. 103 можем да останем с впечатление, че може би и двете вземания трябва да бъдат изискуеми, макар текстът коректно да казва, "ако вземането му", т.е. на този, който прави компенсацията е изискуемо. Следователно изискуемостта е предпоставка, която засяга активното вземане, вземането на този, който компенсира. Другото вземане трябва да бъде само изпълняемо, то може и да не е изискуемо.
5. Ликвидност на вземанията - всъщност тази предпоставка засяга активното вземане, но ако то се оспори, компенсацията би настъпила чрез предявяването на съдебно възражение за компенсация и с това ликвидността ще настъпи - с други думи ликвидно е това вземане, което е безспорно по основание и размер, а неликвидно е това вземане, което е оспорено било по основание, било по размер. Нормалната ситуация е аз да компенсирам с моето изискуемо ликвидно вземане по отношение на вас за 5 лв. собственото си задължение към вас, но ако вие оспорите моето вземане, компенсацията няма да стане сега, а когато вземането ми престане да бъде оспорено, т.е. когато съдът го признае.
6. Действителност на двете вземания - Конов: като че ли тази предпоставка е излишна, защото ако на вземанията могат да се противопоставят перемпторни, окончателни,погасяващи възражения - оказва се, че те не съществуват, значи нямаме две, а едно вземане, а ако може да им се противопостави отлагателно, дилаторно възражение - оказва се, че те не са изискуеми, че не е изискуемо активното вземане и отново няма да може да стане компенсация. За всеки случай обаче Кожухаров вкарва тази предпоставка, за да обясни допълнително, че според чл.103/2 прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло то да бъде извършено преди изтичането на давността. Следователно когато останалите предпоставки са били налице към един момент (всичките, включително и вземането да не е погасено по давност) последващото погасяване на вземането по давност, изтичането на давностния срок няма да ни пречи да направим компенсацията още веднъж поради нейното обратно действие. Заради това единствено изключение Кожухаров разглежда ситуацията с възраженията, които могат да се правят и казва, че в крайна сметка вземането трябва да е действително, но също така може да стане и с погасено по давност вземане.
КОМПЕНСАЦИОННО ИЗЯВЛЕНИЕ
Според действащите текстове компенсацията не настъпва по право - тя трябва да бъде поискана. Следователно състоянието на компенсируемост (наличието на разгледаните предпоставки) не води автоматично до погасяване на двете вземания, а трябва едната от двете страни или тази, за която всички предпоставки са налице да каже "компенсирам". Това е системата на BGB - вж. Апостолов - правилната теза на ВGB - грешката на Code civil и на стария ЗЗД - оттам правилната теза на новия ЗЗД, който Апостолов не е разгледал, защото не е бил създаден по това време.
Компенсаторното изявление не може да бъде направено според чл. 104 под срок или под условие освен под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено. Аз не бих могъл да компенсирам с вас като ви кажа, че компенсирам след 10 дни или, че компенсирам при условие, че получа заплата, а ако не получа такава не компенсирам и т.н. Изявлението за компенсация, това извънсъдебно и неформално (няма нужда от никаква форма) упражняване на едно потестативно право може да бъде само безусловно, но законът допуска едно единствено условие, ако предявеното пред съд вземане бъде уважено. Тази т.нар. условна компенсация ни хвърля в недоумение при прочита на проф. Кожухаров, чието тълкуване е следното:
Кое вземане да бъде уважено пред съд?. Според него активното, моето. Той си представя нещата така: отивам при вас и ви казвам: имаш да ми даваш 5 лева - вие казвате: ще видя. Аз също имам да ти давам 5 лева и вие казвате: имаш. Аз компенсирам, в случай, че моето вземане си го предявя пред съда и то бъде признато, понеже сега е неликвидно и аз ще компенсирам с него - активното вземане било оспорено, то трябвало да бъде признато от съд.
Това обаче е безмислено, защото с него нищо не печелим и защото не това е целта на института "условно прихващане" - за да можем да разберем условното прихващане трябва добре да познаваме евентуалните, условните процесуални действия. Защо всъщност нещата стоят така, че не активното, а пасивното вземане е оспорено. Това е така, защото когато аз правя едно безусловно изявление за компенсация всъщност искам да погася двете вземания до размера на по-малкото. За да мога да направя компенсация аз предпоставям, че имам да давам нещо и с това аз косвено признавам задължението си към вас. И ако направя една безусловна компенсация ефектът ще настъпи (двете вземания ще бъдат погасени), а аз ще жертвам и своето вземане, което никой не е оспорил до този момент. Затова ролите всъщност са обърнати и това е особено важно, когато се прави възражение за компенсация в един процес като ответник. Там не бива да пропуснете да направите тъкмо условно (под условието, че съдът установи насрещното вземане) възражение за компенсация. Ситуацията е следната: вие ме съдите за тези 5 лв., които аз имам да ви давам и аз искам да се спася от този иск, този иск, вашата претенция да бъде отхвърлена. Мога разбира се да кажа: да, аз компенсирам с тези 5 лв., които вие имате да получавате от мен, но в такъв случай аз съм признал своето задължение към вас (да ви дам 5 лева), което е предметът на вашата претенция. Съдът веднага ще уважи искането за компенсация, особено ако вие не оспорите моето вземане и ще постанови решение, че никой никому няма да дава нищо. Но ако аз оспорвам иска по същество, ще твърдя нещо друго, че аз нямам да ви давам 5 лв., защото съм ви ги върнал, защото договорът между нас и нищожен, защото вие никога не сте ми давали 5 лв., защото изобщо вашето вземане не съществува, аз го оспорвам. Но ако съдът намери, че това вземане съществува аз правя условно, евентуално възражение за прихващане, изявление за прихващане, че само ако съдът признае съществуването на вашето вземане, едва тогава искам да съобрази моето насрещно вземане и да отхвърли иска поради компенсация. В другия случай, ако съдът признае, че вашето вземане не съществува на друго някакво основание, напр. че договорът е нищожен, за това че вие въобще не сте ми давали пари, в такъв случай моля искът да бъде отхвърлен на това основание и аз запазвам моето си вземане срещу вас за 5 лв. По същия начин ще се разиграят нещата извънсъдебно. Вие идвате при мен и казвате да ви върна 5 лв., аз ви отговарям, че не ви дължа никакви 5 лв., но не заради компенсацията. Вие ми казвате ви ги дължа, защото... Тогава аз ви отговарям, че не ви дължа никакви 5 лв., но ако случайно вие вземете, че предявите срещу мен за 5 лв. и спечелите това дело (съдът признае, че вашето вземане съществува), аз сега правя компенсация под условието, че вашето (пасивното) вземане, а не моето (активното) бъде признато от съда. Тогава ще настъпи компенсацията под това условие с моето вземане за 5 лв. срещу вас. Но ако вие не предявите този иск, ако съдът не ви признае това вземане, условието на компенсацията не е настъпило и вие ще имате да ми давате 5 лв.
Чл. 105 урежда една недопустимост, невъзможност на компенсацията без съгласието на кредитора:
Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.
Нормално компенсацията я правя едностранно, без да питам никого. Казвам "компенсирам" (включително "компенсирам условно", ако искам да оспоря другото вземане, да не го призная, защото ако компенсирам безусловно всъщност признавам другото вземане, т.е. на практика няма да оспорвам иска на друго основание, освен компенсацията и признавате вземането, което се претендира и молите съда да отхвърли иска само благодарение на компенсирането му с ваше насрещно вземане).
В случаите изброени в чл. 105 се оказва, че компенсацията може да настъпи само, ако кредиторът се съгласи, при все че са налице останалите изисквания. Този текст е една особена закрила на кредиторите на някои вземания:
1. Вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение - това се несеквестируемите вземания. И понеже гледахме на компенсацията като на способ за принудително изпълнение, насочено към вземането на длъжника ни към нас, ако това вземане на длъжника ни към нас е несеквестируемо, напр. за издръжка, ние няма да можем да извършим тази компенсация. Текстът е изричен, но той следва и от логиката на компенсацията като способ за принудително изпълнение.
2. Вземания за данъци - те се прихващат, но при условията на Закона за събиране на държавните вземания. Това е така, защото държавата се храни от данъците и ако всеки започне едностранно и безразборно да прихваща задълженията си към държавата за данъци с нейни задължения към него, тя би останала без приходи в бюджета. Това е особеният интерес, който налага да не се прихващат без съгласието на насрещната страна вземанията, породени от данъци.
3. Вземанията, породени от умишлени, непозволени деяния - не става въпрос за какъв да е деликт, а само за умишлено извършен деликт. Ако не беше тази защита на увредения от деликта ще се получи следната ситуация: вие имате да ми давате 5 лв., но не ми ги давате Аз ядосан, ви подпалвам умишлено висящия на закачалката шлифер. Вие придобивате срещу мен като деликвент вземане от непозволено увреждане, но този деликт е извършен умишлено, и ако на мен ми се разреши да погася, да компенсирам и да кажа: имахте да ми давате 5 лв., но аз ви изгорих шлифера и така компенсирам двете задължения, тогава насрещната страна ще остане необезщетена за едни вреди, причинени умишлено. Остава съмнението, че аз нарочно съм ви подпалил шлифера, за да мога по този начин да реализирам своето вземане към вас (като не мога да получа пари, поне да ви подпаля шлифера и да не ви плащам обезщетение). На това основание законът изрично казва, че тези задължения няма да могат да се компенсират. Но те не могат да се компенсират без съгласието на кредитора, но с неговото съгласие, ако вие се откажете от преференцията на този текст, ако вие като кредитор на едно несеквестируемо вземане се съгласите то да бъде дадено вместо изпълнение, ако данъчният орган се съгласи да се компенсират тези данъци с други, надплатени от моя страна и т.н. компенсацията ще стане. Затова казваме, че тя е не едностранна, а факултативна компенсация (по желание на другата страна).
Освен уредените в чл. 105 хипотези, при които прихващането е забранено има поне още една хипотеза, при която прихващането е не допустимо. Тя е уредена в чл. 90 от СК: забранено е да се прихваща задължение за издръжка с насрещно вземане. За разлика от хипотезите на чл. 105 ЗЗД, забраната в чл. 90 СК е уредена в императивна норма и тя не може да бъде отменена по съгласие на страните. Това положение е установено в интерес на лицата, които се нуждаят от издръжка.
ВИДОВЕ ПРИХВАЩАНЕ
1. Обикновено прихващане - което може да се извърши, при наличие на уредените в чл. 103 условия:
Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
В зависимост от начина на извършването си обикновеното прихващане може да бъде:
1.1. извънсъдебно - неформално;
1.2. съдебно - може да се извърши само по два, установени в ГПК начина:
1.2.1. чрез насрещен иск;
1.2.2. чрез възражение за прихващане.
Една особеност на съдебното прихващане (разлика с учебника): практиката на ВС приема, че е възможно съдебно прихващане да се извърши по пътя на възражението дори и вземането на прихващащия да е неликвидно.
2. Факултативно прихващане - което е допустимо при условията, в хипотезите на чл. 105. То се нарича така, тъй като то е допустимо, само ако кредиторът даде съгласието си:
Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.
3. Договорно прихващане - допустимо е в два случая:
3.1. ако страните се уговорят да се извърши прихващане, независимо че не е налице някоя от предпоставките по чл. 103. Това прихващане е допустимо единствено по силата на съглашение на страните;
3.2. ако страните със съглашение променят действието на прихващането - напр. страните могат да решат, че прихващането няма да има обратно действие.
Договорното прихващане разбира се няма сила за третите лица - относително действие на договорите.
