Наказателно-процесуално право /част 1/

                                     
НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО
лекции
проф. Екатерина Трендафилова

2005г.
I.   OБЩА   ЧАСТ


НАКАЗАТЕЛНИЯТ  ПРОЦЕС  КАТО  ДЕЙНОСТ  ПО
РАЗГЛЕЖДАНЕ  И  РЕШАВАНЕ НА  НАКАЗАТЕЛНИТЕ  ДЕЛА;  КАТО  ДЕЙНОСТ   С  ОПРЕДЕЛЕНИ   УЧАСТНИЦИ


              Това е вид държавна дейност с предмет разглеждане и решаване на наказателни дела. Тя се осъществява от държавни органи, но в нея участват и граждани. Държавните органи обаче имат задължение ех lege  да осигурят нормално провеждане и приключване на НП-с. Като правило дейността на държавните органи в наказателния процес е подчинена на служебното начало. Като вид дейност на държавните органи е подчинена и на принципа на законността. Българският законодател се въздържа да възприеме принципа на целесъобразността- открива се в дейността на прокурора и разследващите органи. Държавните органи са длъжни, ако има предпоставки, да встъпят в действия. Те не могат да преценят дали да започнат или да се въздържат от наказателното производство.
Наказателният процес е дейност, която се осъществява по дела от общ характер в досъдебното и съдебното производство, а по дела от частен- само в съдебното производство.
Наказателният процес е дейност, която се осъществява въз основа на нормите на НПК. Той дава възможност да се преценят като доказателства и резултати, получени при приложението на друг закон извън НПК. Това беше допуснато с промените от 2003 г.- възможност доказателства, събрани със специални разузнавателни средства ,не по повод наказателния процес, да могат да се използват в наказателния процес. Това е много конфликтен проблем. За първи път се допуска пробив в тази насока .
НПК определя и реда за извършване наказателно-процесуалната дейност ,като следва да се подчертае значението на извършването на тази дейност по определен ред:
- Този ред е така установен, че да гарантира правата на засегнатите от процесуалната дейност срещу основни посегателства на техни конституционни права. Тези правила гарантират засегнатия от произволни действия.
- Гарантиране на истинността на резултатите от наказателно-процесуалната дейност.- Значението на поемните лица например.
      Наказателно-процесуалната дейност включва дейността по доказване, но и такава, която не е свързана с доказването. Доказването е сърцевината на наказателно-процесуалната дейност- Заради нея е структуриран наказателният Процес, изградени са различни институти, различни правила.  Наказателно-процесуалната дейност включва и действия по образуване на нак. производство, привличане на обвиняемия, предявяване на разследване, контролни правомощия на прокурора, изготвяне на обвинителния акт или постановление.
   В наказателно-процесуалната дейност участват освен държавните органи и всички граждани, за които НПК предвижда процесуално качество. Гражданите осъществяват своята дейност въз основа на диспозитивното начало ( без защитниците и поверителите).
  Наказателно-процесуалната дейност е фиксирана върху крайна цел - постановяване на присъда. Усилията на всички са насочени към съдебния акт, който след влизане в сила единствен поражда правни последици. Наказателният процес завършва с присъда, която ако не подлежи на обжалване или изтече срока за обжалване, влиза в сила. – налице е материално отношение между държавата и извършителя на престъпление.
Наказателният процес е дейност с определени участници : 2  групи - държавни органи и граждани.
Имало е и трета група - представители на обществеността. През 93-95 г. са редуцирани и отпадат обществените обвинители, общ. защитници и общ. поръчители. Остават съдебните заседатели, но те не са отделна група, т.к. нямат самостоятелна роля в процеса ; включени са в състава на съда, който като колегиален орган трябва да реши изхода от делото.

1.Държавните органи са съдът и органите на досъдебното производство.

               1)Съдът е единствения колегиален орган в наказателния процес. Съставът му е различен в зависимост от това в коя инстанция е и в зависимост от сложността на делото.
-    I инстанция- съставът е различен- от 1998 г. - при дела с неголяма сложност- 1-личен състав за престъпления с наказание до 5 г. или по- леко. В другите случаи съставът варира- 1 съдия и 2-ма съд. заседатели при наказание 5 – 15 г., а при наказание не по-малко от 15 г. или доживот - 2-ма съдии и 3-ма съд. заседатели.
-    Въззивна и касационна инстанция - 3-ма съдии.
Съставът на съда трябва да остане непроменен от момента на започване на разглеждане на делото по същество. Това е така, т. к. съдът лично трябва да събере и възприеме доказателствата, въз основа на които ще формира вътрешното си убеждение и ще вземе решение.  
       2)Органи на досъдебното производство:  прокурор и разследващи органи.
                  - Прокурор - може да има и повече от един. За разлика от съда не е задължително те да са непроменени в хода на целия процес. Прокурорът е само страна в производството пред съда и не решава съществото на делото. Той участва в съдебното и досъдебното производство.  :  В досъдебното производство той е наречен dominus litis – господар на досъдебното производство. За него разследват разследващите органи- те са му ръце, а той е главата. Те действат под ръководството и надзора на прокурора. Тяхното участие приключва в досъдебната фаза, те не решават как ще се развие производството. Това е правомощие на прокурора .     Той е субект на обвинението- може да привлече извършителя под наказателна отговорност пред съда. Прокурорът решава как конкретно да се развие производството- ако повдигне обвинение пред съда, той го поддържа пред съда.
                 -  Разследващи органи - Следствени и дознатели.  Следствените органи са органи на съдебната власт. Дознателите са органи на изпълнителната власт. Дознателите по действащия НПК са служители на МВР, назначени със заповед на министъра, а също и митнически служители за определени престъпления, назначени със заповед на министъра на финансите.

                 2. Гражданите.:

                        1)Граждани, които участват в защита на собствени права и законни интереси- обвиняем, частен тъжител, частен обвинител, граждански ищец и граждански ответник. По новия НПК отпадат фигурите на задържан и уличен. 
                -Обвиняемият и гражданския ответник се конституират в процеса противно на волята им.  Гражданският ответник е лице, извън обвиняемия, което носи гражданска отговорност за причинени от обвиняемия вреди- родител, работодател. За обвиняемия има изключение - когато повод да се образува наказателния процес е личното му явяване с признания.
                -Частният обвинител( за дела от общ характер), гражданският ищец и частният тъжител( за дела от частен характер) встъпват в процеса само в зависимост от собствената си воля.   Частният тъжител може да бъда от една страна оприличен на частния обвинител и гражданския ищец, а от друга- на прокурора. Общото с първите двама е  диспозитивният принцип за встъпването им в процеса. А с прокурора- че и двамата са главни обвинители.  
    Искането на частния тъжител трябва да е под формата на писмен акт. Гражданският ищец и частният обвинител участват само в съдебната фаза на процеса.   До 2003 г пострадалият можеше да участва и в досъдебната фаза. Пострадалият по дела от частен характер, когато не се приеме тъжбата му, има право да обжалва пред три инстанции- пред съда постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и т.н. 
Пострадал  е материално-правно понятие - лице, което може да встъпи в процесуалното си качество на частен обвинител/ тъжител или граждански ищец. Той придобива цял комплекс от процесуални права.
       2) Граждани, встъпили в процеса в защита на чужди права и законни интереси. :
- Защитник – защитава правата и интересите на обвиняемия.
- Повереник – представител е на всички други граждани в процеса .
                        3) Участници, които встъпват в процеса заради знанията и опита им - те подпомагат разкриването на истината – свидетели, поемни лица, специалисти - технически помощници, преводачи, тълковници, експерти(наричат се вещи лица в новия НПК). Тази група участници не защитава ничии интереси.

               В рамките на “участниците” в процеса има по-тясно понятие – “субекти” на наказателния процес. Не всички участници са субекти. Субектите включват 3 елемента:
1/ да участват в наказателния процес по линията на една от функциите на наказателния процес.
2/ да участват в защита на собствени, чужди или държавни интереси.
3/ да притежават такива процесуални права, упражняването на които придвижва процеса напред.
             Гражданите, които не са субекти на процеса са тези, които подпомагат наказателния процес. Те имат права, но упражняването им няма значение за придвижването на процеса.
             Най-тясно е понятието “страни”- има ги само в съдебната фаза на процеса. Това са страните по обвинението и по защитата. Те са субектите в съдебното производство и съда. Сраните по новия НПК са : подсъдим, защитникът му, прокурор/ частен обвинител, частен тъжител, граждански ищец, граждански ответник. Без поверениците.
                          
        РАЗГРАНИЧЕНИЯ между участниците:

I. Задължителни и незадължителни- Задължителните са:
-по дела от общ характер  :   съд, прокурор, обвинител и защитник + разследващите органи.
-по дела от частен характер  : изброените + частния тъжител.
       II. Участници и в двете фази на процеса и такива, които са към първата или към втората фаза.
- прокурор – и в двете фази. Той е участникът с най - дълготрайно участие в процеса – образува наказателно производство и след влизане в сила на присъдата я привежда в изпълнение.
- обвинител и защитникът му – и в двете фази.
- разследващи органи – само в първа фаза.
- съд – по правило само в съдебната фаза, но изключение е институтът на съдебния контрол.
     III. Субект на наказателния процес и субект на наказателно-процесуално правоотношение. В последното участват всички, които имат определено процесуално качество. Второто понятие е по-широко от първото. Субектът на наказателния процес е и субект на наказателно-процесуално правоотношение.
     IV. Субекти на наказателния процес и субекти на материалното правоотношение. Последното има за страни държавата и извършителя. Има съвпадение между субектите на наказателния процес и субектите на материалното правоотношение, ако се установи с влязла в сила присъда , че извършителят е съшият.


НАКАЗАТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС  КАТО  ЕДИНСТВО  ОТ ФАЗИ,  СТАДИИ, ЕТАПИ - КАТО  СТРУКТУРА

          1.    Фази :

 По дела от общ характер – досъдебна и съдебна.
 По дела от частен характер – само съдебна.
           Двете фази имат специфични задачи:
   На съдебната фаза- това е същностната задача на наказателния процес : да се разгледа и реши естеството на делото => Съдебното производство се определя като централно производство, но по- правилно е да се каже ‘главно’.
  Досъдебното производство има подготвителен характер- неговата цел е да обслужи задачата, която трябва да реши обвинителя ; да се съберат доказателства, въз основа на които да се реши дали има достатъчно обстоятелства да се привлече пред съда лицето от досъдебното производство.
          2.  Стадии:  Тези две фази имат свои части- процесуални стадии, е някои от стадиите имат свои етапи. Всеки стадий има своя непосредствена задача и не могат да се извършват действия извън същността на тази задача- това се отнася до етапите.
          I фаза:
               1/ Предварително разследване.
               2/ Действия на прокурора след приключване на разследването.
         II фаза:
               1/ Действия преди разглеждане на делото в съдебна зала.
               2/ Съдебно заседание на  I инстанция.
       3/ Въззивна инстанция.
        4/ Касационна инстанция.
       5/ Влизане в сила на акта.
       6/ Действия по изпълнение на акта.
       7/ Възможност за възобновяване на наказателното дело.
          
        3.    Етапи:
      В рамките на I инстанция
1)    Подготвителна част на съдебното заседание.
2)    Съдебно следствие.
3)    Съдебни прения.
4)    Последна дума на подсъдимия.
5)    Постановяване на присъда.
     В рамките на въззивната инстанция
              Тук съдебното следствие не е задължително.
     В рамките на касацията.
                              Тук никога не се провежда съдебно следствие. Не могат да се установяват нови фактически положения.
 
           При престъпления от частен характер няма I фаза. Ако частният тъжител е в безпомощно състояние обаче, прокурорът образува делото и то се води като от общ характер – с I  и II фаза.
           Поемните лица никога не участват като такива в съдебното производство, а като свидетели. 


ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СТАДИИТЕ И ФАЗИТЕ

I. Досъдебно производство:
До 1999 г. производството започваше с постановление, което имаше тази единствена цел.
С въвеждането на полицейското производство, началото се поставя с първото извършено процесуално действие. Ако са извършени неотложни следствени действия, процесът започва с първото неотложно действие.
1. Първи стадий – Образуване на наказателното производство
Т.е., при втората хипотеза този етап не съществува. Този стадий има смесена същност (изричен акт + извънпроцесуални действия)
2. Втори стадий – Предварително разследване
Това е централният стадий на досъдебното производство. От неговото провеждане зависи в значителна степен по-нататъшното развитие на процеса. При порок в разследването може да се стигне до отмяна на присъдата дори в касационната инстанция.
Законът вменява в задължение на компетентните държавни органи, при извършено престъпление да разкрият истината за това деяние. Предварителното разследване се състои в събиране на доказателства, подчинено на целта по доказване на обвинението.
Рамките, в които се извършва разследването, са: извършване на престъплението и участието на лицето в него, степента на вредата, обстоятелствата.
Когато в резултат на следствените действия се съберат достатъчно доказателства за виновността на дадено лице, разследващите органи са длъжни да пристъпят към
3. Трети стадий – Привличане на обвиняемия
Достатъчно доказателства за виновността на лицето са тези, които насочват към единствено възможния извод, че лицето е извършител на престъплението, като към този момент тези доказателства не се разколебават от други обстоятелства по делото.
4. Четвърти стадий – Предявяване на обвинението
5. Пети стадий – Разпит на обвиняемия, който следва незабавно след предявяването на обвинението.
Трети, четвърти и пети стадий се осъществяват, при първия подход – с нарочното постановление за започване на производството, а при втория подход – със самото първо процесуално действие (например – извършване на обиск)
Постановлението ще съдържа доказателствата, на които се позовава обвинението, но само ако не биха затруднили разследването. На практика те не се посочват. Според някои твърдения това затруднява защитата на обвиняемия. Но, според Европейската конвенция за защита правата на човека, това не нарушава стандартите. Практиката на Европейския съд по правата на човека също е в подкрепа на това твърдение.
Значението на тези обстоятелства е свързано с предявяването на обвинението (запознаване с акта, с който лицето е конституирано като обвиняем). Веднага се пристъпва към разпит на обвиняемия, ако той пожелае да даде обяснения. Според ТР № 2 на ОСНК на ВКС, това е работен, първоначален вариант на обвинение, което винаги може да претърпи изменение.
Когато разследващият орган прецени, че е изчерпал всички възможности на разследването, се пристъпва към
6. Предявяване на разследването
То винаги е последващо спрямо предявяването на обвинението. Тук обвиняемият се запознава с целия събран доказателствен материал. В зависимост от обема, сложността, броя на обвиняемите, времето за запознаване е различно.
Може да се направи искане за извършване на пропуснато следствено действие. Това, ако бъде допуснато, може да доведе до нови разследвания и отново трябва да се постанови края на разследването.

Новости в НПК:
-    Докладване – от разследващия орган до прокурора, относно привличане на обвиняемия
-    Прокурорът може да вземе активна позиция в хода на предварителното производство.
-    предявяването на разследването трябва да стане едва след пълното запознаване на прокурора с делото. Целта е още в хода на процеса да се коригират всички установени пропуски и недостатъци. Той или сам извършва тези следствени действия, или ги възлага на разследващия орган.
-    Разследващият орган дава заключение – за това, какво е установил, какви доказателства са събрани за това и как да се развие делото по-нататък – с обвинително заключение или заключение за прекратяване на производството или за неговото спиране. Но не той решава как да се развие делото, а само прави обосновано предложение. Решава единствено прокурора.

7. Действия на прокурора след завършване на разследването
Той проверява извършеното при предварителното разследване и взема решението относно как да продължи производството. Той трябва да прочете критично цялото дело и да си даде отговор на редица процесуални въпроси. И в този последен стадий прокурорът може да извършва следствени действия или само да осъществи контрол и да даде задължителни указания на разследващия орган.

II. Съдебна фаза

1. Действия преди разглеждане на делото в съдебно заседание
Делото се разпределя на съдия-докладчик, който осъществява подготовката. той трябва да реши дали да се предаде обвинения на съд или не.
2. Производство пред първа инстанция
Това е централния стадий на тази фаза. Тук се разглежда и решава съществото на делото. Тук се фокусират както предхождащите, така и последващите стадии. Етапи:
а) даване ход на делото;
б) съдебно следствие;
в) съдебни прения;
г) последна дума на подсъдимия;
д) постановяване на присъдата.
3. Втора (въззивна) инстанция
Целта на този стадий е да се прецени правилността на постановената присъда. Задължително са налице 4 от етапите [а), в), г) и д)]. Не е задължителен етапът на съдебното следствие, но винаги може да се проведе по решение на въззивния съд.
4. Касационна инстанция
Тук никога няма съдебно следствие, защото се прави проверка само относно правилното приложение на закона, но не и на фактическите обстоятелства. Законът не допуска установяването на нови фактически положения на този стадий от процеса.
5. Привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда
Според едни автори това е последен стадий на процеса, но според други той е изобщо извън производството. Но понеже това е задължение, възникващо при постановяване на присъдата, то няма как да не се изпълни.
6. Възобновяване на процеса
Право да възобновят процеса имат прокурорът или осъденият. Искането се прави пред ВКС, който може да спре изпълнението и постанови възстановяването на производството. Възобновява се от стадия, за който има съмнение за допусната нередност или пропуск.

Не всички стадии са задължителни.
Задължителни са: I.1., I.2., II.1., II.2., II.5.
Незадължителни са: II.3., II.4., II.6.
За II.3. има и едно ограничение ex lege за да не се проведе – обвиняемия прави декларация, че приема споразумението и се отказва от по-нататъшното съдебно разглеждане на делото. Това са делата, (подсъдни на районен съд) при които се прилага чл. 78а от НК (Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание).

Диференцирани процедури
Традиционният процес трябва да остане за делата по престъпления с по-висока степен на обществена опасност или значение. За останалите случаи са предвидени особени процедури, уредени в част пета от новия НПК – бързо производство, незабавно производство; чл. 78 а НК; решаване на делото със споразумение; особени правила при делата срещу непълнолетни; срещу военни и др.
Производства във връзка с наказателния процес, но невключващи се в него:
Отмяна на зачитането на работните дни; замяна на наказанието с по-тежко; принудителни административни мерки; процедура по освобождаване от понататъшно изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” поради реабилитация и т.н.


НАКАЗАТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС КАТО ДЕЙНОСТ , КОЯТО СЕ РАЗВИВА ПО ЛИНИЯТА НА ОПРЕДЕЛЕНИ НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНИ ФУНКЦИИ


Функциите биват основни и допълнителни. Основните функции се откриват във всеки наказателен процес, докато допълнителните – само при тези, в които е предявен иск за претърпени вреди.

Теорията безспорно приема, че основните функции са:
1. По ръководство и решаване.
2. По обвинение.
3. По защита.
Допълнителни функции са:
1. По обосноваване на гражданския иск.
2. По защита срещу гражданския иск.
В наказателно-правната теория функцията се определя като насоката на даден вид дейност, както и самата дейност (акад. Павлов – „Проблеми на основните функции на наказателния процес” 1966г.).
В наказателния процес дейността се развива с тези функции, но това не означава, че те възникват по едно и също време. В началото възниква първа функцията по ръководство и решаване. Приключват обаче по едно и също време – с приключване на висящността на процеса с влизането в сила на присъдата.
 
I. Водеща е функцията по обвинението – привличане на обвиняемия, предявяване на обвинението и защитата му пред съда. включва различни видове обвинения – държавно и частно. държавното обвинение (ДО) се осъществява от прокурора (П), а частното – от частен обвинител (ЧО) (по делата от общ характер (о.х.д.)) или частен тъжител (ЧТ) (при делата от частен характер (ч.х.д.)).
Държавното обвинение действа служебно, на принципа на законността. Частното обвинение действа на принципа на диспозитивността.
При неуспех на държавното обвинение, възможно е държавата да бъде привлечена под отговорност, а при частното обвинение – само за разноските по делото (ЧТ) и последиците от оправдателната присъда (ЧО и ЧТ). При ч.х.д. не е възможно прилагането на принудителни мерки. При о.х.д. ЧО не може да предлага такива мерки.
ДО трябва да се осъществява обективно. Трябва да се събират и проверяват доказателства, които както подкрепят, така и опровергават обвинението. ЧО няма такова задължение.
ДО трябва да проявява активност при разследването, докато ЧО – не.
Когато ДО се откаже от обвинението си, това не обвързва съда, но ако ЧО го направи, това води до прекратяване на производството.
ДО не може да влияе върху изпълнението на влязлата в сила присъда, докато ЧО може да поиска това, но своевременно (преди да е започнало привеждането в изпълнение на наказанието).
При ч.х.д. ЧТ е главен субект на обвинението. При о.х.д. ЧО никога не е задължителен субект; той е акцесорен, незадължителен субект на процеса.

II. Функция по защитата
Защитната функция се предопределя от обвинителната функция. Тя трябва да го опровергае. Достатъчно е да се внесе съмнение в тезата на обвинението. Осъдителната присъда не може да почива на предположения. Тази функция се осъществява само от граждани (2 категории):
- Действащи в свой личен интерес (обвиняем/подсъдим (О/П))
- Действащи в защита на чужд личен интерес (защитник(З))
Тази функция изцяло се подчинява на принципа на диспозитивността. Защитата обаче трябва също да е активна и да изяснява фактите и правните положения, но само тези, които са в полза на О/П.
Но функциите на защитника не са идентични с тези на прокурора, макар и двамата да представляват чужди интереси. П винаги е активната страна, защото той е инициатор на процеса, докато З може да предприеме изчаквателна тактика.
Тази дейност е еднопосочна, З действа само в полза на О/П, за разлика от П. В противен случай това може да доведе дори до отмяна на постановената присъда.

III.Функция по ръководство и решаване(ФРР)

    Тази функция е единство от действия по ръководство на процеса в различните му стадии и решаване на  всички въпроси, които възникват в хода на процеса и в края на съответния процесуален стадий.
 Характерно за нея, както и за обвинителната функция, е, че тя също трябва да бъде осъществявана обективно. Това е важно доколкото ръководството и решаването са свързани с въпросите по същество по делото и във връзка с приключването на съответния процесуален стадий. Прокурорът също трябва да е обективен, т.к. задвижва  втората съдебна фаза, ангажира дейността на всички други участници в процеса и е налице опасност от неоправдано ангажиране на държ. органи и гражданите. Особено голямо значение има да се осъществява тази функция обективно, когато съдът се произнася с решение, т.к. присъдата след влизане ж сила поражда правно действие.
В досъдебната фаза  ФРР се осъществява от прокурора и от разследващите органи, а в съдебната- от съда.
Има зависимост м/у процесуалните функции. Обвинителната ф-ция определя рамките и интензивността на другите ф-ции. Обвинителната не възниква първа в НП-с. Първа възниква ФРР- в хода на процеса ще се събират доказателства, които водят до привличане на определено лице в качеството му на обвиняем. Втора е обвинителната ф-ция, а веднага след нея е ф-цията по защита.   Всички ф-ции се  прекратяват с преустановяване на процеса- с влязъл в сила съдебен акт или с нестабилното постановление на прокурора за прекратяване на процеса.
* Уточнение за обвинителната ф-ция: В рамките й се разкрива обвинение, което може да се характеризира по 2 начина. :1) едно нестабилно обвинение , първоначален, работен вариант на обвинение- когато при предварителното разследване лицето се привлече като обвиняем; 2) когато се повдига обвинението пред съда- то е трайно, повдига се с обвинителния акт- обвинението е доказано по безспорен начин. Това обвинение определя предмета на доказване в съдебното производство. Докато работният вариант на обвинение може да се променя в хода на разследването. Според чл.287,НПК, обаче, прокурорът повдига ново обвинение, ако на съдебното следствие се разкрият обстоятелства, които не са били известни на органите на предварителното производство и са основание за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление.
Този подход отговаря на разпоредбите на чл. 30/ 1, КРБ и на решението на КС, според което с обвинителния акт се повдига обвинението пред съда. Има изключение- при новата процедура ‘незабавно производство’ ,ако извършителят е заловен при извършване на престъплението, тук ще се открият всички функции, трите ф-ции ще възникнат едновременно.

В наказателно-процесуалната теория се обсъждат въпроси във връзка с това дали в НП-с няма място за още ф-ции –1) ф-ция по разследването , 2)ф-ция надзор за законност и 3)ф-ция наказателно преследване.
1)по разследването- не може да се приеме като основна ф-ция,т.к. разследването се разкрива само в някои от стадиите на НП-с. То е дейност по събиране и проверка на доказателства- в досъдебното производство, а в съдебното само пред първа инстанция и евентуално пред втора. Не се приема за ф-ция, т.к.характерна особеност на ф-циите е ,че те се откриват в хода на целия п-с.Приема се, че разследването е иманентна част от обвинителната ф-ция и от ФРР, защото и двете ф-ции могат да се осъществят само , ако има п-с на събиране и проверка на доказателства.
2) надзор за законност- свързваше се с дейността на прокуратурата, като част от него беше и обвинението. Такъв надзор имаше прокуратурата само в някои соц. страни. Но и тогава не се приемаше, че е основна ф-ция, т.к. основните ф-ции имат за своя насоченост предмета на доказване. Надзорът за законност никога не е имал такава насоченост. Той представлява- следене дали дейността на органите, включително на съда, съответства на закона; тази дейност се откриваше само по дела от общ характер, а характерно за наказателно-процесуалните ф-ции е , че се осъществяват и по дела от частен х-р.
3)наказателно преследване- акад. Павлов смята, че то винаги трябва да има конкретна насоченост с/у определено лице. По повод чл.70 и чл.103, КРБ и във връзка с проблема за имунитета възниква необходимостта да се тълкува израза “възбуждане на наказателно преследване”. Решение N10/1992г. не дава ясен отговор на съдържанието му – КС определя възбуждането на нак. преследване като: процесуалните действия на разследващите органи по привличане на отговорност или изключване на тази отговорност по отношение на конкретно лице. А това се препокрива с обвинителната ф-ция. В същото реш. на КС – нак. преследване започва с образуване на предварителното производство, т.е. много преди повдигане на обвинението. И действащият НПК, и новият в чл.341/1, приемат нак. преследване за равно на нак. производство.
Нак.-процесуалните ф-ции се осъществяват по начало от отделни субекти. Това е абсолютно задължително за съдебната фаза, т.к. е състезателна. В досъдебната фаза има обединение на ФРР и ф-цията по обвинение в един субект- прокурора и разследващите органи.
*Уточнение за НП-с като фази и стадии- по новия НПК: чл. 192: Досъдебното производство вкл. разследване и действия на прокурора след приключване на разследването- 2 стадия! Първият може да започне по два начина.

НАКАЗАТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС КАТО ДЕЙНОСТ ПО ЛИНИЯ НА НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ И ПРАВООТНОШЕНИЯ (НПД и НПП)


НПД-  Волеви актове на процесуалните участници, които са правно регламентирани. Видове:
1.В зависимост от това кой осъществява НПД: -такива, които пряко засягат развитието на п-са и се осъществяват от субектите на НП-с и  -такива, които не влияят пряко в/у развитието на п-са- осъщ. се както от субектите на п-са, така и от гражданите, които не са субекти на п-са. Правно регламентирани са, защото законът урежда условията, при които те се осъществяват и реда за извършването им
2.В зависимост от това дали се извършват в съответствие или в нарушение на законовите изисквания биват: съвършени и порочни. Когато НПД са порочни, разграничаваме: 1) нарушения, които са абсолютно неприемливи и се явяват основание за отмяна на постановения съдебен акт- това са абсолютни нарушения на процесуалните правила, за които законодателят презюмира, че винаги се отразяват неблагоприятно на съответния акт и той винаги подлежи на отмяна. Напр. Отнемане правото на последна дума на подсъдимия . 
         2)относителни нарушения на процесуалните правила- те не се считат за опорочени до такава степен, че порокът сам да предопределя неправилен акт. Дава се възможност на органът по ръководство и решаване да прецени как това нарушение се е отразило на постановения съдебен акт. В зависимост от тази преценка актът остава в сила или се отменя.
НП-с е дейност на последователно сменящи се НПД и НПП- динамика на п-са. НПД е ЮФ за извършване на НПП. То от своя страна предизвиква извършване на НПД. И така до приключване на НП-с.
Характер на НПП-я. За разлика от гражданските правоотношения , те имат властнически характер. Това е така,т.к. от едната страна на НПП винаги стои държавен орган, не кой да е , а този, които в съответния процесуален стадий осъществява ФРР на въпросите по делото. От другата страна може да бъде всеки процесуален участник- държ. орган, гражданин, субект на п-са или участник, които не е субект на п-са.  
В досъдебната фаза правоотношенията възникват м/у прокурор/разследващ орган и всеки друг участник в п-са.
В съдебната фаза – между съда и всеки друг участник в п-са.
НПП-я  са властнически, т.к. от държавния орган, които осъществява ФРР, се очаква да се произнесе и по въпросите, които конкретното правоотношение поставя.(напр. При разпит на свидетел съдът преценява дали въпросите са относими по делото). НПП-е никога не възникват м/у страните, нито м/у гражданите.
   Какви са отношенията м/у защитник и обвиняем, м/у гражд. ищец и гражд. обвинител и т.н? Те са предпоставка за възникване на процесуалната фигура на защитника и повереника, могат да доведат и до отпадане на този участник; могат да доведат до извършване на НПД-я и НПП-я. Те обаче не стават НПП-я, те са си типични граждански правоотношения- това са отнош.-я м/у равнопоставени субекти, стоящи извън НП-с, макар да възникват заради НП-с. При тях липсва държ. орган, които да осъществява ФРР. 

СИСТЕМА И ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ОСНОВНИТЕ ПРИНЦИПИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС


НПК в глава II предвижда на преден план основните принципи. Това са основни ръководни положения, върху които се изграждат всички институти в НП-с. Те са фундамента на съответната наказателно- процесуална система. Те в синтезиран вид олицетворяват същността на системата, философията, на която тя се гради. От това какви са основните принципи може да се направи извод за същността на българския НП-с. Той е такъв, какъвто е деклариран чрез основните си принципи, те заявяват неговата същност.
Всички правни с-ми са изградени на основата на отнапред изяснени принципни положения. Подходът е различен- 1) изведени са най-отпред в кодекса в самостоятелна част. 2)извличат се от целия закон. В действащия, а и в новия НПК е възприет първият подход.
Действащият НПК определя  гл.II като ‘Основни начала’- Това е термин, въведен от акад. Павлов – такива положения, които дават началото на системата. В новия НПК  този термин се заменя с ‘Основни принципи’- така се следва по- типичния термин. Акад. Павлов ги определя като основната нормативна канава, на която е изграден п-са. (вж. Принципите от з-на).
Има и други принципи,които ги нямаше в гл.II.  –Принцип на ускореното нак. производство; сега го има в чл.22  -  ‘Разглеждане и решаване на делата в разумен срок’-това е нов принцип.    – ‘Централно място на съдебното производство и подготвителен х-р на досъдебното’ – това също е нов принцип, които досега се е извличал по тълкувателен път- чл.7.
Извън гл. II не могат да се открият други основни принципи, но в гл.II се откриват и основни процесуални гаранции, свързани с някои от тези принципи. 
Основните принципи са и позитивно-правни норми, които:    1)се прилагат директно, 2)служат за запълване на празноти в нак. уредба   и   3)се използват при тълкуване на норми на НПК, които са с неясно съдържание.
Основните п-пи се проявяват в п-са по начало като цяло. Всички те  намират приложение в съдебната фаза и най-вече в I инстанция. В досъдебното производство някои от тях не намират приложение или намират твърде ограничено приложение. Напр. Досъдебното производство е закрито непублично, затова чл.20 тук не намира приложение. Изключение от това правило са съдебните заседания по налагане на някоя от мерките, които са от досъдебното производство, но се разглеждат публично. Друг п-п е състезателното начало- то има много ограничено място в досъдебното производство. Участието на съдебни заседатели пък е налице само във II фаза.
Основните п-пи са система, която само в своето единство се явява фундамента на НП-с. Нарушенията на някои от п-пите се отразяват на останалите( напр. Нарушението на п-па на независимостта на органите рефлектира в/у п-па на откриване на обективната истина).
В гл.II трудно можем да открием система на подреждане. Основните п-пи се характеризират с това, че някои от тях  са и конституционно закрепени, други са само процесуални, а трети са принципни положения, заимствани от Европейската конвенция за защита правата на човека( такъв е принципа за разумния срок).

УЧАСТИЕ НА СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО


Това е първият  принцип, който е уреден и в КРБ- чл.123 : В определени от закона случаи в правораздаването участват и съдебни заседатели. В новия НПК уредбата е в чл.8 и сл.. В действащия НПК до 1995г. се откриваха още 3 форми на участие на гражданството в п-са : институт на обществените обвинители, на обществените защитници и на общественото поръчителство за превъзпитаване.
Цел на института на съдебните заседатели(СЗ)  : Възможност за гражданите да участват активно в НП-с- като участват и в състава на органа, призван да реши делото. Така те осъществяват контрол в/у това как държ. органи упражняват правомощията си. Освен това се избягва и типизацията на случаите; те допринасят и за житейското осмисляне на казуса.

Участието на гражданството в п-са има дълбоки корени във всички правни системи. В англосаксонската също, но там има особености. Те са следните:
1) Не всяко дело се разглежда с жури- правото на процес с жури е конституционно закрепено за всеки гражданин, но той трябва да го поиска. В останалите случаи делото се разглежда от т. нар. “съд на пейката”- от съдии.
2) СЗ се избират на абсолютно произволен принцип, като това става най-често по номера на картата им за управление на МПС.
3) Страните имат право да установят окончателния състав на журито- не позитивно, а като правят отводи(немотивирани) на някой от журито. В този случай се провежда проучвателна кампания за СЗ. След като всяка от страните направи отводи, останалите от журито остават.
4) Съставът на журито се произнася само по въпросът за виновността. За да се обяви за виновен, решението трябва да е взето при абсолютно мнозинство.
5) Съставът е различен- може  да е 9, 11 души и т.н.
6) Има изключителна отговорност от страна на СЗ, както и гордост, че са СЗ. Съществува голямо доверие в журито- член на обществото се признава за виновен от същото това общество. Идеята за жури е била възприета както от американското общество, така и от английските колонизатори.
7) Решението на журито е винаги абсолютно задължително за съда. Има обаче в практиката ,макар и редки, случаи, когато съдът е отхвърлял решението им.

Институтът на СЗ в България:
    СЗ участват в състава на колегиален орган- съда- те нямат самостоятелно и независимо участие. Според чл.9, НПК те се назначават по установения ред. ЗСВл. Съдържа подробна уредба на института на СЗ- чл.45-чл.51 вкл. (вж. ЗСВл.!) .За назначаването им е възприет същият подход, който е за магистратите. В ЗСВл. Се сочи кои лица могат да са СЗ, как се назначават, освобождават, какъв е мандатът им и колко време трябва да участват при решаването на дела в рамките на 1 година.
Кого представляват СЗ?- Гражданството, обществеността. Те никога не могат да представляват свои лични права и тесни интереси на определена група от обществеността. Те трябва да встъпят , да изразят общото виждане по определен въпрос.
СЗ се назначават за 5г.; участват в съдебни заседания най-много за 60 дни в рамките на 1г. Този срок се удължава, ако разглеждането продължи над 60 дни, т.к. НПК изисква съставът на съда да бъде непроменен до края на делото. СЗ не могат да получават конкретни указания от Общинските съвети, гражданството или от отделни граждани. Те имат еднакви права със съдиите, участват в обсъждането на всички въпроси по делото; имат равен глас с този на съдиите; изказват се и гласуват преди съдиите, за да не се влияят от тях; имат право на особено мнение, което трябва да мотивират; подлежат на същите основания за отвод като съдиите- чл.29.
Съставът на съда включва СЗ само като I инстанция, но и като I инстанция не винаги ги включва. Следвайки препоръка на Съвета на министрите , нашият НПК през 1998г възприе следното- чл.28 : Когато за престъплението се предвижда наказание до 5г. лишаване от свобода или друго по-леко, с-вът на съда е едноличен. В зависимост от степента на обществена опасност и тежестта на съответното престъпление- различен брой : 1 съдия и 2-ма СЗ, когато за престъплението е предвидено 5-15 години лишаване от свобода. А ако наказанието е не по-малко от 15г или друго по-тежко, с-вът е 2-ма съдии и 3-ма СЗ.  СЗ са винаги повече на брой от съдиите( в редица случаи могат да решат делото по същество, като съдиите останат на особено мнение.) Освен това СЗ могат да отменят разпорежданията на председателя на състава- чл.266/ 4, НПК.
СЗ участват в п-са по линията на ФРР на държ. органи и имат правомощията на държ. орган.
Според чл.51, ЗСВл. Министърът на правосъдието, съгласувано с ВСС , издава Наредба за ....
Когато не са участвали СЗ, а е трябвало, е налице процесуално нарушение от категорията на абсолютните п-суални наруш.- чл.348/ 3, т.3, НПК. Незаконен ще е състава и ако броят на СЗ е бил различен от посочения в чл. 28, НПК. В з-на са предвидени и други случаи.


Независимост на държавните органи, назначаемост и несменяемост

                      
          Това е принцип на НП-с , който е закрепен в КРБ, ЗСВл. и НПК. Според чл.117  от КРБ съдебната власт е независима при осъществяяане на функциите си. – подчинява се само на закона.  ЗСВл. в чл. 1, ал.2 също прогласява съдебната власт за независима.
              Уредбата в НПК :  чл.10 от НПК има по-широко предназначение, т.к. се отнася до органите на нак. Производство, а те включват и тези, които са извън съдебната власт. Става въпрос за дознателите като разследващ орган, които са органи на изпълнителната власт, но от гледна точка на тяхната функция в п-са принципът за независимост се прилага и към тях.  Акад. Павлов свързва независимостта  функцията по ръководство и решаване. Но принципът за независимостта се отнася до държавните органи , независимо по линия на коя функция участват в процеса.  Принципът за независ. Е свързан с редица други основни принципи- п-па на формиране на свободно вътрешно убеждение, п-па на защита., има непосредствено значение за решаване задачите на НП-с.
              Понятие за  независимост :  При осъществяване на правомощията си държ. органи не се ръководят от искания и претенции на който и да процесуален участник, държавни органи, длъжностни лица и граждани, стоящи извън процеса. Но това не означава независимост от всичко- а подчиненост на доказателствата по делото и на закона.
              Гаранции:  Независимостта  на държ. органи в НП-с трябва да бъда скрепена с гаранции, за да не е само прокламирана и за да поражда съответните последици. Гаранциите са на конституционно ниво, в устройственото законодателство, в НПК. Налице са общи гаранции за всички държ органи ( под въпрос са дознателите ) и специфично проявление на независимостта за всеки отделен орган. Независимостта и гаранциите з анея нея не с асъздадени в интерес на държавните органи , а в интерес на правосъдието. Те са заложени и в редица международни и европейски стандарти, много от които са и в действащото ни законодателство. Гаранциите са следните:
1)    Разделение на държавната власт на законодателна, изпълнителна и съдебна.- чл.8, КРБ. Това не означава крайност на разделението, за да не се стигне до това, че изначалната идея да породи порочна практика.=> Разделението на властите трябва да бъда продъжено с взаимен контрол  между тях. Ако няма взаимни механизми за контрол , може да се стигне до произволни действия и накърняване на правовия ред и интересите на гражданите ( Изпълнителната власт осъществява контрол в съдебната, а съдебната има контролни правомощия върху актовете на изпълнителната вл.)
2)    Самостоятелен бюджет на съдебната власт. – чл. 117, ал.3, КРБ. Той е част от държавния бюджет, но в рамките на държавния бюджет е определен отделно, а органът на управление на съд. вл. го разделя между трите звена на съд . власт и вътре в тях.
3)    Създаване на самостоятелен орган на управление на съдебната власт – ВСС.  Уредбата е в чл. 129 и сл., КРБ и гл. II, ЗСВл. ВСС е единственият орган, който решава кадровите въпроси за органите на съдебната власт- съдии, прокурори и следователи.-те се повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от ВСС. Председателят на ВКС и на ВАС и главният прокурор се назначават и освобождават от длъжност от президента по предложение на ВСС. Те са негови членове по право. Общо членовете на ВСС са 25- останалите са юристи с високи професионални и нравствени качества и минимум 15-годишен юр. стаж. 11 от членовете се избират от НС и 11- от съд. вл.  Всс определя състава и осъществява организацията на съдебната власт.
4)    Осъществяване на дисциплинарна отговорност от ВСС.- чл. 168 от раздел II на гл.14, ЗСВл. Определят се какви са дициплинарните наказания, основанията за дисциплинарна отговорност, кои може да иска възбуждане на дисциплинарно производство, как се осъществява то. В чл.184, ЗСВл. се предвижда контрол от страна на ВАС по отношение на наложеното дисцишлинарно наказание.- т.е. и в този случай не бива да остава в рамките само на този орган, а подлежи на обжалване.
5)    Департизация на органите на съдебната власт. – Това е забраната, съгласно чл. 12 , ЗСВл. за съдиите, прокурорите и следователите да членуват в политически партии, организации, движения и коалиции, кито имат политическа насоченост. Става дума за департизация, а не за деполитизация. Това не означава, че те не могат да се обединяват в професионални организации- Съюз на съдиите, Съюз на прокурорите, Камара на следователите.
6)    Забрана да заемат определени други длъжности за времето, през което са съдии, прокурори, следователи- чл. 132, ал.1, т.1-5, ЗСВл :  Не могат : 1. Да бъдат народни представители, министри, зам-министри, кметове и общински съветници; 2. Да упражняват адвокатска професия и дейност; 3. Да вземат изборна или назначаема длъжност в държавни, общински или стопански органи; 4. Да упражняват търговска дейност или да участват в органи на ТД, кооперации или ЮЛНЦ, които осъщ. търг. деиност.; 5. Да извършват услуги по граждански договор, с изключение на научна и преподавателска дейност, участие в подготовката на проекти на НА, както и за упражняване на авторски права.
7)    Забрана да изразяват предварително становище повъзложените им дела, както и становище по дела, които не са им възложени. –чл.137, ЗСВл. Целта е да не се ангажира професионалната общност със становището на някой от тази област. Чл. 138 съдържа и забрана да дават правни консултации.
8)    Имунитет по Конституция- До промените от 2003г на КРБ магисратите имаха имунитет на народни представители. Сега те имат т.нар. функционален имунитет : Не носят гражданска и наказателна отговорност за служебните си действия и постановените от тях актове. Изключение- когато са осъществили умишлено състав на престъпление от общ х-р с действията си или актовете си. Те не могат да носят и дисциплинарна отговорност за деиствията и актовете си- единствено може да има инстанционна проверка.
9)    Забрана да бъдат задържани- чл. 132, ал.3, КРБ. Тази забрана не се прилага за тежко престъпление и то ако има разрешение на ВСС. Разрешение на ВСС не се изисква в случаите, когато магистратът е заварен при извършване на тежко прест. Обвинение срещу магистрат за извършено умишлено престъпление от общ х-р може да бъде повдигнато също само с разрешение на ВСС – ал.2. И при задържане , и при повдигане на обвинение разрешението на ВСС се дава, след като бъде сезиран от главния прокуртор или наи-малко от 1/5 от членовете на ВСС.
10)    Назначаване и несменяемост на магистратите. – чл.129, КРБ. Назначават се от ВСС при наличие на предпоставките от ЗСВл. и стават несменяеми след изтичане на определен период от време. След измененията от 2003г (чл.129, ал.3 ) този срок се удължава от 3 на 5 години. След изтичане на 5-те години те не стават автоматично несменяеми- трябва да има атестация, тя се докладва на ВСС и той взема решение. Несменяемите също могат да бъдат освобождавани при условията на чл.129, ал.3, т.1-4 : пенсионна възраст, оставка, влизане в сила на присъда лишаване от свобода за умишлено престъпление и невъзможност да изпълнява задълженията си за повече от 1 год. Основанието по т.5 беше предвидено в ЗИДЗСВл., но е обявено за противоконституционно. Сега е намерило място в КРБ : т.5 – Тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт. Преценката се прави от ВСС , но има и съдебен контрол от ВАС.
                                             Всички тези гаранции не означават липса на контрол в/у съдебната вл. Никоя власт не трябва да остане безконтролна.

                                       Контролни механизми:
  
               Правомощия на министъра на правосъдието-  Чл.26, ал.1, ЗСВл. гласи, че м-рът на правосъдието ръководи заседанията на ВСС, но не участва в гласуването. Но за нарушения на органите на съдебната власт отговорност носи правителството на делата пред съда в Страсбург, затова м-рът би трябвало да има право на глас във ВСС. Гл. III от ЗСВл. дава уредба относно м-ра на правосъдието. Според чл.35 б към м-ра на правосъдието има инспекторат. Правомощията му са изчерпателно посочени- проверява организацията на съдебната дейност, на администрацията й , образуването и движението на делата, анализира и обобщава върнати и отсрочени дела и т.н. Ал. 2 на чл. 35 б забранява на инспектората да проверява дейността на ВКС, ВАС, ВКП и ВАП. Тя е неприемлива, т.к. с ратификацията на Европейската конвенция за правата на човека Б-я възприе и един от основните й принципи- всеки съд да решава делата в разумен срок. А няма контрол за насрочването и деижението на делата във Върховните съдилища и Главна прокуратура.
  Други правомощия на м-ра : Издава наредбата за съдебните заседатели;  оправомощен е , заедно с председателя на ВКС и главния прокурор да прави предложения до КС; изготвя обобщен доклад за дейността на органите на съд.вл. и го внася за разглеждане във ВСС, след одобрението му- в НС; внася ежегодно в НС доклад за  престъпността и т.н. (вж. ЗСВл.) Тези правомощия обаче не се от таково естество, че да влияят на вътрешното убеждение на магистратите.
   
                                                            Независимост на съда
      
Прави се разлика относно приложението на този принцип в сравнение с другите органи. Това е така т.к. съдът решава съществото на делото и той в най-голяма степен трябва да е независим.  Съдът е независим  1. От страните по делото и 2. От по-горните съдебни инстанции.
1. От страните по делото: За съда не са задължителни техните становища относно обстоятелствата по делото, доказаността им, а и относно доказателствата, които да бъдат събрани. Той преценява исканията за събиране в зависимост от това дали те имат отношение по делото.
 Той е независим и от становищата на страните в пледоароюиите им. Съдът ще се произнесе само след анализ на доказателствата и приложимия закон.
Съдът е независим и от исканията на оргните на досъдебното производство за вземане на определена мярка за процесуална принуда. Отново се ръководи само от доказателствата и закона. Той обаче е обвързан относно процеса на доказване в рамките на повдигнатото от обвинителния акт обвинение. Обвинителният акт определя предмета на доказване. Съдът ще допуска такива доказателства, които изясняват предмета на доказванв, формулиран от обвонителния акт. Но оттам самостоятелно определя дали е доказано повдигнатото обвинение.
Той е необвързан и от позицията на прокурора, ако заяви, че се отказва от обвинението- чл. 293, НПК. В този случай съдът пак трябва да се произнесе по вътрешно убеждение ( За ралика от американската с-ма – по нея, ако прокурорът се откаже, всичко приключва.)
Съдът е независим и при искане на главния прокурор, окръжния, военния прок. за възобновяване на наказателното дело, а също и когато задочно осъдения направи такова искане.
2. От по-горните съдебни инстанции : В чл.355 става дума за задължителните указания, с които касационната инстанция връща делото за преразглеждане. Тези указания са в три насоки, но не определят как да се реши делото по същество.
Според чл.124, КРБ  ВКС осъществява върховен съдебен надзор за точното е еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Става въпрос за тълкувателните решения на ВКС- правомощие при противоречива практика да тълкува каква е вярната воля на закона. Така се гарантира и принципът за равенство м/у гражданите.
                                
                                           Независимост на прокурора

Тя се проявява особено заради различната структура на прокурорската институция и функцията, която той осъществява- обвинителната ф-ция. Прокуратурата у нас е единна и централизирана. Само в Италия е децентрализирана, както у нас са съдилищата. Централизирана е т.к. прокурорската институция представлява обвинението от страна на държавата и волята й трябва да е една и съща на всички нива.- чл.127, КРБ- Привлича към отговорност и поддържа обвинението по дела от общ х-р. Прокурорът няма правомощия да реши делото и това дава възможност той да бъде заменян от прокурор от същата прокуратура или от по- горестояща.  Според чл,126, ал.2 главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство в/у дейността на всички прокурори. Има разбиране, че това правомощие предопределя единна и централизирана прокуратура, но това не е така.
Съгласно чл. 116, ал.3, ЗСВл  по-горестоящият по длъжност прокурор може писмено да изменя, отменя постанивленията на по-долустиящия или да дава писмени указания, които са задължителни. Но оттук не следва, че прокурорът не остществява своята дейност според принципа за независимост. Ако получи указания (чл115 и 116 ) , те трябва да са в писмена форма и тогава са задължителни. Смисълът е , че писмените указания се прилагат към материалите по делото и прокурорът може винаги да се разгранияи от становището на този, който е дал указанията.
Прокурорът е независим от съда, той поддържа позиция, която счита, че може да обоснове. Ако се измени фактическата обстановка, прокурорът повдига ново обвинение- чл.287, НПК, т.е. той има автономни правомощия, съдът не може да му попречи.
В досъдебното производство се упражнява съдебен контрол по отношение на действията на органите , които засягат права на човека- напр. мярка за неотклонение. Целта е хезависим орган (съда ) да каже дали има смисъл това посегателство или е произвол. Така се постига баланс м/у процесуалните правомощия на прокурора и грижа за правата на засегнатите. Убеждението си прокурорът излага в мотивите.


                                       Независимост на разследващите органи


Според чл. 52 , НПК това са следователи и дознатели. Следователите са магистрати, те са част от съдебната власт, а дознателите са към изпълнителната вл.  Поставя се въпросът за възможното влияние  от страна на административния ръководител в/у разследването. По новия з-н подхода на законодателя към следователи и дознатели е унифициран, но по стария не е било така. Разследващите органи са значително по- ограничени при осъществяване на правомощията си, т.к. те са призвани да разследват за прокурора ; те са органи, които преустановяват дейността си в досъдебното производство с приключване на разследването. От органите на досъдебното производство единствено прокурорът продължава и в съдебната фаза- за да докаже обосноваността на обвинението. Затова тои се определя като dominus littis в досъдебното производство с негови подчинени.  Законът предвижда множество правимощия по ръководство и контрол в/у разследващите органи, а гл. прокурор може да удължи срока на разследването до изтичане на давността. Разследващите органи са длъжни да изпълняват указанията на прокурора, да го информират за хода на разследването, да се консултират с него и т.н.  Функцията на прокурора е свързващото звено със съдебната фаза.
Разследващите органи имат право на оперативна самостоятелност- какви действия, в каква последователност ще ги извършат. Никакви указания не са задължителни за тях, когато те се произнасят окончателно със заключение за разследването. Тогава действат само въз основа на вътрешното си убеждение, изградило се от доказателствата и закона.

                                      

     Официалното начало  (ОН)


 ОН не  е уреден в КРБ. Този принцип намира място в гл.II на НПК –“ Основни принципи”- чл.13. Но това, което е особено е , че е уреден заедно с принципа  ‘разкриване на обективната истина’. Това не е грешка, а подход на законодателя, т.к. ОН се свързва само с работата на държавните органи, които, когато упражняват правомощията си ex officio, осигуряват разкриването на обективната истина. Разкриването на обект.истина е преди всичко задължение на държ.органи в п-са. ОН е неразривно свързано с п-па на обективната истина.
ОН е принцип, съгласно който държ.органи са длъжни да упражняват всички възложени им от закона правомощия, когато възникнат предпоставките, посочени в НПК за това : образуване на п-са, осъществяване процеса на доказване, решаване на въпросите по делото, привеждане в изпълнение на влязъл в сила акт- ex officio от органите, които имат правомощия.

Този п-п се появява по-късно в развитието на правото, когато изкристализира идеята, че че осъществяването на нак.преследване трябва да е държ.правомощие. В Римското право не се открива ОН.
Наказателното преследване се осъществява по две линии :
1)    По линия на частното обвинение- пострадалият или наследниците му предявяват свое искане за нак.преследване.
2)    Популярно обвинение- всеки гражданин може да повдигне обвинение- това обвинение има смисъл само там, където всеки гражданин се чувства отговорен и съпричастен за правовия ред.
   ОН възниква с държавността- държавата е отговорна за защитата на гражданите с/у посегателства. ОН е основната разлика м/у ГП-с и НП-с . В ГП-с водещо е диспозитивното начало. Напълно е изключено служебното начало. В НП-с  ОН е сериозно застъпено, а диспозитивното има приложение за гражданите, които осъществяват лични права и законни интереси.

  1.Пострадалият в действащият п-с може да участва по дела от общ х-р, но волята му е без значение за започванете и движението на п-са. 
  2.По дела от частен х-р инициативата за започване на п-са е на поцтрадалия, поради по- ниската степен на обществена опасност на определена категория престъпления. Но , след като той заяви волята си , ОН се разкрива в това , че решението да се образува п-с е на съда- т.е. съдът ръководи и такива дела.    Волята на пострадалия има значение и във връзка с привеждане в изпълнение на присъдата при дела от частен х-р- чл.414, НПК. В този случай той може да поиска да не се привежда в изпълнение, ако още не е започнало то. Това също е изключение  от ОН.
  3.Има и трети вид производство : частно- публично. То се въведе със ЗИДНПК от 2003г. То е за престъпления с по- висока степен на обществена опсност от тези от частен х-р, но не толкова, колкото делата от общ х-р. Служебното начало е застъпено в по- голяма степен, но донякъде зависи от волята на пострадалия. Биват два вида:
-    Частно- публични производства, при които ,за да се започне НП-с, към класическите предпоставки – законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление – трябва да е налице и тъжба .- чл.207/ 2, чл.24/1,т.7, НПК. След като веднъж е изявил воля за започване на производството, пострадалият не може да влияе в/у хода на п-са.
-    Производства по дела, които започват само при законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. Пострадалият обаче може да заяви, че не желае този п-с, но не по-късно от началото на съдебното следствие. Волята му тук е отрицателна, а в първия случай е положителна ( чл24/1,т.9 -  транспортни престъпления- преценява се и волята на пострадалия, но и не може да се чака неговата воля, за да се извърши оглед напр.)
-      Проявление на служебното начало в дейността на държвните органи в НП-с :

От момента, в който възникнат предпоставките за това, органите трябва да реализират правомощията си- да действат активно. Нашият закон прави разлика м/у ОН в отделните органи:
1)    Силно е застъпено ОН при дейността на прокрора и разследващите органи- те са по- активни. При съда въпросът не стои така- тоиюй трябва да се произнесе по повдигнатото обвинение въз основа на доказателства, които се събират главно по инициатива на обвинението- той има по- пасивна роля.
2)    Органите на досъдебното производство събират доказателства служебно или по искане на заинтересуваните лица- чл.107/1, НПК. Съдът събира доказателства по направените от страните искания и ако прецени, че още са необходими, по свой почин- ал.2. ОН в работата на съда се проявява, едва когато страните са изчерпали исканията си и остават празноти в доказателствения материал, съдът ще се включи.
ВКС е ограничен при проверката на делото в рамките на основанията и страните, които са обжалвали. Но той може да упражни правомощията си и по отношение на необжалвалите лица, ако ще е в техен интерес.

Равенство на гражданите  пред нак.производство

1.    отнася се до всички граждани,встъпили в едно или друго процес.качество- субекти или участници и не субекти в п-са;
2.    отношение на гражданите,които имат едно и също процес.качество( не може да се равнопоставя О или свидетел,а 2 вещи лица и др.). може лица ,встъпили в 1 процес.качество,да са поставени в различен режим- когато има 1/няколко лица,които са О – на единия мярката за неотклонение ще е задържане под стража, на друг може да е гаранция. Тук не се накърнява п-па: поставянето им в различен режим се определя не по целесъобразност,а от ясно дефинирани законови критерии. Прилагането на тези критерии,зависи от конкретните доказателства по делото. Освен това, винаги е възможно,да се промени процес. режим на тези О.
Гаранции за осъществяване на п-па:
1.    наличие на едни и същи съдилища за всички граждани,които са изрично създадени с конституционни и законови норми.
2.    забрана да се създават извънредни съдилища( чл.119/3,КРБ и чл.6/2,НПК);
3.    задължение на съда,прокурора и разследващите органи да прилагат закона еднакво спрямо всички( чл.11/2,НПК);
4.    наличие на едни и същи материални и процес.закони,които се прилагат;
5.    правомощие на ВКС,свързано с тълкувателната практика,която цели еднакво тълкуване на закона( чл.124,КРБ);
6.    нак.произв.се води на български език( чл.21/1,НПК), а за тези,които не владеят бълг.език- право на преводач.

Публичност (П)


І.Този п-п е закрепен в КРБ- чл.121/3-разглеждането на делата от всеки съд е публично,както и в чл.20,НПК. В теорията съществуват различни становища за и против този основен п-п. Възражения :
1.    опасения,че публичното разглеждане на делата,ще пречи за разкриване на ОИ- според Трендафилова това опасение не е основателно.
2.    опасението,че не винаги 1 П заседание има възпитателно въздействие,т.к. често публиката добива информация,за успешно използвани престъпни техники- не е основателно;
Публичното  разглеждане и решаване на делата се явява :
•    важна гаранция за контрол както в/у съда,така и в/у държавното обвинение;
•    дава информация на обществото как функционира НП-с;
•    дава правни знания на присъстващите в съд.зала.
ІІ. Съдържание :
1.    отнася се само до съд.фаза на п-са;
2.    отнася се и до ДП,при което участва съда и се решават важни въпроси,свързани с посегателства в/у основните права на гражданите.
Не е П произнасянето на съда по искане за претърсване и изземване-това е оперативно произнасяне на съда, не е П и ,когато се иска вземане на мерки за обезпечаване на граждански иск-глоба/конфискация,както и искането за използване на СРС. Този п-п се отнася да разглеждане на всички дела в съд.фаза,до всички съдилища и до всички съдебни инстанции. Не е единствено П дейността на съдията-докладчик в съд.фаза. П не е абсолютен п-п, изключения,които са посочени от закона :
1.    свързани с предмета-чл.263/1,НПК- разглеждане на делото при закрити врата :
•    за запазване на държавни тайни;
•    за запазване на нравствеността. Тук законът е императивен.
2.    чл.263/2 ,НПК -  по преценка на съда
3.    свързани с личността – свидетел с тайна самоличност
Според чл.264,НПК на тези заседания могат да присъстват определени лица,но само ,ако председателят на съда ,им разреши. Виж в ал.2 случаите,когато тази хипотеза не може да се приложи.
Разглеждането на делата при закрити врата се отнася само до събиране,проверка на доказ.,но винаги присъдата се обявява публично( за да породи правни последици)-чл.263/3,НПК.
4.    друго изключение се съдържа в чл.265,НПК- определени лица,които не могат да присъстват:
•    не навършили пълнолетие лица- опасността е в това,че не могат да направят трезва преценка;
•    въоръжени лица- за да се осигури нормалният ход на п-са.
 В чл.267,НПК се предвижда,в кои случаи определени лица,могат да се отстранят от съд.зала : общият критерии е нарушаване на реда в съдебна зала. Ал.1 – нарушаване от страна на субектите на п-са,встъпили в защита на свои лични права и законни интереси. Тогава :
•    1во председателят ги предупреждава;
•    Може да ги отстрани от съд.зала,когато продължават да нарушават
Ал.2 е ,за да се гарантира ПЗ на тези субекти- съобщават им се действията,чрез прочитане на съд.протокол,а това е задължително,защото само написаното в протокола,се е случило.
Ал.3- нарушаване на реда от страна на процес.участници,които представляват чужди интереси. Използва се друг подход:
•    Отново председателят предупреждава,но ако продължава да нарушава;
•    Те не се отстраняват ,а делото може само да се отложи.
Ал.4 – до всички други лица,които нарушават реда-както другите участници,които не са страни,така и присъстващите в съдебна зала-публиката. Председателят еднолично може да ги отстрани. Разпорежданията на председателя могат да се отменят от състава на съда-чл.266,НПК.
Особени правила по дела,свързани с непълнолетни лица – съд.заседания са закрити,обратно на п-па на публичността.

Непосредственост ( Н) и устност ( У)


Не са конституционно закрепени,откриват се в гл.2,чл.17,18,НПК.
І. Устност –1. означава,че действията,които се осъществяват в нак.произв.,се извършват устно,освен в случаите,предвидени в НПК. Проявява се и в 2те фази и за разлика от п-па за публичност,У гласи- устно извършване на нак.произв.. Отнася се до обясненията на О(чл.115,НПК) и показанията на свидетеля-(чл.117,НПК)- за да са валидни(да могат да се използват),трябва да са дадени в устна форма. Следователно писмените обяснения на обвиняемия ,дори и нот.заверени, няма да са годни док.средства.
2. този п-п се отнася до всички искания,бележки и възражения-но тук няма императивно изискване на закона. Може да се направи писмено искане-пострадалият де встъпи като граждански ищец. Участието в съд.прения поначало е устно,но няма проблем да се направи писмено,но трябва да се прочете.
3. Този п-п се отнася и до обявяване на присъдата,чрез нейното прочитане.
ІІ.  П-п на Н- чл.18,НПК- свързва се с п-па за взимане на решения по вътр.убеждение и разкриване на ОИ. Съгласно чл.18- всички органи по ръководство и решаване,основават решенията си в/у док.материал. Н също се отнася и до 2те фази. Този п-п е от изключително значение за правилното формиране на вътр.убеждение. В ДП има по-пълно проявление на този п-п,отколкото в съд.фаза. това се отнася до континенталния тип системи( Б-я). Англо-саксонската правна с-ма не допуска док.,които не са събрани непосредствено пред съда.
Изключения от п-па за Н в съдебна фаза :
1.    да се прочетат обяснения на О и показания на свидетел,дадени в ДП-чл.279,281,НПК- могат да се прочетат и от ДП. Континенталната с-ма допуска повече отклонения от п-па за Н,отколкото англо-саксонската(при доказателств.средства);
2.    „задочно произв.”-чл.269/3,НПК- когато делото се разглежда в отсъствие на подсъдимия.
3.    възможността за разпит на О чрез видео-конферентна връзка- за ДП;
4.    съдът може да не проведе съд.следствие,ако страните се съгласят;
5.    институт на „споразумението”- гл.29,НПК-когато съдът обявява споразумение,без той самия да събира доказателства;
6.    институт по гл.28,чл.78а,НК-съдът може директно да ползва доказателства,събрани в ДП.
Изискванията,които НПК поставя в съдебното произв.по отношение на състава на съда и провеждането на съд.заседания- с оглед осигуряване на Н и правилното формиране на вътр.убеждение. чл. 258,НПК поставя императивно изискване,делото да се разглежда и реши от един и същи състав. Това означава,че от началото на съд.следствие,до постановяване на присъдата,съставът трябва да остане един и същ. Етапът по даване ход на делото предхожда съдебното следствие ,а изискването за съд.състав важи от момента на началото на съд.следствие и всичко,което следва в процеса. Съд.следствие трябва непосредствено да събира и възприема док.материал.
Институтът на т.н ”запасни съдии и съд.заседатели”-чл.260,НПК-могат във всеки един момент да встъпят в делото. Тези съдии и съд.заседатели  трябва да присъстват от началото на делото,лично и непосредствено да възприемат док.материал,без да стават членове на състава на съда. Права :
- да задават въпроси;
-    да инициират събирането на доказателства,не посочени от страните.

Те не са членове на състава на съда,т.к в противен случаи,съставът би бил незаконен(броя).
Непрекъснатост на съд.заседания- друго изискване с оглед на провеждане на п-па на Н. Н се проявява в ДП,защото то се развива по т.н „горещи следи” и самите органи трябва да събират доказателства,които се събират за първи път. НПК- не допуска доказателства ,събрани преди процеса или от друго разследване!!!!!!!!!!!!!!
Прокурор – разчита на дейността на разследващите органи и ефективно встъпва във произв.,когато получи следственото дело. Когато прокурорът сам провежда разследването – чл.46/2,т.2,НПК  или ако не  се е възползвал от тази възможност,когато получи следственото дело,може да допълни док.материал,като сам събере доказателства.
Тези 2 п-па поначало се предполагат,като е възможно да съществува Н без У(пр: събиране на доказателства от съд.състав).

Разкриване на ОИ и оценка на доказателствения материал


П-път на ОИ е уреден в КРБ, гл. VI  чл. 121/2, а в НПК – чл. 13. съществува различен подход при уредбата в КРБ и в НПК. В КРБ се говори за установяване на истината в производството по делата,а в НПК- свързва се с компетентността на съответните органи,които трябва ад вземат всички мерки за разкриване на ОИ. Също така в КРБ се говори само за истина(разкрива се формалната истина),а не за ОИ. „Обективна” – това,което в действителност се е случило. Законодателят запазва и в новия НПК ОИ – акцент в/у задачата на държавата да отрази това,което в действителност се е случило. Освен това в КРБ се говори за „постановяване” на истината,а в НПК- „разкрива се”.
ІІ. Същност – ОИ се счита за разкрита,когато констатациите по присъдата се явят пълно и точно отражение на фактите и обстоятелствата по предмета на доказване на конкретното дело. Дали истината е разкрита ,се решава след като съд.акт ,се подлага на проверка в следващи инстанции-инстанционен контрол. След като се изчерпят възможностите за такъв контрол,този съдебен акт разкрива истината. Но ,ако се окаже,че съд.акт не разкрива истината,произв.по делото може да се възобнови.
III. разлика м/у ОИ и формалната истина :
1.    при формалната истина доказателствата са с преустановена док.сила,докато при ОИ-няма доказателства с предварително преустановена док.стойност. Осъдителната присъда може да се постанови,само когато няма съмнение за виновността и тя не се разколебава от други док..
2.    при формалната истина самопризнанието се поставя над всички останали док,докато системата на ОИ равнопоставя самопризнанието с всички останали доказателства.

ІV. Разлика м/у истината и ОИ – в НП-с подлежат  на доказ.само обстоятелствата,включени в предмета на доказване. Според чл.13/2,НПК  ОИ се разкрива само по реда и със средствата,предвидени в този кодекс,докато в другите области на познанието- с всички средства,допустими от закона.
V. разлика м/у истината и вероятността – истината е процес на постепенно разкриване,но се счита,че е установена с крайния акт. Вероятността съществува в началното развитие на процеса( в ДП),тя е степен на възможност,определени факти и обстоятелства,да се случат по определен начин.
Коя истина трябва да се разкрие в НП-с? – относителната или абсолютната? – от философска гл.т. само относителната истина може да се разкрие. В НП-с законодат.залага на задължението на държавните органи,да осигурят разкриването на истината- абсолютно точно да се разкрият обстоятелствата. Предметът на док.по нак.дела,който се ограничава само до определени обстоятелства,изчерпателно посочени в чл.102,НПК ,се свързва с разкриване абсолютно точно на предмета на док..
2.присъдата ,постановена в НП-с,поражда своите последици преди всичко в/у живота на осъдения и затова всички обстоятелства трябва да са точно разкрити,а не приблизително.
3. законът предопределя и поведението на държавните органи в п-са-абсолютно точно да събират доказателства.

От п-път на ОИ пряко произтичат изискванията за обективност,всестранност и пълнота на изследването- чл.14/1,НПК
Тези изисквания са включени в формулировката на п-па на оценката на док.материал по вътрешно убеждение и по същество се свеждат до гаранции,произтичащи от ОИ,че вътрешното убеждение на съда и разследващите органи ще отрази правилно обективната действителност,интересуваща п-са.
1.обективност – необходимо е да се съберат и проверят всички материали за и против дадена версия,т.е когато са събрани всички доказателства,подкрепящи обвинението.
2. всестранност – трябва да се изяснят и да се изследват всички възможни версии,произтичащи от материалите по делото,и преди всичко версиите,свързани с характера на деянието и неговия автор.
3.пълнота – трябва да бъдат изследвани всички обстоятелства,включени в предмета на доказване и трябва да се съберат всички доказателства,имащи отношение към тези обстоятелства.
VI. гаранции за разкриване на ОИ :
1.    задължение на държавните органи,които съгласно чл.13/1,НПК – мерки. Компетентност  на съда е да допуска доказ.,допустими по делото,както и тази по чл.107/2,НПК,когато страните са изчерпали своите възможности. Органите на ДП имат задължение за активно поведение. Прокурорът също трябва да проявява активност,той може и сам да осъществи разследването-нови права по НПК.
2.    непосредственост,устност,ПЗ,състезателността;
3.    институт на съд.контрол върху ДП;
4.    предвиденият процес.ред и форма на извършване на процес.действия- 2 предназначения:
•    гарантиране осигуряването на истинността на получения резултат( при обиск-участие на поемни лица);
•    защита правото на засегнатите от съответните процес.действия,от произволни,недопустими действия;

5.    инстанционният контрол върху първоинстанционната присъда;
6.    институт на възобновяване на наказателни дела.
актовете на правораздавателните органи винаги трябва ад са мотивирани- чл. 121/4 КРБ. ОИ е особено значим процесуален принцип, който е вписан в задачите на наказателния процес в чл. 1/1 НПК. Тя се използва като критерии при осъществяване на множество процесуални институти- чл. 25, 26, 69, 107, 111, 138 НПК.

Оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение


Уредба:  Този принцип има уредба в НПК. В КРБ не откриваме текст, който пряко го регламентира. Може да се извлече от разпоредбата на чл. 121, ал. 4, задължаваща към всеки акт на правораздаването да има мотиви. В чл. 14 от НПК се съдържа регламента на вземане на решение по вътрешно убеждение като основен процесуален принцип.
Този принцип има най- пряка връзка с принципа на разкриване на обективната истина и оттук – за решаване задачите на наказателния процес. Този прицип идва да замени системата на формалните доказателства, при която няма възможност да се прецени достоверността и пълнотата на доказателствата, да се прецени доказателствения материал в съвкупността му и да се взема решение въз основа на тази свободна преценка за достоверност и достатъчност на доказателствата. При тази система доказателствата с предварително преценена доказателствена стойност. При системата на формалните доказателства самопризнанието е поставено над останалите доказателства- „Самопризнание- царицата на на доказателствата”. Постепенно с развитието на правосъзнанието и човешките ценности към наказване на действително виновните тази система се заменя с принципа на свободното вътрешно убеждение ( не се отнася само за съдиите) . За да се разграничи от формалната истина започва да се говори за материална (обективна) истина. Тази свобода в преценката на доказателствения материал на възможност да се действа по вътрешно убеждение, а убеждение, което трябва да се обосновава на доказателствата по делото и на закона.  Чл. 14, ал. 2 е текст, който преминава и новия НПК. Доказателствата и доказателствените средства не могат да имат предварително определена сила => Законодателят не приема принципа на формалната истина.
До кого се отнася принципът на вътрешното убеждение?  Първоначално този принцип се е наричал принципът на свободното съдийско убеждение- съдът решава съществото на делото. Прочитът на чл. 14, ал. 1 сочи, че според бълг. законодател не само той, но и прокурорът и разследващите органи подчиняват дейността си на принципа на вътрешно убеждение. Държавните органи са подчинени и на този процесуален принцип : 1. Трябва да действат по вътрешно убеждение, 2. а за да действат така, трябва да са действали обективно , всестранно и пълно – това е връзката с обективната истина.
Но принципът на вътрешно убеждение ( ВУ) намира приложение и при други участници в НП-с :  1. вещо лице, което има за задача при изготвяне на експертното заключение да изрази вътрешното си убеждение относно изводите изводите по задачите, поставени на експертизата. Ако две вещи лица имат различни заключения, всеки от тях сам го обосновава своето, а не се прави едно общо. 2. защитник- също действа по ВУ, основано на доказателствата и закона. При противоречие между ВУ за защитника и определени искания на подзащитния- той продължава да действа според ВУ си и по линия на защитната функция, но няма да бъде заставен да действа срещу ВУ си. Ако подзащитният не е съгласен, може да го отстрани. Най- важно е приложението на този принцип обаче при съда.
Изграждане на вътрешното убеждение : ВУ се изгражда в резултат на събиране и проверка на доказателствата- постепенен, противоречив и сложен процес. ВУ се изгражда от органите, които ги събират. При прикурора- той изгражда ВУ въз основа на доказателствата, събрани от разследващите органи. Законът допуска, ако желае прокурорът, да повтори някои следствени действия или да извърши други. Той трябва да изгради В си У  при използване на правомощията, които законът   му е възложил.
Според акад. Павлов : ВУ има обективна и субективна страна . От субективна страна- то е процес на изграждане на виждане в съзнанието на субекта.- субективна увереност в правилността или неправилността на определено положение и готовност да се действа съобразно тази увереност. Не е достатъчно да се изгради увереност, а и това да се обективира в действията на прокурора ( напр. внасяне на обвинението в съда).   От обективна страна- ВУ трябва да се основава на доказателствата по делото и закона.
Законът поставя изискване за обективност , всестранност и пълнота към съда и разследващите органи , които са необходимо условие за правилно изграждане на ВУ и разкриване на обективната истина (ОИ).
Разлика между вътрешното убеждение и обективната истина :
ОИ  е разкрита, когато констатациите в присъдата са тъждествени на станалото в действителност, което е предмет на делото. ВУ е субективна увереност, че такова тъждество е постигнато. ВУ може да бъде проверявано само по реда на инстанционното производство. Затова КРБ- чл. 121, ал. 4- изисква всеки акт на правораздаването да бъде мотивиран.
Практиката на ВС изгражда три хипотези, при които ВУ (от обективна страна) се приема за неправилно:
1)    Случаите, при които ВУ е изградено въз основа на данни, които не са събрани по реда на НПК, т.е. не са доказателства по смисъла на чл. 104 от новия НПК. Законодателят правилно изисква ВУ да се основава на доказателствата по делото и когато това не е станало по реда в закона, актът ще се отмени, т.к. това ВУ е порочно. Така се постига 1) гарантиране истинността на резултатите и 2) правата на засегнатите. Законодателят счита, че ще бъде доказателство този факт, който е преминал през реда за събирането му в закона, който ще гарантира неговата истинност + правата на обвиняемия.
2)    Игнорирането на определени доказателства – Обикновено по наказателните дела има противоречиви позиции. Може много рядко всички доказателства да са само в една посока => някои от доказателствата няма да бъдат взети предвид и това е нормално. Но игнориране е налице, когато в мотивите на присъдата доказателството не е обсъдено и не са посочени причините, поради които не се приема.
3)    Изопачаване същността на доказателствата по делото- когато им се придава съдържание, каквото те не носят.
Затова всеки акт на правораздаването трябва да е мотивиран, т.к. така може да се прецани дали ВУ е правилно формирана
Стругович – руски процесионалист- казва : „Въпреки разследването не е преодоляно съмнението във виновността”. Осъдителната присъда обаче никога не може да почива на съмнения. А оправдателната присъда не може да съдържа изрази, които са съмнение в невинността.

 Централно място на съдебното производство



Новият НПК въведе два нови принципа в наказателния процес : Централно място на съдебното производство и Разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
Уредба : Уредбата на първия е в чл. 7, НПК : ал. 1 подчертава централното място на съдебното производство , а ал. 2 дефинира същността на досъдебното производство- подготвителен характер. В тази част на НПК се дават фундаментите , върху които е изграден целия процес. Същинският процес е съдебното производство- това е становище на законодателя, което трябва да е изразено тук. Спорно е дали „централно място” е най- правилният израз. По делата от частен характер няма преди това друга фаза. Може би било по-правилно да се нарича „главно” – така се нарича в немския процесуален закон.  Когато е приет действащият НПК (1974 г.) ,се поддържа това, че съдебната фаза е централна, но редица решения поставят това под въпрос:  Даваше се възможност за многократно връщане на делото в досъдебното производство, за да може обвиняемият да се защити още от първа фаза. Законодателят с промените на НПК реши друго – Делото няма да се прекратява в съдебното производство , а само ще се отложи, за да може подсъдимият да подготви защитата си. Това връщане водело до изключително забавяне на делата.  Действащият НПК, в по-стари редакции , допускал много отклонения от „централното място”-  доказателственият материал от досъдебното производство да се използва в съдебното, като се приравни на доказателствата, събрани в съдебната фаза : допускаше се прочитане в съдебното производство на обяснения и показания, дадени в досъдебното, като с прочитането се приравняват на събрани в съдебната фаза ( напр. при констатация на противоречие в казаното пред съда и преди това ). Те могат да се ползват в съдебната фаза, но при надлежни гаранции за истинността и правата на засегнатите. Съдът трябва да прецени дали са налице предпоставките за това посегателство върху правата им- напр. претърсване, оглед.     Гласните доказарелствени средства- за да бъдат зачетени усилията на органите, те могат да се ползват, но ако са събрани при услови, сходни на условията в съдебната фаза : пред съд и в присъствието на обвиняемия.
Досъдебното производство правилно в чл. 7, ал. 2 е определено като производство с подготвителен характер. В него не трябва да се решава съществото на делото, а да се подготви изграждането на ВУ на прокурора, който да реши кои от правомощията си да упражни.

Съмнение в някои от институтите на наказателния процес:

1)Споразумението- При споразумение за определена категория престъпления прокурорът със защитника и съгласието на обвиняемия за постигнатото споразумение, което дава отговор на всички въпроси на присъдата. Това се внася в съда. В този случай производството не се развива в съдебната си фаза. Съдът , независим орган от извършеното разследване, решава дали да се приеме това споразумение и да го одобри, ако не противоречи на закона и морала. Актът на съда- определение - има последиците на влязла в сила присъда. Така се съкращава и разтоварва производството. Няма споразумение за оправдаване обаче.
2)Съкратено съдебно следствие пред I инстанция-  това е нова процедура, уредена в гл. 27, НПК. Идеята е взаимствана от английския процес. При самопризнание, което е непротиворечиво с доказателствата по делото , делото приключва със значително по- благоприятни последици за подсъдимия. Така е , когато подсъдимият приема всички доказателства или част от доказателствения материал в обвинението. Ако приема всички- чл. 55 – присъда. В другия случай- ще се съберат само доказателствата,  за които няма съгласие. Тук делото се решава въз основа на писмени доказателства от досъдебното производство.  Новият НПК не възприема нещо от бързото производство : дознателят не е длъжен да привлече лицето като обвиняем, а директно дава материалите на прокурора и той за първи път повдига обвинението. Би трябвало прокурорът да може да прецени има ли нужда да повдига обвинение още в досъдебното производство.
3)Новият НПК, провеждайки идеята за „централно място на съдебната фаза”, запази разбирането, което е от 2003 г. в НПК – делото да не се връща от съдебната в досъдебната фаза за всяко съществено процесуално нарушение.  Когато нарушението прави определени доказателства негодни- т.е. не са събрани по надлежния ред. Неправилно е делото да се връща, т .к. така съдът подпомага страната на прокурора. Това, което трябва да направи , е да изключи доказателствата като негодни. А и много от тези процесуални действия вече не могат да се извършат ( оглед напр.). Освен това така много се забавя производството. Сега уредбата е следната- връщане, когато нарушенията са свързани с правото на защита на обвиняемия.
Да се ползват доказателства, събрани при условия, сходни с тези в съдебното производство.

Разглеждане и решаване на делото в разумен срoк


Уредба: Този принцип също е нов и е въведен с новия НПК. Регламентът му е в чл. 22, НПК. Този принцип е директно взаимстван от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи- чл. 6, ал. 1. В практиката на Европейския съд най-много осъдителни решения има по чл. 6. Той се отнася до всички производства ; урежда правото на справедлив процес , независим и безпристрастен съд. Ал. 2 и ал. 3 на чл. 6 са само за наказателния процес , а ал. 1 – за всички производства.
Разумният срок : Разумният срок е поставен като едно от изискванията за справедлив процес в чл. 6, ал. 1.
1)    Кой срок от кога започва да тече и кога приключва? –
        Началото на срока : Практиката на Европейския съд възприема два подхода : чл. 219, НПК.             Първият подход : Счита се ,че е налице обвинение, когато лицето е официално уведомено, че е извършено престъпление – постановление на прокурора – чл. 219, ал. 1.
Вторият подход : Европейският съд смята, че има и друг подход, при който е повдигнато обвинението – приложението на мерки, които съдържат в себе си насоченост към лицето като обвиняем, третират го така- чл. 219, ал. 2 ( напр. при обиск протоколът да конституира лицето като обвиняем)
Докога тече срока :  Крайният момент е , когато според националния законодател актът , който се произнася по обвинението , става окончателен – влизане в сила на присъда / постановяване на постановление. В някои правни системи този срок  приключва в първа инстанция- претовареност на производството + там, където има жури- неприемливо е тяхното решение да се отменя от професионалисти. В България има различен подход в зависимост от престъплението.
2)    Как да се тълкува разумният срок? -
По начало всеки е склонен да преценява нарушаването на разумния срок от позицията на прекомерна продължителност. Но на практика може да има нарушаване на разумния срок и при прекалено прибързано производство. Разумният срок трябва да се преценява конкретно по всяко дело. Европейският съд по правата на човека няма стандартизиран подход, т. к. всяко дело е уникално. Има изградени критерии обаче : 1) преценява се характера на делото и 2) поведението на страните.
          1)Характера на делото : преценява се конкретно сложността на фактическата  обстановка и дали то поставя сложни правни проблеми.
         2)Поведението на страните : държавният обвинител и обвиняемият ( най- често жалбоподател). Ако органите не са проявили усърдие по време на производството, страда не само обвиняемият, но и принципът за разкриване на обективната истина. Укорително е и поведението на обвиняемия , когато той с действията си е забавил делото - бави го нарочно, иска експертизи за едно с също нещо и т.н. Как ще реши съдът конкретна жалба, когато е имало неусърдие на дуржавен орган , а и укорително поведение на обвиняемия - ще се преценят и двете.
В европейската практика често държавите възразяват , че се намират в преход. Това няма значение за съда- държавите са длъжни така да организират законодателството и практиката си , че да не нарушават принципите на Конвенцията. България поне в законодателството възприема правилните решения.
В НПК разумният срок се заложи в чл. 22  :  три хипотези:
1) Отнася се до съда - ал. 1
2) Отнася се до прокурора и разследващите органи –ал. 2
3) Отнася се до приоритетното разглеждане на делата, по които обвиняемият е задържан под стража- ал. 3
Прави впечатление, че законодателят разграничава изискванията към съда  и органите на досъдебното производство в ал. 1 и ал. 2.

1. За органите на досъдебното производство : Да организират производството така, че да спазят сроковете в НПК- това е дейност, койато започва на тъмно и постепенно се формира единна позиция . Но осигуряване на разкриваемостта има при бързо и своевременно разследване. Затова - разумен срок в досъдебното производство- чл. 234, НПК : ал. 1- обичайно това е 2 месеца ;
ал. 2 - прокурорът може да определи по- кратък. Има възможност и срокът да бъде удължен с 4 месеца. Но новият НПК поставя ново изискване за това :
1) кумулативно фактическа и правна сложност ; 2) искане 15 дни преди изтичане на 2-месечния срок ; 3) искането до прокурора да не е голословно, а да съдържа причините, какви действия са извършени и какво трябва да се извърши, което обуславя необходимостта за удължаване.
ал. 3 , изр. 2 - безсрочно удължаване в изключителни случаи само от главния прокурор.
       Законът предвижда и две други решения :
-    Преклузивен срок- 2 години при тежко престъпление и 1г. в останалите случаи, от момента на привличане на лицето като обвиняем.
-    Ако разследващият орган не поиска удължаване на срока и продължи разследването, извършените след изтичане на срока действия няма да могат да се ползват в съда.
По отношение на досъдебната фаза има редица други решения, целящи ускоряване на процеса:
    правомощия на прокурора по отношение на разследващите органи - интензивно взаимодействие между тях;
    забрана да възразяват срещу разпорежданията на прокурора;
    задължение да го информират за хода на разследването;
    задължение да му докладват преди да привлекат към обвинение;
    невъзможност прокурорът да връща делото за доразследване;
    ако констатира нарушения трябва или сам да ги отстрани, или да укаже това на разследващите органи;
   
   2. За съда : чл. 252, ал. 1  и   чл. 271, ал. 10
В новия НПК се ограничиха още повече възможностите да се връщат делата : от прокурора на разследващите органи, от съда - само когато е нарушено правото на защита и от ВКС- само когато не може да реши въпроса.
- Бързи производства- решения в посока на ускоряване.
- От 2003 г. - Разглеждане на делото от съда по искане на обвиняемия - отговаря на чл. 31, ал. 1, КРБ. Възможност за обвиняемия 2 години, за тежки престъпления, и 1 година, за останалите, след повдигане на обвинението да поиска делото да се разгледа от съда.
- Във връзка с разумния срок и чл. 5 от Конвенцията ( право на лична свобода и неприкосновеност) задържането под стража и проверката на основанието за това - в най- кратък срок. => то също е подчинено на разумния срок и чл. 5 от Конвенцията.